Зоната

17

Маршал се качваше много бавно по щанцованите метални стъпала.

Стълбището беше тясно и тъмно, осветено от само една луминесцентна тръба. Електрическите крушки бяха дефицитна стока и въпреки присъствието на снимачния екип голяма част от базата оставаше напълно тъмна.

Чувстваше се по-уморен откогато и да е през живота си. Умората не беше физическа, а пълно емоционално изтощение. Беше забелязал същото и по опънатите лица на другите. След толкова усилия, такава голяма подготовка, внезапното изчезване изуми всички. Над цялата база висеше въпросът: кой го е направил?

Когато стигна до края на стълбището, той се спря пред затворена врата без прозорци. Погледна часовника си: осем и пет вечерта. Бяха минали петнадесет часа, откакто бе открил липсата на котката. Петнадесет безкрайни ужасни часове, изпълнени с недоверие, подозрения и несигурност. А сега, веднага след вечеря, имейл от Феръдей ги вика веднага в ПРВН.

Маршал се протегна към дръжката, натисна я и отвори вратата. Зад нея лежеше дълго ниско помещение, което приличаше на контролната кула на някое летище. Четирите му стени бяха покрити с прозорци, които гледаха към безкрайната ледена шир на Зоната. Помещението беше тъмно като стълбището и сумрачната светлина се отразяваше в екраните на дузина остарели радарни станции, подредени в прави редици. Остарели екрани, високи метър и осемдесет, бяха поставени в диагоналните ъгли на помещението. Пред всеки от тях имаше прожекционен апарат, потънал в прах и неизползван близо половин век.

Това беше помещението за радиовъздушно наблюдение, известно и като ПРВН, нервният център на база „Страх“ и най-високо разположената й част зад оградата. Когато се огледа, той успя да различи три неясни фигури, заели места на една заседателна маса: Съли, Пени Барбър и дипломантът Анг Чен. Чен му махна апатично. Съли беше подпрял лакти на коленете си, а брадичката беше отпуснал между дланите. Когато чу шума от вратата, просто вдигна очи, сетне отново ги отправи към пода.

Три вечери седмично се събираха в ПРВН, за да обменят данни за напредъка на своята работа. Никой вече не помнеше кой точно избра ПРВН за срещите им, но малко след пристигането им тук, да се събират на това странно място се превърна в редовен ритуал. Това обаче не беше формална среща: Феръдей искаше спешно да говори с тях.

Сякаш го беше планирал предварително, вратата се отвори и последен влезе Райт Феръдей с тънка папка под мишница. Обичайното разсеяно изражение беше изчезнало от лицето на биолога. Той мина бързо край радарните станции, като очилата му слабо проблясваха, и седна между Съли и Чен.

Известно време никой не проговори. Най-накрая Пени Барбър се изкашля:

— И така, да си събираме ли багажа?

Никой не отговори.

— Защото това ми каза онзи педал Конти. Той и неговият щурмовак Улф.

— Имаме само още две седмици работа по проекта — обади се Маршал. — Дори да го закрият, бюрокрацията работи бавно. Можем да довършим работата си навреме.

Барбър сякаш не го беше чула.

— Бъркаха с лапите си из всичките ми чекмеджета. Каза, че ние сме го направили. Каза, че според него всички участваме. Каза, че искаме екземпляра лично за себе си и за университета.

— Пени, забрави това — излая Съли. — Той просто се зъби на всеки, който му е под ръка.

— Не спря да се заяжда с мен… не млъкваше… о, Боже — и Барбър зарови лице в дланите си, а тялото й се разтърси от силни ридания.

Маршал бързо се протегна и прегърна компютърджийката през рамо.

— Копеле — измърмори Съли.

— Може би ще можем да го открием — обади се Чен. — Или човекът, който го е откраднал. Не може да са стигнали далече. Всъщност трябва да са още тук. Тогава ще ни оставят на мира, защото ще могат да направят извънредното си предаване.

Барбър подсмръкна и внимателно се измъкна от прегръдката на Маршал.

— Не можем да направим нищо, което Улф вече да не е направил — отговори Съли. — А и между другото, той едва ли ще ни се довери. Обяви това съвсем недвусмислено. Не знам защо толкова се е вторачил в нас. Този доктор Логан изглежда твърде подозрителен. Да не мислите, че пристигането му вчера е случайност? И защо не беше на срещата?

— Да, защо наистина? — повтори Маршал. Той също си беше задавал този въпрос.

— Докато си почивах в стаята, влязох в интернет и се порових малко за Джеръми Логан. Излиза, че е професор по средновековна история в Йейл. Миналата година е публикувал монография за някакво генетично разстройство, което засегнало фараоните и семействата им в Древен Египет. А по-миналата — монография за някакъв спектрален феномен в Салем, Масачузетс. Спектрален феномен — той почти се изплю. — Това звучи ли ви като работа на професор по история?

Когато никой не отговори, Съли въздъхна и се огледа.

— Добре де, тези предположения няма да ни доведат никъде. Райт, за какво искаше да ни видиш? Да не би, за да споделиш последната си теория за деня?

Феръдей го стрелна с поглед.

— Не теория, а няколко снимки — отговори той.

Съли изръмжа.

— Пак ли снимки? Затова ли сме тук? Трябва да знаеш, че си сбъркал професията си.

Феръдей не обърна внимание на думите му.

— Когато Евън ни каза за кражбата, щом първите викове и писъци утихнаха, аз отидох при хранилището. Вратата беше широко отворена. Изглежда никого вече не го беше грижа за него. Затова направих малко снимки.

Съли се смръщи.

— Защо?

— Защо човек прави снимки? За да документира нещо — той направи пауза. — Конти вече ни обвиняваше. Затова си помислих… е, може би ще открия доказателства, които ще ни оневинят. Обаче успях да ги разпечатам едва преди час. — Той отвори папката пред тях, извади десетина снимки 8х10 см и ги подаде на Съли.

Климатологът бързо ги разгледа и ги подаде на Маршал, като беше очевидно, че нищо не го е впечатлило. На първата се виждаше неясната вътрешност на хранилището. Различни по големина парчета лед покриваха пода, но иначе то беше празно, като се изключи нагревателят в задната част и голямата дупка между Т-образните греди. Той се обърна, за да види втората снимка. Тази беше по-ясна: близък план на самия отвор.

— Е? — настоя Съли.

— Хората говореха, че крадецът трябва да е пропълзял под хранилището — отговори Феръдей. Той свали очилата и започна да ги почиства в края на вратовръзката си. — И е нарязал ледения блок с ножовка.

— Да, всички чухме това. И какво от това?

— Видя ли снимката на дупката? Обърни внимание на резките.

— На какво?

— На резките от триона. Ако някой е влязъл в хранилището отдолу, следите би трябвало да вървят отдолу нагоре. Когато огледах краищата на дупката обаче, резките сякаш вървяха точно в обратната посока. От горе на долу.

— Дай да видя — Съли дръпна снимките от ръцете на Маршал и ги огледа внимателно. — Нищо не виждам.

— Може ли? — Маршал си взе снимките обратно, и отново заразглежда близкия план. Въпреки че сребристата боя на пода отразяваше ярката светлина в хранилището, той веднага видя, че Феръдей е прав. Треските не стърчаха от долу на горе, а очевидно сочеха надолу.

— Който и да го е направил, не е проникнал отдолу — каза той. — Изрязали са дупката отвътре.

Съли махна с ръка.

— Заприличали сте на Улф и си въобразявате разни неща.

— Не, всичко се вижда съвсем ясно — Маршал погледна към Феръдей. — Знаеш ли какво означава това?

Феръдей кимна.

— Означава, че който и да е откраднал котката, е знаел комбинацията на ключалката на хранилището.