Зоната

34

Предните стъкла на снегомобила Сно-Кат 1643РЕ бяха огромни. Те заемаха цялото пространство и от удобния си наблюдателен пункт на мястото на шофьора Маршал разполагаше с панорамен изглед към бурята. Макар че дебелото стъкло и металът го заслоняваха от яростта й, той усещаше как голямото превозно средство се люшка от жестоките пориви на вятъра. Чуваше как ледените късчета блъскат по стъклата, покрива и страните, сякаш са разочаровани, че не могат да пробият метала и да се докопат до него.

Маршал откъсна поглед от виещите се снежинки, за да може да погледне часовника си. Пътуваше вече почти четиридесет минути. След като беше напуснал непосредствената околност на базата и нейния лабиринт от цепнатини в лавата, беше поддържал постоянна скорост. Вечно замръзналата земя беше доста равна и той успяваше да кара с около петдесетина километра в час. Не знаеше каква е максималната безопасна скорост, с която би могъл да се движи, затова залагаше на сигурността. Беше излъгал Логан за уменията си — никога през живота си не бе управлявал снегомобил, но превозното средство се оказа много лесно за каране, с контролни уреди като на трактор или камион и отделни ключове за снегорина, лебедката, сигналната лампа на тавана и отоплителя на картера на скоростната кутия. Най-трудното, с което трябваше да свикне, бяха четирите стоманени вериги с независимо окачване, управлявани хидравлично чрез предна и задна задвижваща ос. Това, съчетано с тревожното количество стъкло по кабината, го караше да изпитва замайващото усещане, че е кацнал прекалено високо над земята.

Светлините от шестте халогенни фара на снегомобила се забиваха напред като копия, но едва пробиваха сумрака. Маршал се взря по протежение на лъчите им в бушуващата буря, а след това хвърли поглед на екрана на джипиеса, монтиран до арматурното табло. Знаеше, че лагерът на тунитите е разположен някъде около замръзналото езеро. Гонзалес го беше споменал веднъж. В паметта на джипиеса имаше само едно езеро, разположено на четиридесет и осем километра в северна посока, и то беше доста голямо, което превърна горивото в най-голямата му грижа. Резервоарът на снегомобила беше пълен наполовина. Това означаваше, че с деветдесет и три литра трябваше да стигне до езерото, да намери селото и да се върне обратно в базата. А нямаше представа какъв е разходът на огромната машина.

Продължи да напредва, а чистачките работеха бясно, за да се преборят с вихрушката от сняг и ледени иглички, които се блъскаха в стъклото. Той поклати замаяно глава, за да я проясни, и си каза, че е трябвало да вземе един термос кафе. Наистина ли бяха минали само тридесет и шест часа, откакто откри, че създанието е изчезнало?

Отново се запита защо тръгна на това пътуване, което като нищо може да се окаже напразно, а в най-лошия случай гибелно. Ако получеше повреда или му свършеше горивото, никога нямаше да го намерят навреме.

„Тунитите знаят отговора“. Преди петдесет години един учен беше написал тези думи. Човекът ги беше сметнал за достатъчно важни, за да ги сподели с хартията. Да ги шифрова и да ги скрие в стаята си. А днес един човек беше зверски убит. И друг — нападнат по най-странния възможен начин. Почти четиридесет души се намираха в сериозна опасност. Ако съществуваше и най-малката вероятност тунитите да знаят нещо — някой стар мит, устно предание, анекдотични доказателства, каквото ще да е, стига само да хвърли малко светлина върху онова, което измъчваше базата — заслужаваше си рискът.

Освен това Маршал имаше и лична причина. Независимо какво правеше или къде ходеше през последните седем дни, той никога не оставаше напълно сам.

Някакво присъствие постоянно се усещаше тук, сякаш някой непрекъснато наблюдаваше: две жълти очи, големи колкото юмруци със зеници като бездънни черни езера. След като за първи път ги беше видял да гледат към него от леда, те го преследваха. Палеоекологът в него искаше или по-скоро имаше нужда да разбере по-добре това създание. Дори Феръдей да беше прав, дори по някакъв начин то все още да беше живо и да е причинило последните жестокости, Маршал копнееше да разгадае неговите тайни. И би пропътувал много повече от четиридесет и осем километра в заслепяващата снежна буря, за да осъществи това.

Кабината се разклати силно. Първо веднъж, а после втори път — теренът започваше да става неравен. Маршал намали скоростта. Сега джипиесът показваше, че езерото се намира право напред — огромна синя стена, която заемаше целия малък екран. После се появи и зад прозорците. Сумрачна линия във виещия се сумрак, покрита с носен от вятъра сняг. Човек можеше да разбере, че е езеро, само по непрекъснатата, без характерни черти, хоризонтална линия.

Маршал намали скоростта още. Завъртя кормилото и започна да обикаля бреговете, търсейки някакви следи от живот. Вече беше изразходвал тридесет и седем литра гориво. Това означаваше, че може да предвиди само шест-седем литра за търсенето. Замръзналата земя започна да се спуска стръмно към брега и той трябваше да стиска здраво волана и постоянно да натиска крачния ретардер, за да се движи право напред.

Внезапно снегомобилът занесе силно на една страна. Осъзнавайки, че пред него е зейнала дълбока цепнатина в леда, Маршал завъртя обратно волана докрай и даде пълна газ. Кабината се залюля, когато металните вериги се впиха в гладката ледена повърхност. Маршал намали газта, опита се да намери равновесие между сцеплението и движението напред, за да не позволи на веригите да се плъзнат странично във все по-разширяващата се цепнатина. Голямата машина се залюшка насам-натам, най-накрая успя да издрапа през прага на ледената покривка и тупна тежко върху равната вечно замръзнала земя.

Маршал пусна снегомобила по инерция и го остави да спре. Поседя така с работещ на празни обороти двигател, докато сърцето му се успокои. След това даде газ и потегли бавно напред, отдалечавайки се от стръмния бряг.

И тогава през виещия се сняг той видя нещо или по-скоро му се стори, че видя: сиви сенки в странния сумрак на късното лято. Спря снегомобила и се взря напрегнато през предното стъкло. Определено там имаше нещо, разположено встрани от езерото. Завъртя волана и подкара машината напред. Когато наближи, тъмните сенки се превърнаха в грубо построени иглута. Бяха две, затрупани със сняг и трогателно малки, заобиколени от снежния водовъртеж.

Маршал спря снегомобила, загаси двигателя и дръпна ципа на парката догоре. Излезе от кабината и започна с мъка да се спуска по трапецовидната пътека. Обърнал главата си настрана, за да се предпази от зъбите на вятъра, той наближи първото иглу. То беше тъмно и студено, а входът му разкриваше черна празнота. Той се запрепъва към второто и коленичи пред него. То също беше изоставено, а кожените одеяла и другите кожи вътре бяха студени и корави.

По-нататък Маршал едва сега успя да види още три иглута и голяма снежна къща. Наоколо нямаше други постройки и той с изненада осъзна колко малка е всъщност последната общност на тунитите.

Трите иглута бяха празни както първите две. Обаче по стените на снежната къща трепкаха слаби оранжеви отблясъци. Вътре гореше огън.

За миг вятърът отслабна, сякаш за да си почине след цялото това духане. Когато облаците сняг се уталожиха, Маршал отново можа да види странното кървавочервено северно сияние, което висеше ниско на небето. То хвърляше призрачночервена светлина върху малкото село.

След като си пое дълбоко дъх, той се отправи към снежната къща, дръпна настрана кожата от карибу, която служеше за врата, и пристъпи внимателно вътре. Вътрешността беше тъмна, таванът нисък, а цялото пространство пълно с пушек. Подът беше разточително покрит с кожи и завивки. Маршал изтръска леда и снега от лицето си и се огледа. Когато очите му привикнаха, той осъзна, че вътре има само един човек, облечен в тежка парка от карибу, седнал пред малък огън.

Маршал отново си пое дълбоко дъх, а след това се изкашля.

— Извинете — каза той.

Дълго време фигурата остана неподвижна. После бавно се обърна към него. Лицето беше скрито в тъмна дупка, обрамчена от кожената качулка. Човекът вдигна ръка до качулката и я дръпна назад с преднамерено бавно движение. Съсухреното лице, покрито със сложни татуировки, се вторачи нагоре към Маршал. Това беше възрастният шаман, който беше дошъл в базата, за да предупреди учените да си вървят. В едната си ръка държеше рог от северен елен, украсен с фантастични линии и заврънкулки, а в другата кост със сложна резба. По кожата от северен елен пред него лежаха различни малки предмети: полирани камъни, малки кожени фетиши, животински зъби.

— Усугук — каза Маршал.

Мъжът кимна едва забележимо с глава. Съвсем не беше изненадан, че го вижда.

— Къде са останалите?

— Отидоха си — отговори шаманът. Сега Маршал си спомни гласа, тих и безизразен.

— Отишли са си? — попита той невярващо.

— Избягаха.

— Защо?

— Заради вас. И онова, което сте събудили.

— Какво сме събудили? — попита Маршал.

— Вече говорих с теб за това. Акаярга октаниярток. Гневът на древните. И куршуг.

Настъпи мълчание, а през това време двамата мъже се гледаха на светлината от трепкащите пламъци. Последния път, когато се срещнаха, възрастният човек изглеждаше разтревожен и уплашен. Сега просто имаше примирен вид.

— А ти защо остана? — най-накрая попита Маршал.

Шаманът продължаваше да го гледа, а черните му очи блестяха от отразяващия се в тях огън.

— Защото знаех, че ще дойдеш.