Зоната

35

Плачът не беше особено силен, но отказваше да стихне. Постоянен звуков фон от монотонно ручене, който се смесваше с пукането на тръбите на парното и далечното бръмчене на генераторите. Когато Улф затвори вратата на офицерската столова, той заглъхна. Въпреки това остана в съзнанието на Кери Екберг. Съвсем действителен, като страха, който ги гризеше и отказваше да изчезне.

Тя огледа хората в столовата: Улф, Гонзалес и ефрейтор на име Марселин, Конти, преподавателят в Йейл Логан, Съли климатологът и няколко души от снимачния екип. На пръв поглед всички изглеждаха спокойни. Но въпреки това имаше нещо потайно в израженията им и начина, по който се стряскаха от неочаквани шумове. Всичко говореше за паника, макар и все още овладяна.

Гонзалес погледна Улф.

— Всички ли прибрахте?

Улф кимна.

— Всички са по стаите си. Наредено им е да останат там, докато не им кажем. Твоят редник Филипс е на пост.

Кери най-сетне успя да си възвърне говора.

— Сигурни ли сте, че са мъртви? — попита тя. — И двамата ли?

Гонзалес се извърна към нея.

— Госпожице Екберг, никой не може да бъде по-мъртъв от тях двамата.

Кери потрепери.

— Успяхте ли да го видите? — попита Конти с тих, безизразен глас.

— Аз само чух госпожица Дейвис да пищи — отговори Гонзалес. — Но Марселин успя.

Всички се обърнаха безмълвно към ефрейтора, който седеше сам на маса, с преметната през рамо карабина М16, и отнесено разбъркваше чаша кафе, отдавна забравил, че е там.

— Е? — подкани го Конти.

Младежкото лице на Марселин беше зачервено и стреснато, сякаш току-що някой му беше изтръгнал червата. Той отвори уста, но не се чу никакъв звук.

— Хайде, синко — опита се да го успокои Гонзалес.

— Не видях много — започна ефрейторът. — То завиваше по коридора, когато аз…

Той отново млъкна. Помещението беше тихо и изпълнено с очакване.

— Беше голямо — започна отново Марселин. — И имаше глава със…

— Продължавай — подкани го Улф.

— Имаше глава със… със… не ме карайте да го казвам! — Гласът му неочаквано се извиси почти до писък.

— Спокойно, ефрейторе — каза Гонзалес с прегракнал глас.

Марселин зяпна, за да си поеме въздух, а ръката, която държеше бъркалката, се напрегна. След минутка успя да се овладее. Обаче поклати глава в отказ да каже нещо повече.

Известно време никой в столовата не проговори. Накрая се обади Улф:

— И какво ще правим сега?

Гонзалес се намръщи.

— Не смятам, че имаме голям избор, освен да изчакаме времето да се оправи. Дотогава не можем да се евакуираме и не можем да получим подкрепления.

— И какво предлагате? Да седим и да чакаме, докато то ни убива един по един? — подхвърли Хълси, един от филмовите техници.

— Никой няма да бъде убит — сопна се Улф. После се обърна към Гонзалес:

— Какво е положението с оръжията?

— Имаме достатъчно — отговори сержантът. — Една дузина М16, пет-шест ловни карабини с по-голям калибър, двадесет и няколко пистолета, пет хиляди патрона.

— Научният екип донесе три големокалибрени карабини — каза един глас. Кери погледна в този посока. Беше Джерард Съли, климатологът. Той се облягаше на задната стена при витрините за притопляне на храната с пара, а ръката му нервно потрепваше по металния им обков. Лицето му беше много жълто.

Улф огледа помещението.

— Трябва да се погрижим всички, които се движат наоколо, да го правят само като част от въоръжена група.

Гонзалес изсумтя.

— Може и това да е недостатъчно.

— А какъв избор имаме? — възрази Улф. — Не можем просто да се крием зад заключените врати.

— Може да използвате моя камион — обади се някой.

Всички се обърнаха в тази посока. Беше Карадайн, арктическият шофьор, който седеше на пластмасов стол, вдигнат на задните си крака. Кери не го беше забелязала преди. Дори не беше сигурна дали е бил тук през цялото време, или е влязъл по време на последния разговор.

— Предложението ми е същото — продължи той. — Моят влекач е единственото нещо, което може да изведе хората при подобна буря.

Улф въздъхна раздразнено.

— Вече обсъждахме това. Не е безопасно.

— Нима? — отвърна Карадайн. — А да седим тук безопасно ли е?

— Не можеш да побереш всички хора.

— Мога да ги побера в караваната на госпожица Дейвис — Шофьорът сниши глас. — На нея вече няма да й трябва.

— Той е прав — намеси се Гонзалес. — Хората от екипа ви са… колко? Тридесет и три — тридесет и четири? Заедно с екипа учени са под четиридесет. Всички ще се поберат в караваната.

— Какво ще стане, ако се загубят? — попита Улф.

— Аз никога не се губя — отвърна шофьорът. — Имам джипиес, драги.

— Или влекачът се повреди? Или караваната спука гума?

— Арктическите шофьори винаги носят резервни части и достатъчно екипировка. И дори да не мога да се оправя… е, нали затова Бог е създал радиото?

— Просто е твърде опасно — повтори Улф. — По-рано казах „не“ и сега повтарям същото.

— Положението се промени — изръмжа Гонзалес.

Улф се обърна към него.

— Как така?

— Така — този път отменям решението ти.

Очите на Улф потъмняха.

— Ти…

— Това, с което си имаме работа, надхвърля всички условия в заповедта, според която можете да пребивавате тук. Документалният ви филм се провали. Трима души са мъртви. Няма причини да увеличаваме трагедията. — Той се обърна към Карадайн. — Колко време ще ти трябва, за да подготвиш влекача?

Шофьорът скочи на крака.

— Най-много половин час.

Гонзалес погледна към Марселин.

— Искам да придружиш господин Карадайн до камиона му. Не поемай рискове. Ако има и най-малък признак за опасност, веднага се върнете обратно.

Марселин кимна.

— След това искам заедно с Филипс да започнете евакуацията на снимачния екип. Ще използваме тази столова за сборен пункт. Водете ги по шест човека наведнъж. Бъдете внимателни и действайте според устава!

— Да, сър — Марселин свали М16 от рамото и кимна на Карадайн. Докато тръгваше, шофьорът извади голям револвер изпод колана на панталона си. Когато стигна до вратата, Марселин я отвори, огледа коридора отвън и после се измъкна. Карадайн го последва и вратата се затвори плътно зад гърба му.

Гонзалес бръкна в един от джобовете на бойната си униформа, извади две радиостанции и подхвърли едната на Улф, а другата на Съли.

— Чрез тях можете да се свързвате с мен. Настроил съм ги на честотата за извънредни случаи. — Той стана и взе карабината си. — Заключете след мен. Ще се върна след пет минути.

— Къде отиваш? — полюбопитства Улф.

— В оръжейната. Имам нужда от по-голяма огнева мощ.

— Защо?

— Защото ще ходя на лов.

Когато вратата се затвори след Гонзалес, Улф отиде при нея и я заключи. След това рязко закрачи към центъра на столовата и спря там.

— Е? — каза той, без да се обръща специално към някого.

— Аз не мога да замина. — Каза го климатологът Съли. Гласът му леко потрепери. — Аз съм водачът на експедицията. Не мога просто така да зарежа всичките ни експерименти тук. А между другото, Евън липсва.

Когато чу това, Кери подскочи.

— Липсва? Но аз говорих с него преди не повече от два часа.

Съли кимна мрачно.

— Оттогава никой не го е виждал. Не е нито в лабораторията, нито в стаята си.

— Ще се върне — обади се Логан.

Всички се обърнаха към преподавателя от Йейл.

— Моля? — попита Съли.

— Взе назаем снегомобила.

— При тази виелица? — удиви се Кери. — Къде отиде?

— В селото на тунитите на север.

— Защо? — поиска да разбере Съли.

Логан огледа своите инквизитори.

— За да получи отговори. Хайде да намерим Феръдей и да поговорим за това в твоята лаборатория.

Съли въздъхна и поклати глава.

— Добре. Веднага щом Гонзалес се върне с огневата си мощ.

— А когато се върне, може би ще има какво да каже за вашите планове. — Улф се огледа. — А вие, останалите?

— Ти да не се шегуваш? — отговори Хълси, филмовият техник. — Изчезвам от тук. — От всички страни на помещението беше изразено съгласие с неговата позиция.

Улф погледна към Конти.

— А ти, Емилио?

Докато Кери го гледаше, Конти бавно осъзна, че някой го е заговорил.

— Моля?

— Можеш ли да се приготвиш за заминаване до половин час?

Конти примигна и се смръщи.

— Никъде няма да ходя.

— Не чу ли какво каза Гонзалес? Той нареди всички да заминат на юг с камиона на Карадайн.

Продуцентът леко наклони глава като птичка.

— Трябва да довърша документалния си филм.

Очите на Улф се разшириха от смайване.

— Моля? Вече няма документален филм.

— Тука бъркаш. — Конти се усмихна леко, сякаш е казал някаква шега, известна само на тях двамата.

— Емилио, Ашли е мъртва, а след половин час целият ти екип ще замине за Феърбанкс.

— Да — съгласи се Конти, — сега всичко зависи от мен.

Улф вдигна ръка, нетърпелив да привлече вниманието му.

— Не чу ли? Нямаш екип!

— Ще го направя сам. По стария, класически начин. Като Джордж Мелиес, Едуин Портър, Алис Ги Блаше. Фортнъм ще замине с останалите. Зная, че ще го направи. — Той стрелна поглед към Кери.

Кери разбра смисъла на този поглед. Разбра какво иска той от нея. Въпреки онова, което бе казала на Маршал в Операционния център, че се е посветила безкомпромисно на своята кариера и Конти, между нея и самата мисъл беше забит леденият нож на страха. Въпреки това тя отвърна на погледа му и без да отмества очи, кимна бавно.