Зоната

44

— Какво беше това? — Конти рязко се обърна, а камерата на рамото му се наклони опасно.

Тримата отново спряха, за да се ослушат.

Улф наклони глава настрани.

— Нищо не чувам — обяви той. — Правиш това за трети път.

— Казвам ти, че чух нещо. Смятам, че беше вик. Или може би писък — Конти посочи надолу по коридора. — Дойде оттам.

Кери Екберг проследи сочещия пръст на режисьора с очи. Коридорът изчезваше в мрака. Беше толкова тъмно, че не можеше да види края му. Стори й се, че продължава вечно в ледената пустош под арктическата нощ.

Вече половин час неуспешно търсеха екипа на Гонзалес. Първо опитаха в сборния район, но го намериха пуст, като се изключи голямото количество оръжия, струпани там. След това обиколиха с нарастващи по диаметър кръгове централното крило. Конти започна да става все по-неспокоен и горчиво да оплаква времето, което беше загубил, за да ги убеди да му помогнат. Фучеше отново и отново, че ще изпусне онова, което наричаше „моята неповторима възможност“. Когато се прехвърлиха в южното крило на базата, Кери почувства, че става все по-неспокойна. Струваше й се, че вероятността да намерят групата на Гонзалес или създанието е една и съща.

— Да вървим — коза Конти. — Лазаретът е пред нас.

— Знам — отговори Улф. — И аз бях там, забрави ли? Какво те кара да мислиш, че сержантът е поел по този коридор?

— Чух да говорят, че Ашли и войничето са убити недалеч от тук — обясни режисьорът.

— На мен това ми се струва основателна причина да стоим настрана — обади се Кери.

Конти не си направи труда да отговори. Вместо това включи допълнителното осветление на камерата. Жълта светлина изпълни коридора и очерта релефно старата екипировка, пръсната покрай стените.

— Като си толкова нетърпелив да ги намериш — обади се Улф, — защо просто не използваш радиостанцията?

— Не мога да направя такова нещо — отговори Конти. — Този сержант не вярва в моята работа. Всъщност никой от тях не ми вярва. Вероятно ще ни излъжат за посоката, само и само да се отърват от нас. Или ще конфискуват камерата. Не можем да рискуваме.

Той тръгна напред по коридора. Повечето врати, край които минаваха, бяха затворени. Онези, които зееха, разкриваха пълни със сенки пространства, натъпкани с непознати съоръжения. Те слязоха по едно стълбище и завиха зад ъгъла.

— Това беше, нали? — обади се продуцентът.

Улф кимна.

Кери последва двамата мъже в малката чакалня. Никога не беше идвала в тази секция на базата и въпреки безпокойството си огледа любопитно прашните медицински запаси и старите, избелели етикети на бутилките, съхранявани в стъклени шкафове. Конти вече беше влязъл в следващото помещение и когато го чу шумно да си поема въздух, тя разбра, че е намерил нещо. Надникна иззад гърба му и видя двете тела в чували за трупове, проснати на масата за аутопсии. Единият беше ненормално къс, сякаш вътре имаше парчетии, а не цял труп. Пластмасовите чували бяха толкова дебело омазани с кръв и течности, че останките бяха напълно неразпознаваеми. Кери бързо отмести поглед.

— Кери — повика я Конти.

Тя беше толкова обхваната от ужас, че не отговори.

— Кери — повтори той, — включи на запис.

Това беше всичко, което можеше да направи: да включи миксера и да пъхне жакчето на микрофонния кабел. Конти закръжи над труповете, а светлината от камерата ги заля безмилостно.

— Те са тук — обяви той в малкия микрофон, закачен на дрехата му, а гласът му беше изпълнен със сериозността на момента. — Най-новите жертви. Единият беше прост войник, който служеше на родината и отдаде живота си, за да защити нашия. Другата е една от нас, Ашли Дейвис, която също изпълняваше дълга си. Дълг, който не е по-маловажен. Тя дойде в това забравено от Бога място, за да разреши една голяма загадка. Ашли беше неустрашима журналистка, която никога не бягаше от трудностите, никога не се колебаеше да излага живота си на опасност, независимо дали предаването беше забавно или образователно. Онова, което ги уби, още е някъде навън, както и групата воини, които са се заели с неговото унищожение.

Той замълча, но камерата му се спря на покритите с найлон тела, плъзгаше се насам-натам, приближаваше се и се отдръпваше, за да заснеме панорамни кадри.

— Никога няма да ти разрешат да пуснеш това в ефир — обади се Улф.

— Аз мисля за дивидито, което ще следва филма. Режисьорският вариант. — Той свали камерата. — Извадихме късмет.

— Извадихме късмет? — възкликна Кери. — За какво говориш?

— Че ги намерихме тук. Притеснявах се, че са ги пъхнали в хладилника.

Те обаче не извадиха късмет, помисли си Кери. Канеше се да възрази, но реши да замълчи. Така или иначе, нямаше да има полза.

Върнаха се в коридора и продължиха, а стъпките им кънтяха глухо по пода. От време на време Конти ги караше да спират, заставаше неподвижно и се ослушваше напрегнато. На лицето му имаше изражение, което никога преди не беше виждала: странна смесица от лукавост и нетърпение. Тя проблясваше и в очите му. Кери погледна тревожно към Улф. На отразената светлина от камерата лицето на човека от кабелната телевизия беше смръщено подозрително.

Друго кръстовище и поредният безкраен коридор. Конти отново спря.

— Погледнете — каза той и насочи камерата надолу. — Това на пода не е ли кръв?

Кери проследи с очи лъча светлина. Прав беше. На около двадесетина метра пред тях пръски, които можеха да бъдат само кръв, покриваха пода на коридора. Те изглежда идваха от помещение, на чиято отворена врата пишеше „Тунел за поддръжка, вход №1“. Объркваща плетеница от кървави следи влизаха и излизаха от помещението и продължаваха надолу към далечния край на коридора. Кери усети да я пронизва тревога.

Конти се промъкна напред, притиснал око към окуляра на камерата. Кери го гледаше как насочва обектива към кръвта, плъзгайки го наляво и надясно в дълъг, бавен панорамен кадър. После той пристъпи към вратата, като при това изцапа обувките си с кръв, и започна да заснема вътрешността на помещението. След това махна на Кери отново да включи на запис.

— Тук е било извършено — започна той. — Тук ги е сполетяла неизразимата окончателност на смъртта. Смърт, причинена от нещо, което може да бъде описано единствено като чудовище. Чудовище, чиито тайни сме решени да разкрием… и да им сложим край. — Той махна на Кери да спре записа.

Насочи камерата надолу и развълнувано посочи към пода пред себе си.

— Погледнете. Най-малко три различни групи следи. Трябва да са на Гонзалес и хората му. — Той застина и се взря по-внимателно. — Мили Боже! Това трябва да са следите на чудовището! — Той вдигна камерата и отново панорамира коридора пред тях.

Когато Кери се приближи, тя избегна да погледне в помещението, където Ашли Дейвис и войникът на име Флюк бяха намерили смъртта си. Вместо това се съсредоточи върху голямото неправилно кърваво петно, в което Конти се беше вторачил. Това не можеше да е отпечатък на животно. Не, не можеше. Първо, беше прекалено голям, и второ, формата му бе абсолютно неестествена. Нещо в него силно я смути и тя отмести поглед.

— Красота — мърмореше Конти, докато снимаше. — Направо красота. Единственото по-хубаво нещо би било, ако… — но се усети и млъкна. Свали камерата и стрелна потаен поглед към Улф и Кери.

Сумрачната светлина в коридора намаля, после стана по-ярка и отново намаля. А накрая угасна напълно. Кери се намери в пълна тъмнина. Улф подсвирна изненадано. Няколко секунди по-късно лампите светнаха отново, но сякаш по-слабо.

Конти вдигна камерата на рамо и попита:

— Готови ли сте?

— Не съм сигурен, че това е добра идея — каза Улф.

— Какви ги приказваш? Сега знаем къде са отишли. Нали точно затова дойдохме. Трябва да побързаме. — И той закрачи напред. След миг Улф го последва. С голяма неохота Кери пое след тях.

Коридорът завършваше при пресечка, където кървавите следи ясно завиваха надясно. Малката група мина покрай няколко врати и стълбище, което водеше към равнище В, преди следите да избледнеят. Те спряха там, където на пода се виждаше последното бледо петънце.

— И какво? — попита Улф.

Конти посочи напред.

— Коридорът свършва в онова помещение. — После отново намести окото си зад окуляра на камерата и тръгна натам.

Кери остана неподвижна и наблюдаваше как режисьорът върви към двойна врата, на която пишеше „Радарни усилватели“. Тя беше отворена и за нейна изненада, вътре светеха няколко лампи. Докато гледаше, Конти влезе. Първо погледна надясно, сетне наляво. И тогава замръзна. Дълго време остана неподвижен. След това включи камерата и снима може би в продължение на петнадесет секунди. После надникна навън в коридора.

— Кери? — повика той със странен, удебелен глас. — Можеш ли да дойдеш за малко?

Тя закрачи надолу по коридора и влезе през вратата. Точно пред нея се издигаше огромен метален стелаж, пълен със стари, прашни съоръжения. Когато погледна Конти въпросително, той само кимна към нещо зад гърба й. Тя се обърна и погледна в посочената от него посока. В началото не видя нищо, но после погледна надолу към ъгъла, където се срещаха двете стени. Там лежеше глава, вторачена в нея с изражение, което й се стори почти обвинително. Тя залитна назад, замаяна от двойния удар на шока и ужаса. Част от нея отбеляза, че това някога беше Крийл, бригадирът на хамалите, които бяха наели в Анкоридж. Главата му беше грубо откъсната от раменете, а артериалната кръв бе образувала езерце около нея. Малко по-нататък два обути в ботуши крака стърчаха почти дяволито иззад края на металния стелаж.

Тя изстена и бързо заотстъпва. Блъсна се тежко в нещо. Когато се обърна, лицето й се озова право срещу широкоъгълния обектив на камерата. Той я беше заснел. Тя виждаше отражението на лицето си в стъклото: малко, бледо, наранено и уплашено.

— Спри! — чу се да вика. — Проклет да си, спри, спри, спри веднага!