Зоната

6

Зората избухна над планинската верига Блу Ридж с яростен взрив на цветове. Слънцето, което се издигаше над връх Маршал, вля в есенното небе ярки отсенки, които обикновено се срещат само върху палитрите на художниците: жълто, светлосиньо, пурпурно и алено. Сънливите върхове и склонове бяха обрасли с тъмнозеленото и синьото на дъбовете, канадските ели, хикорията и яворите. Планините сякаш издишваха студен въздух и се загръщаха в дебели одеяла от мъгла, която затискаше дълбоките долини и коронясваше върховете с ефирни пръстени като монашески тонзури.

Джеръми Логан пусна колата под наем по инерция до пропускателния пункт Фронт Роял, плати таксата за влизане в парка и после потегли бавно. Имаше и по-бързи начини да стигне до целта си. Алеята „Скайлайн“ лъкатушеше като змия и по нея беше разрешена максимална скорост от 60 километра в час, но той беше подранил, а не бе минавал по този път от момче, когато идваше тук на палатка с баща си. Пред него алеята изчезваше в копринена мъглица, обещавайки едно пътуване, изпълнено едновременно с открития и носталгия.

От стереоуредбата на колата се носеше „Бохеми“ — записът от 1946 година с Тосканини и Лучия Албанезе в ролята на Мими. Той го спря, за да може да се съсредоточи върху преминаващия край колата пейзаж. Мястото, откъдето се откриваше гледка към долината Шенандоа. Бяха спирали там. Той си спомни силно подправените сандвичи с шунка и няколкото снимки, направени с малкия „Кодак Инстаматик“.

Следваха Лоу Гап, Комтън Гап, Дженкинс Гап. Пролуките се появяваха една след друга пред него и неохотно разкриваха удивителните гледки към река Шенандоа и пъстрите хълмове на местността Вирджиния Пидмънт. Логан беше израснал в равните, ниски земи на Южна Каролина и си спомни как, преди да зърне за пръв път тези гледки с очите на момче, никога не си беше представял, че на това относително малко пространство могат да бъдат струпани толкова драматични пейзажи.

При 43-тия километричен камък подмина завоя за изкачване към планината Ноб. Той и баща му бяха спрели и тук, за да изкачат близо четирите километра до върха. Логан си спомняше, че беше топъл ден и студената манерка, увиснала на врата му, беше покрита с ледена пот и пускаше капчици по кожата му. Баща му беше историк и физическите упражнения не бяха обичайни за него, а катеренето го накара да се задъха. Там, на върха, каза на Джеръми за рака.

При Торнтън Гап излезе от алеята и пое по щатското шосе покрай реката, което извеждаше от националния парк. При Сперивил зави на юг по шосе № 231 и започна да следва знаците до хижа Олд Раг.

За десет минути се оказа в сянката на планината. Със своите деветстотин и четиринадесет метра надморска височина Олд Раг беше сравнително нисък връх, но скалите за катерене до голото му теме бяха известни с предизвикателствата си. Въпреки това върхът не беше толкова прочут с туристическите си възможности, колкото с луксозния хотел, разположен в долината с форма на купа в неговото подножие. Архитект на сградата беше Ричард Морис Хънт. Олд Раг Лаундж беше пищна постройка, издигната в стила на Френския ренесанс. Приличаше най-вече на просторно шато, съвсем не на място сред дивия вирджински пейзаж. Когато Логан зави по частната алея за коли и ускори нагоре по лекия наклон, пред очите му се появи хотелът — сън от монолитни варовикови стени и цветни стъкла с възхитителни отсенъци в разделените вертикално по средата рамки. Несиметричната сграда се увенчаваше с екстравагантни куполи и минарета с медни покриви.

Логан мина покрай тучно игрище за голф с тридесет и шест дупки, а после подкара по грижливо подравнения чакъл към колонадата на входа. Подаде ключовете на очакващия го прислужник и влезе вътре.

— Ще се регистрирате ли, сър? — попита жената на рецепцията.

Логан поклати глава.

— Тук съм за обиколката.

— Разглеждането на бункера започва в десет часа.

— Запазих си индивидуално посещение. Казвам се Логан — и той плъзна визитката си по мраморния плот на рецепцията.

Жената разгледа картичката, обърна се към компютърния монитор и набра нещо на клавиатурата.

— Чудесно, д-р Логан. Бихте ли седнали във фоайето?

— Благодаря. — След като взе чантата си за документи, Логан прекоси кънтящото фоайе, увенчано с купол, и седна между две огромни коринтски колони, драпирани в червена коприна.

В течение на седем десетилетия хижата беше много популярна сред играещите голф и ловуващи аристократи от Стария доминион17, но през последните години си бе спечелила странна слава. Причината беше поддържаният на това място от 1952 година много секретен бункер за официални лица от правителството на Съединените щати. В случай на ядрена война конгресмените, сенаторите и други служители можеха да се оттеглят в скривалището под Олд Раг Лаундж, за да координират оттук военните операции, да гласуват нови закони и да се грижат за управлението на Америка, ако разбира се, все още беше останала страна, която да управляват. Докато оглеждаше пищното лоби, Логан се усмихна леко. Разбираемо беше защо водачите на правителството бяха избрали това място, за да се напъхат под земята. То се намираше достатъчно далеч от Вашингтон, за да избягнат най-лошото от холокоста, но въпреки това прекрасно оборудвано, за да преживеят Армагедон в удобство и лукс. Въпреки че бункерът беше изваден от активна служба през осемдесетте години, до 1992 г. все още се водеше в списъка със секретни обекти. Сега служеше за исторически музей, магнит за любителите на конспиративни теории — доста странна туристическа забележителност.

Логан вдигна очи и видя един нисък, малко дундест мъж с бял ленен костюм и панамена шапка, който бързаше през фоайето.

— Д-р Логан?

Заговореният се изправи.

— Да.

— Пърси Хънт, официалният историк на хижата. Тази сутрин аз ще бъда вашият фасилитатор.

Фасилитатор, помисли си Лоугън, докато стискаше протегнатата му ръка. Сигурно е онова, на което в старата хижа му викаха гид.

— Благодаря ви.

— Вие сте от Йейл. Прав ли съм? — Хънт стрелна очи към малък сгънат лист. И сега преподавате в Университета „Регина“ средновековна история?

— Да, но в момента съм в творчески отпуск.

Хънт пъхна листчето в джоба на сакото си.

— Чудесно. А сега бихте ли ме последвали, моля?

Той го поведе към арката в далечния край на фоайето, която ги пропусна в коридор с елегантен дебел мокет. Стените му бяха покрити със спортни гравюри.

— Бункерът има два входа — каза Хънт. — Голяма външна врата, вградена в задната част на планината, която се използва от камиони и други тежки транспортни средства, и един асансьор зад главната конферентна зала на хотела. Ние ще влезем оттам.

Минаха покрай закрит плувен басейн, украсен с фалшиви гръцки мраморни статуи, банкетна зала, бална зала и влязоха в голяма, добре обзаведена конферентна зала. Без да спира, Хънт се насочи към двойната врата в дъното, покрита с тапети, за да прилича на останалите стени в залата.

— Конгресът е щял да използва това пространство за заседанията си, стига да е оцеляло — обясни той. — В противен случай щели да ползват по-малките помещения долу. Той посочи стената пред тях. — Тя защитава противовзривните врати на асансьора. — Отвори вратите с известно усилие и отзад се показа малко помещение с друга врата в далечния край. След като я отключи с ключ, който държеше закачен на ланец, Хънт го въведе в голям асансьор, боядисан в зелено. Щом затвори вратата, използва същия ключ, за да отключи командното табло на асансьора. По него нямаше копчета за различни етажи, нито някакви светлинни индикатори.

Спускането продължи много дълго. След като минаха тридесетина секунди, Хънт се обърна към своя гост.

— Е, д-р Логан, какво точно ви интересува? Техническите съоръжения? Квартирите? Лазаретът? Питам, защото учени, които си поръчват частна обиколка, се интересуват от нещо съвсем определено. Колкото повече ми кажете, толкова повече ще мога да ви помогна.

Логан го погледна.

— Всъщност, господин Хънт, сам по себе си бункерът не ме интересува.

— Не ви интересува? Тогава защо…

— Тук съм, за да прегледам архива „Омега“.

Очите на Хънт се ококориха.

— Архивът? Съжалявам, но това е напълно невъзможно.

— Информацията в тези архиви беше разсекретена в… — Логан погледна часовника си — … осем часа тази сутрин. Значи преди седемдесет минути. Сега той е общественодостъпен.

— Да, да, обаче съответните процедури по разсекретяване… преглеждане, проверки и други подобни… първо трябва да се направи това и тогава… А и молбите трябва да минат по каналния ред.

— Мен ме интересува само едно досие. Можете да гледате, ще го прочета във ваше присъствие. А щом стана дума за каналния ред, мисля, че ще приемете това за достатъчно, за да премахне всякакви възражения. — Логан отвори чантата си, извади сгънат лист, в чийто горен край беше отпечатан гербът на Съединените щати, и го подаде на Хънт.

Нисичкият мъж плъзна поглед по писмото, а очите му се ококориха още повече. Той облиза устни и каза:

— Много добре, д-р Логан. Много добре, но аз въпреки това се нуждая от устно разрешение.

Логан посочи подписа в долния край на писмото.

— Разбира се, ако настина желаете да го обезпокоите… можете да го направите. Обаче, след като се върнем в хотела. Ще ми трябват само няколко минути, ако бъда оставен да проведа проучването си, без да ми се пречи.

Хънт свали очилата, избърса ги в пеша на сакото, върна ги на място и накрая намести сламената си шапка.

— Мога ли да попитам… — гласът му затрепери и той се изкашля — какъв интерес може да има професор по средновековна история към архива „Омега“?

Логан го погледна благо.

— Господин Хънт, както споменах по-рано, аз съм в творчески отпуск.

Вратата на асансьора изскърца и се отвори към бетонен тунел с полукръгъл таван и метални решетки по пода.

— Моля, последвайте ме — измърмори Хънт и закрачи бързо надолу по тунела. Беше много студено и влажно. Редица крушки с нагряващи се жички висяха от тавана в кръгли фасунги на къси кабели и осветяваха пътя им. Високо на една от стените бяха закрепени дълги зелени тръби, които потъваха дълбоко навътре в бункера. Хънт наложи бърз ход, защото очевидно вече не беше разположен да води разговори. Минаха край няколко отвора на пресичащи пътя им тунели и покрай нещо, което приличаше на спалня, после край голямо помещение с телевизионни камери, чиято задна стена беше покрита със снимки на сградата на Капитолия, заснета в сезона, когато цъфтят черешите. Тогава Хънт свърна встрани от главния коридор. Прекоси помещение, пълно с контролни табла на електрически уреди, и стигна до малкото преддверие след него. Плъзна настрана една фалшива стена в задната част на помещението и пред погледа му се показа тежка метална врата, окачена на масивни панти. Хънт извади друг ключ от джоба си и го пъхна в централно разположената ключалка.

— Архивът е оттатък — каза той. — Моля, намерете досието и го прегледайте колкото може по-бързо, защото трябва по най-бърз начин да получа разрешение.

— Няма да се бавя — успокои го Логан.

Хънт се смръщи и кимна. След това завъртя ключа и дръпна вратата да се отвори. От черната вътрешност на помещението ги лъхна застоял и прашен въздух. Миризмата накара пулса на Логан да се учести.

Архивът „Омега“ беше точно такова откритие, заради което Джеръми Логан, чиято титла на учен медиавист, макар и вярна, беше нещо като благородническа димна завеса, живееше. През годините след Втората световна война правителството се беше възползвало от полагащата се на конгресния бункер секретност, за да съхранява там много тайни военни архиви. Макар самият бункер да беше разсекретен цяло десетилетие по-рано, трябваше да минат още много години и да бъде оказан голям политически натиск от историци, журналисти и защитници на правото на информация, за да отпаднат ограниченията върху архива „Омега“. И макар че технически погледнато той беше разсекретен тази сутрин, стандартната процедура изискваше представители на службите по сигурността да прегледат досиетата и преди да бъде разрешен достъпът на широката общественост до тях, да махнат онези, които все още са смятани за тайни. За да си осигури кратко посещение преди това окончателно прочистване на архива, Логан беше изискал да му върнат няколко услуги.

Помещението, в което влезе, беше напълно тъмно, но някакво шесто чувство му подсказа, че е голямо или по-точно огромно. Той опипа стената до себе си, почувства цяла редица ключове и щракна наслуки няколко от тях.

С лек шум цели редици луминесцентни лампи започнаха да примигват и да се пробуждат за живот на различни места пред него, заливайки с малки кръгове светлина океана от мрак, който се простираше на всички страни. Той щракна още ключове и най-сетне целият архив беше залят от светлина. Безброй триметрови масленозелени шкафове с чекмеджета бяха подредени в болезнено прави колони, простиращи се назад, докъдето стигат очите. Той стоеше на прага, премигваше и постепенно се приспособяваше към необятните размери. Пространството пред него беше по-широко от футболно игрище и поне толкова дълго. Очите му се плъзнаха по безбройните редици картотечни шкафове. Количеството на складираната тук потенциално интересна информация, като държавни тайни, научни патенти, конфискувано културно и национално наследство, комплекти дадени под клетва показания, чиито противоречия можеха да се окажат особено поучителни, можеше да му осигури приятни занимания в продължение на години.

Неспокойното размърдване до него припомни на Логан, че разполага само с взето назаем време. С усмивка и кимване той стисна по-здраво дръжката на чантата си и закрачи напред. Досието, което го интересуваше най-много, се отнасяше за събитие, случило се в Италия през 1944 г. Докато се сражавали с германците за контрола на Касино, части от Пета армия реквизирали древна крепост — Кастело Диаволус. Отдавна запуснатият замък някога бил дом на скандален алхимик, който провеждал крайно обезпокоителни опити. След американската окупация замъкът бил изгорен до основи, а тайната лаборатория в мазето напълно разграбена. Логан се опитваше да проследи постиженията на алхимика и съдбата на чудатите му опити. Най-добрата възможност да научи нещо повече от онова, което вече знаеше, се намираше тук, сред прашасващите папки на архива „Омега“.

Той закрачи бързо надолу покрай металните шкафове, плъзгайки наслуки очи по етикетите на чекмеджетата. Скоро установи, че се подредени хронологически, а след това и по видове въоръжени сили. Трябваха му само десет минути, за да открие 1944 г. Още пет му отне категорията, отнасяща се до Пета армия. А само за минута попадна на досиетата, свързани с италианския фронт. Измъкна съответното чекмедже до края. Вътре имаше дълга поне деветдесет сантиметра редица кафяви и сиви папки, свързани с операциите при Касино. Бяха прашни, доста избелели и нямаха вид някой да ги е пипал. Бързо прелистване на списъка със заглавия го отведе при дебела папка с етикет „Форт Диаволис — тактически и стратегически операции“.

Той стрелна поглед към Хънт, който стоеше наблизо с вид на изпълнена с неодобрение почетна дама.

— Намерих го — успокои го Логан. — Има ли тук някъде маса за четене, която мога да използвам за проучванията си?

Хънт примигна и подсмръкна.

— Столовата е надолу по коридора — отговори той. — Ще ви заведа там.

Логан извади досието и точно се готвеше да затвори чекмеджето, когато се спря. Изваждането на папката беше открило друга зад нея, също толкова избеляла. На етикета с наименованието беше изписана само една дума: „Страх“.

Логан инстинктивно се протегна към нея и я дръпна напред. Папката беше много тънка. Зад нея имаше още една, озаглавена по същия начин.

Две копия на секретни документи, съхранявани на едно и също място? Тук нещо не беше наред.

Той стрелна скрит поглед към Хънт, който крачеше надолу по коридора между тежките шкафове с гръб към него. Когато насочи погледа си отново към отвореното чекмедже, Логан отвори едната от двете еднакви папки и плъзна поглед по първата страница.

СТРОГО СЕКРЕТНО

АРМИЯ НА СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

Доклад до: Вътрешна анкетна комисия относно:

           1. Аномалия Д–1 и допълнителен анализ на

           2. Обстоятелствата около смъртта на научния екип

           3. Препоръки (спешни)

От:        Х. Н. Роуз

           Командващ офицер база „Страх“

Дата:      7 май 1958 г.

           Номер за справки:

              Б 2837 (а)

Като изследовател на ненормалното, Логан имаше силни инстинкти, които вече бяха напълно разбудени, но сега направо подскочи. Това беше невероятна възможност и той не се поколеба. Отвори чантата си, колкото се може по-тихо, пъхна едната от двете тънички папки сред разните други документи вътре и я затвори отново. После постави папката на замъка Диаволус отгоре върху черната кожа. Докато затваряше чекмеджето си наложи безизразна маска и се обърна, за да последва фасилитатора Хънт извън кънтящото хранилище, надолу по бетонния коридор.