Зоната

50

Кери се запрепъва надолу по коридора на равнище Д, стискайки в потната си ръка фенерчето. Кокалчетата я боляха от ударите в стърчащите ъгли на струпаните по коридора предмети. Коленете й бяха ожулени от няколкото падания върху твърдия стоманен под, нищо че беше покрит с балатум. Слава на Бога, радиостанцията още работеше. Тя отново трябваше да направи усилие, за да прогони ужасяващите картини от съзнанието си. Конти пищи, а кръвта му пръска като от въртяща се градинска пръскачка. Тя отново си каза и заповтаря като мантра: не поглеждай назад. Не поглеждай назад.

Трябваха й петнадесет минути да се спусне два етажа до офицерската столова. Четвърт час неподправен ужас. Мина покрай пералнята, в която стари перални машини и електрически сушилни стояха подредени в мълчаливи редици под избледнели плакати, призоваващи към хигиена. Следваше шивалнята. В малкото помещение едва имаше място за малко бюро, шевна машина и манекен. След това коридорът се разделяше. Тя се спря и извади радиостанцията. Ръцете й трепереха толкова силно, че й се наложи три пъти да натисне комутатора.

— Намирам се на кръстовището след шивалнята — каза тя, чувайки как гласът й трепери.

Сред пукането се чу гласът на Маршал:

— Току-що стигнах до равнище Д. Стой там, аз ще се обадя на Гонзалес за упътване.

Тя стоеше в мрака, опитвайки се да си поеме дъх. Това беше най-гадната част: да стоиш, да чакаш указания и непрекъснато да се боиш, че всеки миг ще усетиш странното чувство в ушите и синусите, тайнствените сигнали за приближаването на кошмара…

— Завий наляво — каза отново Маршал. — В края на коридора отново завий наляво. Ще видиш стълбище. Спусни се по него. Аз ще те чакам там. Ако случайно ме няма, обади се.

Кери напъха радиостанцията в джоба на джинсите си. Зави наляво и за кратко светна с фенерчето, огледа за препятствия, а после се затича. Мина край сектора за приготвяне на храна. В празните кухни призрачно проблясваха големи порцеланови мивки. Тя прелетя покрай десетина отворени врати, зад които лежаха тъмни и тайнствени помещения. Коленете и глезените й туптяха болезнено, но Кери прогони болката от съзнанието си. Отпред, под светлината на една-единствена крушка, видя кръстовище, където коридорът отново се разделяше. Той каза да завия наляво. Завий наляво и ще видиш едно…

Изведнъж кракът й се заплете в нещо и тя се просна в цял ръст, радиостанцията изтрополя някъде надолу по коридора, а фенерчето се търкулна, удари се в стената и угасна. Боже, само това не… Запълзя на ожулените си колене и с ръце опипом започна да търси фенерчето. Ръката й попадна на него и с отмаляло сърце, тя натисна бутончето. То примигна, угасна, но после отново светна. Благодаря ти, Господи, благодаря ти! Изправи се на крака и плъзна лъча наоколо, за да намери радиостанцията. Видя я на пода на около три метра от мястото, където стоеше. Хукна и я вдигна.

— Ало — каза тя, докато пръстите й опипваха комутатора. — Ало, Евън, там ли си?

Нищо, дори не се чу обичайното пукане на статично електричество.

— Евън, обади се! — От тревога и страх гласът й стана писклив. — Ало…

Изведнъж млъкна. Нещо току-що бе накарало инстинкта й за самосъхранение да заработи на пълни обороти. Това, което се носеше от мрака зад нея, не бяха ли тежките, но ужасяващо безшумни стъпки? Кръвта ли шумеше в ушите й, или тихото, странно, почти неземно пеене? Тръпки на ужас я полазиха по гърба и тя изхълца от отчаяние. Пъхна радиостанцията обратно в джоба и отново хукна. Краят на коридора започна да се приближава. Тя стигна до кръстовището, зави наляво и трескаво засвети с фенерчето, търсейки стълбището.

Ето го там, приличаше на черен кладенец. Кери се спусна към него, втурна се надолу по стъпалата, фенерчето потракваше по металното перило, защото тя вече не правеше опити да прикрие паническото си бягство.

Долу се спря и огледа наоколо. Пред нея се простираше още един сумрачен коридор, а от двете му страни бяха струпани бюра и разни инструменти. Иначе беше празен.

Тя примигна, избърса с длан очите си и отново се вгледа. Нямаше никого.

— Евън? — подвикна Кери в сумрака.

Почувства как дишането й стана плитко. Не, не, не…

Ето го отново, този нисък шум като песен, която някой нашепва в ухото й. Тя захленчи и направи крачка напред, слезе от стълбищната площадка и застана в коридора. Изпита непреодолима нужда да погледне през рамо нагоре по стълбището. Фенерчето заигра в ръката й…

— Кери!

Тя отново погледна надолу по коридора. В далечния му край се бе появила фигура, черен силует, очертан от слабата светлина. С вик тя се понесе към него. Когато наближи, позна Евън Маршал — с тревожно изражение на лицето и автоматична карабина, преметната през рамо.

— Слава Богу. Кери — попита той, когато я наближи, — добре ли си?

— Не. То ме преследва. Чудовището. Току-що го чух.

Въпреки нарастващото си изтощение тя следваше отблизо Маршал, който лъкатушеше покрай складове и работилници. Веднъж спряха на едно от кръстовищата и той се опита да си спомни верния маршрут. Следващия път се наложи да се обади по радиото на Гонзалес, за да го упъти през лабиринта.

— Къде отиваме? — попита Кери задъхано.

— В научното крило. То е на долния етаж. Защитено е от масивен люк и е много по-сигурно от горните етажи. Ние сглобихме оръжие, звуково оръжие, което се надяваме да изпитаме срещу звяра. Но ще караме подред. Първо трябва да се приберем на сигурно място зад люка.

Стигнаха до друго стълбище и Маршал направо се гмурна надолу, взимайки по три стъпала наведнъж. Кери го следваше колкото можеше по-бързо. Равнище Д приличаше на гробница с ниските си тавани, покрити с тръбопроводи и кабели. Маршал осветяваше пътя с фенерчето си. Те минаха покрай няколко помещения и на едно Т-образно кръстовище завиха надясно. Тогава Маршал спря толкова рязко, че Кери се блъсна в него.

Отпред коридорът свършваше пред масивен люк, който беше широко отворен и ярко осветен от помещенията отзад. Точно зад прага стоеше количката. С всички кабели, антени и електрически чаркове, тя приличаше на реквизит от научнофантастичен филм от 50-те години. Двама от учените, Феръдей и Съли, тъкмо я бяха прехвърлили. До тях стоеше сержант Гонзалес с готова за стрелба карабина, насочена към тях.

— Какво не е наред? — попита Маршал. — Защо оръжието не е по коридорите далеч от люка?

— Няма батерии — обясни Феръдей. — Трябваше да го захраним с ток отвътре. Кабелите стигат само дотук.

— По дяволите — възкликна Маршал, — намерете контакт някъде отвън.

— Няма време — отговори Съли.

— Прав си, че няма време. Нещото ни следва по петите и не бива да излагаме сигурността на научното крило с открит…

Маршал спря насред изречението. Тогава Кери също го усети. Пълзящото предчувствие, по-скоро шесто чувство, отколкото реално усещане, което накара космите й да настръхнат. Тя потрепери от ужас. Този път отстъпи и хвърли поглед през рамо.

В този миг иззад ъгъла безшумно се показа черна сянка и започна да се спуска по стълбището към тях.