Зоната

12

На равнище В, три етажа под земята, Конти не само беше заел стаите на командира на базата, но и тези на заместника му за свой личен апартамент. Изглежда се подразни, че делегацията от учени го безпокои. Когато му обясниха за какво става въпрос, раздразнението му видимо се усили.

— В никакъв случай — отговори той, застанал на прага. — Хранилището е с климатичен контрол и го съхранява замразен при определена температура.

— Ние няма да разтопим леда — посочи Съли.

— А между другото, отвън е доста под нулата — добави Маршал — или не си забелязал?

— Никой не може да види животното — повтори Конти. — Такива са правилата.

— Ние вече сме го виждали — отбеляза Барбър. — Забрави ли?

— Това няма значение. Не може да ви се разреши и точка.

Маршал се зачуди, защо продуцентът е толкова собственически настроен.

— Няма да откраднем шибаното нещо. Просто искаме да го огледаме по-внимателно.

Конти извъртя очи.

— Хранилището трябва да бъде заключено. Блекпул даде точни писмени нареждания по този въпрос. За рекламната кампания е важно да не бъде отваряно преди предаването на живо.

— Рекламата — повтори Маршал. — Нали сте кръстили специалното си предаване „Възкръсването на тигъра“? Ти и вашите спонсори ще излезете големи тъпаци, ако отворите хранилището в най-гледаното телевизионно време и намерите на пода умряла мечка.

Конти не отговори веднага. Той огледа учените един по един, а лицето му се смръщи от напрегнат размисъл. Най-накрая въздъхна.

— Хубаво. Но само вие четиримата. Никакви камери, нито някаква друга екипировка. Ще бъдете претърсени, преди да влезете, и ще ви наблюдаваме внимателно, докато сте вътре. И не бива да казвате никому какво сте видели. Не забравяйте, че вече сте подписали декларации за не разгласяване на видяното и сте обвързани с големи глоби.

— Разбираме — отговори Съли за всички.

Конти кимна.

— Добре, само пет минути.

Междувременно беше станало по-студено. Термометърът беше паднал на почти двадесет под нулата, а звездите проблясваха остро от черната бездна над главите им. Хранилището беше сглобено близо до оградата и заобиколено от високи стълбове с натриеви прожектори. Ниската постройка се издигаше над земята върху тежки сгурбетонни блокчета. Дебел сноп кабели водеше от него право до електростанцията, а в задния му край беше поставен помощен генератор, готов да поеме веднага охлаждането, ако основните дизели откажат. Не че има кой знае каква нужда от всичко това, помисли си Маршал, докато се потупваше, за да се стопли в арктическия студ.

Малката група се спря пред стъпалата към входа на хранилището. Маршал забеляза, че предната стена има панти в левия си край и очевидно се отваряше подобно на вратите на банковите хранилища. По дясната страна имаше накачени три тежки катинара. Без съмнение повече за външен ефект, отколкото от нужда, защото в центъра на вратата беше монтиран огромен избирателен диск. А до него върху табло зад дебела метална решетка, подсигурена с друг катинар, бяха подредени циферблатите и бутоните за контрол на вътрешната температура.

Един от техниците на Конти, млад мъж на име Хълси, се приближи откъм гъсталака сглобяеми сгради, а тежките му ботуши хрущяха по вечно замръзналата земя. Той провери един по един джобовете на учените и у Феръдей откри цифрова камера.

— Той винаги я носи — обясни Съли. — Мисля, че са му я присадили, когато се е родил.

Хълси прибра камерата и кимна на Конти.

— Моля, обърнете се — нареди продуцентът.

Маршал изпълни молбата. След малко чу шума от завъртането на избирателния диск на вратата на хранилището, а после звучното потракване, когато тежката ключалка се превъртя. После се чуха три отчетливи щраквания, докато Хълси сваляше катинарите.

— Можете да се обърнете — разреши Конти.

Когато Маршал се обърна, видя Хълси да отваря предната стена на хранилището. Дебел лъч от ярка жълта светлина се стрелна навън. Конти им махна да влизат.

Маршал последва Съли, Феръдей и Барбър нагоре по стъпалата. Конти и, техникът влязоха последни и затвориха вратата зад себе си. Вътре имаше много малко място, където да застанат. Леденият блок изпълваше почти цялото пространство на хранилището. Единствените неща в него бяха редицата болезнено ярки лампи, монтирани на покрива, и малкият преносим нагревател в задния край. Маршал знаеше, че ще го включат, когато дойде времето трупът да бъде разтопен и показан на света.

Подът поддаваше прекалено, за да бъде от стомана. Когато погледна по-внимателно надолу, Маршал забеляза с изненада, че е направен от дърво, боядисано в сребристо, за да прилича на метал. Дъските бяха осеяни с малки дупки, без съмнение предвидени за оттичане на стопения лед, когато контролираният процес започне. Той поклати глава: още една холивудска хитрина като излишните катинари. Камерите нямаше да покажат пода, така че за какво да се правят допълнителни разходи за стомана, като изключим подпорните колони.

Конти кимна на техника да дръпне насмолената хартия. След това се обърна към учените.

— Не забравяйте, че имате само пет минути.

Хълси се протегна и с усилие дръпна тежкото покривало от ледения блок, оставяйки го да падне на пода. В същия миг на Маршал му спря дъха и той едва не падна от изненада.

— Исусе — промълви Съли с напрегнат глас.

Макар страните на блока да си оставаха с остри ръбове и замръзнали, горната му част очевидно се беше трила в изолиращото покривало по време на пътуването надолу от планината и сега беше лъсната до блясък и гладка като огледало. Това беше страната, която гледаше напред към вратата на хранилището. От вътрешността на леда големите жълти очи неумолимо гледаха към Маршал. Но не това му причини толкова силен шок.

Когато беше дете, го измъчваше един повтарящ се сън. В него се събуждаше у дома в леглото си. Беше сам, защото неговите родители и по-голямата, му сестра бяха изчезнали по необясним начин. Беше късно и нямаше ток, а всички прозорци бяха отворени към нощта навън. Къщата беше пълна с мъгла. Всеки път отхвърляше завивките, макар да знаеше, че не бива. Всички спомени за този сън бяха болезнени, незабравимо реални. Студът на мъглата по лицето, гладкото дърво на дюшемето под нозете му. Той излизаше от спалнята си и тръгваше към стълбището. Площадката на горния етаж беше пълна с гъста, подобна на супа сивкава пара. Слязъл до средата, той спираше, защото срещу него нагоре по стълбата пълзеше ужасяващо чудовище: огромно, подобно на котка, с пламтящи очи, остри зъби, огромни предни лапи със стърчащи жестоки, хищни нокти. Той стоеше вторачен и вкаменен от ужас. Бавно, много бавно все по-голяма част от създанието излизаше от мъглата. Провиснала мазна грива и рамене, потрепващи от мускули. Докато се приближаваше, то го гледаше, без да примигва, а дълбоко от гърдите му се откъртваше звук. Звук, който той по-скоро усещаше, отколкото чуваше. Неизказано първичен рев на омраза, глад, желание… Тогава парализата го напускаше, той се обръщаше и хукваше, пищейки, нагоре към своята стая, а стълбището се люшкаше под тежестта на създанието и трясъкът на неговата маса се приближаваше все повече, а смрадта на дъха му топлеше врата му…

Маршал поклати глава и прекара длан по очите си. Въпреки арктическия студ в хранилището тежка, притеснителна топлина изпълни крайниците му.

По размери и обща форма мъртвото нещо в леда беше същото създание, което го преследваше в кошмара. Дори мъглявостта на ледения блок напомняше мъглата в неговия сън. Докато се взираше в него, Маршал преглътна. Виждаха се само горната част на главата и предната четвъртина на животното. Те се показваха през бъркотията от замръзнала кал, но бяха напълно достатъчни, за да го убедят, че това не е саблезъб тигър.

Маршал се обърна към останалите. Всички се бяха вторачили в леда, по лицата им се четяха шок и смайване, а по това на Хълси — нещо, което си беше чист страх. Дори Конти изглежда недоумяваше и поклати глава.

— Май ще ни трябва по-широк обектив — измърмори той.

— Няма съмнение, че това е доста противно създание — отбеляза Барбър.

— Какво е? — попита Съли.

— Мога да ви кажа какво не е — отговори Феръдей. — Не е смилодон. Не е и мамут.

Маршал положи усилие да прогони детските си страхове, за да може да огледа колкото може по-аналитично трупа.

— По предните крака има косми — отбеляза той. — Косми. И са прекалено мускулести… и твърде дълги.

— Твърде дълги за какво? — попита Конти.

— За всичко — Маршал вдигна рамене, когато престореното му научно безпристрастие изчезна. Той размени погледи с другите учени. Питаше се дали споделят неговото мнение. Макар да се виждаше относително малко от съществото, то не приличаше на нищо друго на света както в миналото, така и в неговото настояще.

Доста време никой не продума. Най-накрая Съли наруши мълчанието.

— Какво искаш да кажеш? — попита той. — Че пред нас лежи непозната на науката форма на живот от епохата на вкаменелостите?

— Може би. Но каквото и да е, мисля, че ще има жизненоважно значение за историята на изкопаемите — каза Феръдей.

Маршал се смръщи.

— Какво означава това?

— Имам предвид теорията за еволюционните турбуленции — Феръдей прочисти гърлото си. — Това е нещо, което се проявява от време на време в биологията. Според теорията, когато животинските популации стават прекалено многобройни за възможностите на екосферата да ги изхранва или някой вид се приспособи прекалено добре и изгуби своята еволюционна енергия, се появява ново същество, което да прекрати бума на популациите или да предизвика нови промени.

— Машина за убиване — каза Пени Барбър, хвърляйки поглед към ледения блок.

— Точно така. Стига машината за убиване да не е прекалено успешна, защото ще избие популациите, ще изгуби хранителните си източници и накрая ще се обърне срещу останалите от същия вид.

— Ти говориш за ефекта „Калисто“ — отбеляза Маршал. — Алтернативната теория за това каква е причината за смъртта на динозаврите. — Феръдей кимна, а очилата му пръснаха наоколо ярки отблясъци.

— Защитава я от Фрок от Нюйоркския музей за естествена история — продължи Маршал. — Но след като той изчезна, не мисля, че се е появил друг неин поддръжник.

— Може би нашият Райт е новият й защитник — предположи Барбър с мрачна усмивка.

— Това ми звучи много съмнително — каза Съли. — Според мен, дори да си прав, този труп вече не е заплаха за когото и да било, да не говорим за цял вид.

Конти се размърда неспокойно. По-голямата част от шока беше изчезнала от лицето му и сега изражението му отново стана леко презрително.

— Не разбирам защо всички толкова се развълнувахте — каза той. — Можете да видите само главата и раменете му. Плюс една лапа.

— Ecce signum — отговори Маршал и махна с палец към леда.

— Е, съвсем скоро ще разберем — отговори Конти. — Засега си остава тигър. А между другото вашите пет минути изтекоха. — Той се обърна към техника. — Господин Хълси, върнете камерата на д-р Феръдей. После завийте това и се погрижете всички ключалки да са затворени. Аз ще съпроводя нашите приятели обратно до базата.