Зоната

7

В течение само на пет дни база „Страх“ се промени напълно. Трите акра бетонен плац между входа и оградата загъмжаха като мравуняк от разнообразни дейности. Ден и нощ пристигаха хеликоптери и малки самолети, които стоварваха работници, припаси, храна, гориво и всякакъв вид екзотични съоръжения. Тихите, оскъдно осветени коридори на централното крило на базата заприличаха на градски булеварди. Отвсякъде се носеха разговори, тракане на компютърни клавиатури и бръмчене на машинарии. Електростанцията на базата, която досега работеше близо до минимума на възможностите си, сега беше засилена до 50 процента и нарушаваше арктическата тишина със своето бучене. В началото сержант Гонзалес и екипът му от трима военни инженери изглеждаха смаяни, а после раздразнени от това неочаквано нахлуване, което превърна тяхната някога сънлива база в кошер от изискваща много поддръжка градска изтънченост. Малкият екип работеше денонощно. Съединяваха скъсани кабели, запушваха течове, отпушваха радиатори и като краен резултат направиха няколко десетки помещения, които не бяха използвани петдесет години, отново обитаеми.

Евън Маршал се спускаше надолу по планината, а на рамото му висеше хладилна чанта, наполовина пълна с проби. Когато преполови пътя до базата, се спря да почине и започна да оглежда малкия град в краката си, окъпан от слънчевата светлина на ранния следобед. Екипът от документалисти, естествено, беше настанен в топлите стаи на базата. Няколко помещения на равнище Б бяха заети от сценичните работници, осветителите, публицистите, помощниците на продуцентите, а в по-хубавите офицерски стаи на равнище В, бяха настанени продуцентът, главният оператор и представителят на кабелната телевизия. Въпреки това плацът беше осеян с помощни сгради. Той можеше да различи няколко предпроизводствени навеса, складове и други временни постройки. В единия край снегомобил „Снежна котка“, тромав вседеход с масивни, прилични на танкови, вериги пазеше горивен склад, който би предизвикал завист и в армейска дивизия. А встрани от всичко останало, макар и все още зад оградата, стоеше куб с метални стени. Тайнствена конструкция, за която учените не успяха да научат нищо.

С пристигането тази сутрин на Емилио Конти, главния продуцент и творческата сила зад проекта, вратоломната бързина се беше увеличила още. По негова заповед големите машини почти блокираха върха на ледниковата долина, затруднявайки достъпа на учените до тяхното работно място. Маршал чу, че продуцентът прекарал първите си часове тук, обикаляйки базата с операторите си, за да изучи как светлината пада върху снега, лавата и ледника. Огледал внимателно всичко от десетина различни ъгли през широкоъгълния обектив, който висеше на врата му. Кери беше с него през цялото време, за да го информира какво е свършила и да го подбутва да бърза, докато записваше нарежданията му за следващите дни.

Наистина, тези дни обещаваха да бъдат интересни.

Маршал вдигна хладилната чанта, преметна я през рамо и продължи да се спуска от планината. Чувстваше се смъртно уморен. Както обикновено, снощи му беше трудно да заспи, а шумните попълнения на база „Страх“ съвсем не му бяха помогнали.

Трудно можеше да повярва, че от откритието им беше минала само една седмица. На него лично почти му се искаше да не бяха откривали това нещо. Трескавата дейност го правеше нещастен, защото беше твърде различна от грижливия, предпазлив подход, който учените предпочитаха. Освен това не му харесваше, че екипът документалисти беше толкова сдържан и едва ли не потаен относно подробностите на своя проект. Но най-неприятното беше, че всичко това го разсейваше, а многото хора му се пречкаха из краката и спъваха неговата работа. Времето, което им оставаше, за да работят, бързо изтичаше. Единственото хубаво в цялата тази треска е, помисли си той, че колкото по-бързо работят кинаджиите, толкова по-бързо ще се пръждосат по дяволите.

Заобиколи снегомобила и влезе в лагера. Един от членовете на филмовия екип мина покрай него с дълъг метален прът и Маршал трябваше да се дръпне, за да не бъде халосан по главата. Входът на базата беше запречен от групичка служители на „Тера Прайм“, застанали гърбом към него. Когато остави хладилната чанта на земята и отвори капака, за да провери пробите, чу оплаквания, произнесени с високи кавгаджийски гласове.

— Това е най-ужасната снимачна площадка, на която някога съм работил — подхвърли един глас. — А съм бачкал в какви ли не лайна.

— Гъзът ми ще окапе от студ — намеси се втори. — Буквално. Смятам, че е измръзнал.

— Какво си мисли Конти? Да дойдем тук, насред пустошта, само заради някаква мъртва животинка.

— И всички тия мекотели, които се размотават наоколо и се пречкат по нашата снимачна площадка.

Нашата снимачна площадка, помисли си Маршал с тъжна усмивка.

— Като стана дума за размотаване, чухте ли приказките за белите мечки? Ако не замръзнем до смърт, много е вероятно да бъдем изядени.

— Трябва да ни плащат вредни.

— Това място смърди. Налягането на водата никакво го няма, а храната е скапана. Аз съм свикнал с прясна храна. Нарязан ананас, канапета с хайвер, сандвичи с домати, суши… А тук получаваме затворнически дажби боб, хотдог, замразен спанак.

От далечния край на сградата изведнъж се понесоха радостни викове. Миг по-късно се повториха. След като затвори хладилната чанта, Маршал се затътри натам, за да види какво става.

Десетина души се бяха насъбрали около малката конструкция с метални стени. Те се поздравяваха, стискаха си ръцете и се прегръщаха. Близо до тях стоеше Конти, продуцентът. Той беше нисък мъж, тъмнокос, с късо подстригана козя брадичка. Беше застанал със скръстени ръце и наблюдаваше празнуващата групичка. Наблизо стоеше представителят на кабелната телевизия. Казваше се Улф. До него стояха двамата оператори. Единият с голяма камера на рамото, а другият с по-малка в ръцете. И още един мъж, онзи, който за малко не го нокаутира преди малко, държеше микрофон, закрепен към дългия метален прът, известен и като бамбук. Кабелите от камерите бяха включени към някакво устройство на колана му.

Маршал загледа с любопитство Конти. Името, с което се ползваше, го беше изпреварило. Неговият документален филм — „От смъртоносните води“, за проучването с изследователски подводници на най-големите дълбини на океана, беше спечелил половин дузина отличия и още се въртеше в различни музеи и киносалони „Ай Макс“18. Беше заснел и няколко други документални филми за природата и кризите в околната среда и всички те се радваха на успех сред критиката и публиката. С козята си брадичка и превзето държане и с големия обектив, който висеше на врата му като огромен черен диамант, той беше истинско въплъщение на блестящия и ексцентричен режисьор. Единствените неща, които му липсват, помисли си Маршал, са мегафон и широк бял шал. Припомни си, че външният вид може да лъже. Този човек не само беше уважаван, но и влиятелен.

— Отново! — нареди Конти, изяждайки думите с лек италиански акцент. — Този път с повече въодушевление. Помнете, че вие сте го направили. Мисията е изпълнена. Нека го видя по лицата, да го чуя в гласовете ви.

— Работи — каза мъжът с камерата на рамо.

— Начало — извика Конти.

От насъбралата се група отново се понесоха викове на ликуване. Хората подскачаха, кряскаха и пищяха, тупаха се по гърбовете. Маршал се огледа удивено, като отново с болка осъзна колко малко знае за проекта.

Кери Екберг стоеше наблизо, загледана внимателно в сцената. През последните няколко дена тя беше ужасно заета, но винаги когато се срещаха, му се усмихваше любезно. За разлика от голяма част от филмовия екип, който смяташе, че учените са досада, която просто трябва да се търпи.

Той пристъпи към нея.

— Какво се е случило?

— Всичко свърши — отговори жената. — Голям успех.

— Свърши?

— Е, поне това заснемаме.

— Но… — започна той и след това изведнъж разбра. Конти снимаше как екипът реагира на успешния край… когато той наистина настъпи. Изглежда продуцентът заснемаше всичко, което може, колкото може по-бързо, независимо дали беше истинско или изиграно. Очевидно за него концепцията на линейното време не съществуваше и Маршал осъзна, че има много да учи за документалното кино.

Конти закима, очевидно доволен от последния дубъл. Той се обърна към мъжа с малката камера:

— Хвана ли всичко?

Мъжът се усмихна и вдигна палец в потвърждение. Конти плъзна поглед от него към Кери Екберг и забеляза Маршал.

— Ти си Маршал, нали? Екологът?

— Да, палеоеколог.

Конти плъзна поглед по големия си тефтер и с молива, стиснат в ръка с дебела ръкавица, сложи чавка на нещо.

— Чудесно. Вие сте следващите в списъка. — Той отново погледна към Маршал, но този път по-внимателно. Очите му се плъзнаха от главата до краката, сякаш оценяваха парче говеждо. — Би ли събрал останалата част от вашия екип в сборния район, облечени за излизане? След петнадесет минути, ако е възможно. Ако сте всички заедно, това ще увеличи реализма на заснетия материал.

— Какво ще снимате?

— Отиваме в планината.

Маршал се поколеба.

— С удоволствие ще повикам останалите, но мисля, че е време да обясните какво ще документирате тук. Не казахте нищо определено. Не искам да преча, но достатъчно дълго ни държахте в неведение.

Конти подуши ледения въздух.

— Ще заснемем всичко, което можем, преди да пристигне Ашли.

— Това също е нещо, което не разбирам. Защо е нужно една водеща да лети чак дотук? Защо не може да добави своя текст в Ню Йорк, когато филмът е монтиран и редактиран?

— Защото не говорим просто за четене на текст — отговори Конти, — а за документална драма. Голяма документална драма.

Маршал се смръщи.

— Какво общо има документалната драма с нашата работа тук? Или с откритата котка?

На това Конти отговори с едва забележима усмивка.

— Има много общо с котката, професор Маршал. Защото ние ще се качим горе в планината и ще я изрежем от леда.

Маршал усети как го полазва хлад, толкова невероятни му се сториха тези думи.

— Ще я изрежете?

— В цял блок. За да можем да я пренесем до нашето специално подготвено хранилище. То ще бъде запечатано, а леда ще стопим в контролирана среда. — Конти замълча, за да придаде по-голям драматизъм на казаното. — А щом отново отворим хранилището, ще го направим на живо тук, на място, пред публика от приблизително десет милиона зрители.