Зоната

40

Когато навремето даваше наряд в база Страх, като млад, спазващ устава войник през 1974 г., Гонзалес беше участвал в редките учения за борба срещу проникнал в базата противник. По онова време се проведоха шест подобни тревоги. Съобщаваха им, че група руски саботьори са проникнали в базата, и им възлагаха да ги спрат. Разбира се, дори по онова време базата вече от двадесет години не работеше и това не беше нещо повече от военна игра. Но се смяташе за добра подготовка, особено за онези, които преминаваха от инженерния корпус в редовната армия. Пък и човек запаметяваше подобни неща: Гонзалес все още живо си спомняше прошепнатите заповеди, готовите за стрелба оръжия, вратите, отваряни с изненадващ ритник.

Сега до голяма степен изпитваше същото.

Щом влекачът и караваната заминаха, войниците приготвиха оръжията си и след кратък инструктаж и напомняне от страна на Гонзалес да бъдат предпазливи те се разгърнаха в южното крило. Придвижваха се надолу по коридорите в почти пълна тишина. Гонзалес командваше с жестове или с единични думи. Бяха минали покрай лазарета и наближаваха мястото, където бяха нападнати Флюк и Дейвис. През последния час сержантът минаваше по този път за втори път. Миналия път бе закъснял с няколко секунди и не можа да се включи в ставащото. Флюк беше разкъсан буквално на две части, но Дейвис поживя още малко. Гледката не беше красива. Сега и двата завити в найлони трупа лежаха в залата за аутопсии на лазарета на мястото на изчезналия Питърс.

— Добре — прошепна той. — Ще заемем позиция пред сборното място. Филипс, разузнай набързо.

Филипс, който беше начело, вдигна палец в знак, че е разбрал. Гонзалес погледна назад към Марселин. Ефрейторът кимна.

Тайно в себе си Гонзалес беше доволен, че Марселин се държи. Той беше единственият, успял да зърне създанието, и това едва не го деморализира. Но или се беше стегнал, или добре се преструваше. Наряди като този, на гъза на географията по средата на нищото, обикновено не привличат каймака на корпуса, но сержантът беше доволен от сегашния екип. Вярно, че бяха „казармени дембели“ от инженерния корпус без боен опит зад гърба си. Но не бяха плачльовуци, нито се правеха на примадони. Беше виждал мъже да полудяват напълно от студа, самотата и еднообразието. Но тази група я биваше. Те разбираха, че всеки ден в база „Страх“ ще прилича на вчерашния.

Всъщност това беше вярно до скоро.

Гонзалес погледна над рамото на Марселин към Крийл. Едрият бригадир се хилеше като идиот. По колана си беше напъхал два пистолета, а в ръка размахваше карабина Д4 с подцевен гранатомет, сякаш бе Рамбо. Крийл беше неизвестна величина. Гонзалес изпитваше известни съмнения в твърденията му, че е служил в Трета танкова, но поне вече знаеше как се борави с оръжие. И макар три автомата да изглеждат напълно достатъчни, сержант Гонзалес беше предпазлив човек. Още един пръст на спусъка е добра застраховка.

Беше размишлявал дали да не се обади на началството и да изчака по-нататъшни заповеди. Но преминаването на заповед по веригата на командването щеше да отнеме часове, ако не и повече, а Гонзалес не беше в настроение да чака. Още повече че не изпитваше особено желание да обяснява какво точно представлява онова, което щяха да преследват. По време на командването му вече имаше три смъртни случая, а той разполагаше с широки пълномощия на това отдалечено от властите място. По-добре да остави разкъсания от куршуми труп сам да дава обяснения.

Сега сборният район се намираше точно пред тях. На сумрачната светлина в коридора Гонзалес видя, че вратата зее полуотворена под странен ъгъл на изкривените си панти.

— Помни — каза той на Филипс. — Бавно и без да се надигаш.

— Да, сър. — Редникът свали своята М16. С готово за стрелба оръжие той се приближи до касата на вратата и се промъкна край нея. Десет секунди по-късно даде знак, че е чисто. Гонзалес махна на другите да влязат и тръгна след тях. Помещението беше в същия вид, както го бяха оставили: вихрушка от кървави петна, разплискали фантастични шарки по пода и по основите на понижаващите трансформатори. Бяха успели да затворят входния панел на тунела за поддръжка, но помещението все още беше неприятно студено.

Той хвърли поглед на Марселин. Ефрейторът беше зает да извръща поглед от кървавите петна. Лицето му имаше зеленикав вид.

— Ефрейторе? — повика го малко по-високо Гонзалес, за да заглуши бученето на трансформаторите.

Очите на Марселин се стрелнаха към него.

— Сър?

— Добре ли си?

— Да, сър.

Гонзалес кимна и отново насочи очи към реките от кръв. Десетките кървави следи бяха оставили отделни очертания, свидетелство на трескавите събития, които се бяха случили преди малко. Някои от тях водеха към коридора и обратно към лазарета в посоката, от която бяха дошли войниците. Но имаше и друг комплект следи, ако можеха да бъдат наречени така, които водеха в другата посока и още по-навътре в базата. Той откачи фенерчето си от колана, включи го и започна да ги оглежда. Те представляваха големи разкривени розетки. Криви нокти, дълги и жестоки на вид, стърчаха от всяка следа.

Той ги изучава втренчено доста дълго време.

Гонзалес се смяташе за обикновен човек, който има малко потребности и още по-малко изисквания. Той никога не се беше нуждаел от компанията на други хора и единствената гордост, която познаваше, беше тази да си свърши добре работата. Затова никога не се бе натискал за повишение и никога не бе изпитвал силно желание да напредне отвъд чина на сержант. Чувстваше, че той е най-подходящият за него. Достатъчно висок, за да може да налага своята представа за порядъка на нещата, но не толкова, че да изисква нежелани отговорности. Това беше и причината Гонзалес да е единственият войник, останал по-дълго от осемнадесет месеца в база „Страх“. Истината беше, че вече беше прекарал тук повече от тридесет години. Никога нямаше да забрави лицето на майора във Форт Макнейр, когато, връщайки се от отпуск след първата командировка в база „Страх“, той помоли да бъде изпратен отново там. Би могъл да се пенсионира още преди години, но не можеше да си представи да върши нещо друго, освен да прави всичко възможно тази извадена от употреба и забравена инсталация да получава най-добрите грижи. Нямаше семейство и притежаваше малко неща извън Библията и високия куп криминални романи, които вечер четеше отново и отново по азбучен ред на заглавията. Беше прекарал толкова време в компанията на собствените си мисли, че скоро тя се превърна в най-предпочитаната. Съществуването му беше просто, но добре подредено, разумно и предсказуемо, точно както той обичаше.

Затова кървавият отпечатък, осветен от лъча на фенерчето му, предизвикваше толкова неприятно чувство на тревога у него.

Мислите му бяха прекъснати от Крийл, който зареди подцевния гранатомет на своята карабина.

— Трябва да знаеш — каза бригадирът, — че веднъж чичо ми спечели африканско сафари. Честна дума. Първа награда в лотария за лосовете. Така можа да отстреля африкански бивол. Хвалеше се с този лов дълги години.

За нашия лов тук никога няма да ти позволят да се пъчиш, помисли си Гонзалес. Той огледа хората си.

Филипс осветяваше с фенерчето си пода и стените и пръските кръв изскачаха или изчезваха под местещия се кръг светлина. Марселин стоеше на прага и гледаше към коридора с наклонена глава, сякаш се вслушваше в нещо.

— Готови ли сме? — попита тихо Гонзалес.

— Да, по дяволите, готови сме — отговори Крийл. — Хайде да гръмнем това нещо.

Те се прегрупираха на прага и тръгнаха по коридора. Филипс отново пое челото, като допълваше слабото осветление с лъча от своето фенерче и го плъзгаше бавно насам-натам, следвайки тревожно големите следи. Тук-там по пода имаше капки кръв, които сякаш нямаха нищо общо със следите. Дали създанието не се беше наранило по някакъв начин?

— Исусе — чу се гласът на Филипс, — какви, по дяволите, са тези следи?

Коридорът беше задънен и завършваше с кръстовище. Отляво лежаха няколко неизползвани и празни кабинети, а вдясно се отиваше до помещенията с усилвателите за радарите. Те се спряха, докато Филипс внимателно осветяваше всичко наоколо. Отпечатъците вече не бяха така ясни, а кървавите капки не бяха толкова чести, но категорично водеха надясно.

Гонзалес усети как му премалява. Помещенията с радарните усилватели бяха тесни, наблъскани с екипировка пасажи и ниши, използвани като складове. Ако създанието беше вътре, щеше да е неблагодарна работа да го вдигнат и отстрелят.

— Да вървим — каза той. — Оръжията за стрелба. Не говорете, освен ако не е крайно наложително.

Той ги изгледа един по един, спирайки се малко по-дълго на Марселин. Зеленикавият цвят се беше оттеглил от лицето на ефрейтора, за да отстъпи място на тревожна бледност.

Когато тръгнаха отново, Гонзалес направи бърза инвентаризация на собствените си чувства. И осъзна, че него също го е страх. Не от това, че може да бъде убит или ранен, тяхната превъзходна огнева мощ щеше да ги защити от това, а от неизвестното, което преследваното от тях същество представляваше. Той си спомни как операторът Тусан пронизително силно бълнуваше, без да си поема дъх, докато не го сложиха на успокоителни. Спомни си и паническите нотки в гласа на Марселин в столовата. „Не ме карайте да го казвам!“ Гонзалес беше прекалено стар и улегнал, за да позволи представите му за природния свят да бъдат грубо преобърнати.

Коридорът представляваше губещ се в далечината четириъгълник, пронизван от кръгове жълтеникава светлина. Филипс държеше фенерчето си насочено към пътя, докато тези на останалите облизваха лявата и дясна стена с несъгласувани движения. Отминаха стълбището, което водеше към равнище В и спалните помещения на редниците и сержантите, след това поредицата помещения, използвани някога за набиране и оценка на данни. Четирите врати бяха затворени и по тях не се виждаха следи от повреди, а малките, защитени с решетки прозорци бяха непокътнати.

— Къде да се целим? — чу той Крийл да пита нетърпеливо от ариергарда. — В главата, в сърцето или корема?

— Просто не спирай да стреляш, докато не падне — отговори Гонзалес.

Пред тях лежеше тесният отвор, който водеше към помещенията на радарните усилватели. Там цареше пълен мрак. Филипс влезе първи, плъзгайки се наляво от прага. Гонзалес го последва, протегна се напред и натисна ключовете за осветлението с дланта на ръката си.

Радарните усилватели се намираха в няколко големи помещения, подредени едно след друго. Те бяха пълни с големи метални стелажи, подредени един до друг — истинска библиотека на технологичната отживялост. Първият стелаж се издигаше като стена точно пред тях, а високите му лавици бяха пълни с остарели уреди за сканиране на радарите, за извличане и оценка на информация: тъмни катодни екрани, дънни платки, накичени като с гирлянди от електронни лампи и многоцветни буренаци от преплетени кабели.

— Накъде води? — прошепна Крийл.

— Наникъде — отговори Гонзалес. — Задънена секция.

— Прекрасно. Ако нещото е тук, значи сме го сгащили в ъгъла.

Никой не отговори.

Гонзалес надникна иззад високия метален стелаж, поглеждайки първо наляво, а после надясно. След това се обърна към Филипс и Марселин.

— Вие двамата поемете дясната страна и си пазете гърбовете.

Те кимнаха, обърнаха се и запълзяха в тясното пространство между стената и първия стелаж с готови за стрелба оръжия.

Гонзалес се приближи към Крийл.

— Ние ще тръгнем отляво. Ще се срещнем при задната врата. Ако видиш нещо, независимо какво, сигнализирай.

— Разбрано.

Гонзалес тръгна покрай стелажа, докато не стигна до лявата стена на помещението. Там зави бързо зад ъгъла и огледа района. Краищата на останалите стелажи отстъпваха назад в помещението, а тесните коридори между тях тънеха в мрак. Вляво по протежение на стената имаше дълбоки ниши, предвидени за допълнителни складови пространства. Гонзалес си пое дълбоко дъх и тръгна отново напред, оглеждайки всеки ред стелажи, докато минаваше покрай тях. В края на всеки различаваше неясните фигури на Филипс и Марселин, които правеха същото, докато се придвижваха напред от дясната страна.

Не му трябваше повече от минута, за да стигне до задния край на помещението. Там зави и тръгна покрай стената, докато не се срещна с другите пред вратата, която водеше към второто помещение с радарни усилватели.

— Нещо за отбелязване? — попита сержантът.

Филипс поклати глава.

Гонзалес кимна. Помещението не само изглеждаше празно, но и вдъхваше подобно усещане. Претърсването на секцията с радарните усилватели започваше да изглежда губене на време. Създанието вероятно беше отстъпило надолу към равнище В. Защо да се навира тук в тази задънена част?

— Да прегледаме и следващото — каза той, протегна се през вратата и запали лампите в помещението пред тях. — Същата процедура.

Второто помещение приличаше на първото: високи рафтове, пълни с отдавна забравени уреди. То имаше същия мъртъв вид като първото, като се изключи слабото боботене, много ниско, по-скоро почувствано, отколкото чуто, което очевидно се дължеше на излишен въздух в отоплителната система. Гонзалес и Крийл отново поеха лявата страна, крачейки бавно и тихо покрай стелажите, а останалите двама тръгнаха отдясно. Стигнаха до задния край, който заради изгорялата крушка беше сумрачен, и отново се присъединиха към Филипс и Марселин пред входа към третото помещение.

Гонзалес надникна в мрака пред тях.

— Ще го проверим само за да сме изчерпателни. След това ще се върнем при стълбище 12 и ще проверим равнище В. Да вървим. Процедурата остава същата.

— Подушвате ли? — попита Крийл.

— Какво? — попита Филипс.

— Не знам. Мирише на нещо като хамбургери.

Гонзалес се протегна навътре и отново запали лампите. Няколко флуоресцентни пръчки започнаха да примигват и заработиха. И тогава най-близката потъмня с тихо пращене.

Той се смръщи. Мамка му, пак ли. Точно сега ли намери проклетият баласт да изгори? Далечният край на помещението беше полуосветен, а пространството точно пред тях тънеше в сумрак.

Филипс изсумтя.

— Избрал си странно време да огладнееш — подхвърли той на Крийл.

Гонзалес мина през вратата, а останалите го последваха.

— Не бе, човече. Нямах предвид сготвен хамбургер.

Гонзалес зави наляво, готвейки се да мине отново покрай стелажите. Крийл го следваше плътно, но сержантът се закова на място.

Отпред, на мястото, където стените се събираха, можеше да различи първите няколко складови ниши. Обаче в едната от тях нямаше радари с металически страни, както в другите. Вместо това на дъното й лежеше някакъв предмет. Той изглеждаше матов на слабата светлина.

— Сърцето ме боли — обади се Марселин.

Гонзалес се пресегна за фенерчето на колана и заби лъча му в нишата. Светлината извади на показ омачкан прозрачен найлон със засъхнала кръв в него.

Питърс.

В този миг Марселин започна да хленчи.

Гонзалес рязко се обърна. Нещо надничаше към тях от противоположния ъгъл на стелажа. В краткия миг, през който го видя, Гонзалес забеляза гъста, рунтава тъмна козина, голямо ухо със сърцевидна форма като на прилеп, израснало отстрани на главата, и едно жълто око.

Имаше и нещо друго. Главата беше твърде високо… прекалено високо от пода…

Ушите му заглъхнаха, когато гранатометът на Крийл изтрещя. Гранатата прелетя покрай стелажа и избухна след удара в един рафт на около метър и нещо от мястото, където се беше показала главата. Помещението се разлюля. Червено-жълт пушек се понесе на кълба към тях, а наоколо заваля дъжд от метални късове и парчета стъкло от електронните лампи.

— Назад! — изрева Гонзалес.

Те се запрепъваха към второто помещение.

— Заемете позиции в ъглите! — заповяда Гонзалес. — Филипс, Марселин, прикривайте вратата! Внимавайте за кръстосания огън!

Той се оттегли в задния ляв ъгъл, клекна зад последния стелаж, за да използва края му за прикритие, и насочи карабината към тъмния вход. Сърцето му биеше по-силно, откогато и да било.

До него Крийл ломотеше:

— О, Боже, о, Боже!

— Застани зад мен — нареди му Гонзалес. — Ако се покаже, цели се във вратата. Вратата, разбра ли? Ако случайно улучиш моите хора, ще те гръмна.

Но Крийл изглежда не го чу.

— О, Боже…

— Пригответе се! — извика Гонзалес на войниците. От другия край на помещението не се чу отговор, като се изключи тихият хленч, който вероятно идваше от Марселин.

Гонзалес погледна по дължината на цевта на М16, полагайки усилия да овладее внезапния пристъп на паника, който в началото едва не го съкруши. Мина една ужасяваща минута, после още една. Сержантът се опитваше с примигване да отстрани потта, която се стичаше по челото му. Тихият звук, който беше чул преди, сега се усили, изпълвайки ушите и дори главата му с тъпа болка…

Главоболие. Марселин беше споменал и това…

Гонзалес се скова. В мрака на входа нещо се раздвижи.

Той примигна отново и бързо разтърка очи с ръка. Сумрачната светлина правеше номера. Но не — наистина имаше някакво движение в сенките, нещо сиво на тъмния фон. За миг то се спря. След това пак тръгна и бавно-бавно главата му започна да се плъзга навън. Беше трудно да се различат някакви подробности в приглушената светлина, но въпреки това шум, наподобяващ гъргоренето на давещ се човек, се понесе от гърлото на Крийл. Парализиран като останалите, Гонзалес стоеше вторачен. То продължаваше да приближава, черно, с формата на куршум, с масивен гръбнак, който се извисяваше до чифт невероятно силни високи рамене. Не приличаше на нищо, което сержантът някога беше виждал. Беше величествено и ужасяващо.

Главата се показа напълно от вратата, втренчена в посоката, където се намираха Марселин и Филипс. Докато Гонзалес гледаше, тя отново се размърда и мъчително и безочливо бавно се обърна, за да погледне към него. Жълтите очи сякаш приковаха неговите.

Тогава челюстите се разтвориха и очите на Гонзалес се спуснаха към тях… Боже мили, какви са тези…

Изведнъж усети, че пантите на здравия му разум започват да се разхлабват. Пръстът му започна спазматично да се гърчи около спусъчната скоба.

Гъргоренето в гърлото на Крийл спадна до ниско оплакване, а после неочаквано премина в пронизителен вой.

Тогава нещото се хвърли към тях.

Всичко се случи едновременно. Крийл нададе нечленоразделен писък, хвърли се инстинктивно назад и същевременно насочи оръжието си. Филипс и Марселин откриха огън от далечния ъгъл. Куршумите им заваляха по стената, а рикошетите започнаха да свирят над главата на Гонзалес с остри писъци. Сержантът бе брутално изхвърлен на една страна, когато нещото се стовари върху Крийл. Чу се нисък пукот като откъсването на пилешко бутче от ставата и бригадирът зави отново, този път от болка. Гонзалес скочи на крака, грабна оръжието си, завъртя се и се прицели. Веднага видя, че за Крийл беше твърде късно. Съществото го разкъсваше като парцалена кукла, докато нагоре изригваха фонтани кръв и плът, изпълвайки въздуха с червена мъглица. Останалите бяха престанали да стрелят. Докато Гонзалес зяпаше вторачено, нещото погледна към него, а лицето му се беше превърнало в червена маска. На сумрачната светлина на Гонзалес му се стори, че краищата на устата му се разтягат в нещо, което не можеше да е друго, освен усмивка. А после вече тичаше, тичаше, покрай стелажите и навън от вратата след Филипс и Марселин, през първото помещение и навън по коридора и продължи да тича и да тича…