Зоната

18

Досега Маршал не беше прекрачвал по-навътре от прага в просторния апартамент на Конти. Обаче щом режисьорът му махна да влезе, той веднага разбра защо Конти е заел не само квартирата на командира, но и тази на неговия заместник. Несиметрично разположените, но спартански помещения на равнище В, бяха превърнати в дълъг разкошен салон. Навсякъде имаше кожени дивани, кадифени отоманки и тапицирани пейки, а подовете бяха застлани със скъпи персийски килими. Драперии и постмодерни картини в не натрапващи се рамки скриваха сивите метални стени. Центърът на помещението се заемаше от огромен сто инчов плазмен телевизор, а основата му бе скрита от редица кресла, подредени пред него. Частно кино за гледане на новини, игрални филми и, Маршал беше сигурен, най-големите успехи на Емилио Конти.

Режисьорът беше любезен и дори весел, а единственият признак, че не е спал от тридесет и шест часа, бяха тъмните кръгове по очите му.

— Добро утро, д-р Маршал — посрещна го той с усмивка. — Добро утро. Хайде влизай. Седем и половина, чудесно. Оценявам точността. — Той беше гледал нещо на широкия екран с черно-бяла, леко зърнеста картина, но с едно щракване на дистанционното го изключи.

— Заповядай, седни.

Поведе го през помещението. През отворената врата Маршал видя малка съвещателна маса, заобиколена от ергономични работни столове. В далечния ъгъл стоеше монтажна маса „Мовиола“, а от макарите висяха филмови ленти. Маршал се вторачи в нея, питайки се дали този анахронизъм — все пак беше изобретена през тридесетте години — е част от творческото вдъхновение на Конти, или просто израз на режисьорска привързаност?

Конти седна на едно от креслата пред екрана и покани с жест Маршал да направи същото.

— Какво мислиш за малката ми прожекционна зала? — попита той все още с усмивка на лицето.

— Гледах как докараха това нещо с хеликоптер — отговори той и кимна към плазмения телевизор. — Реших, че е някакъв особено важен елемент от технологията на документалистиката.

— Важен е — отговори Конти. — Не само за монтирането на филма, но и за да запазя разсъдъка си здрав. — Той махна към двете лавици с дивидита, които обрамчваха телевизора. — Виждаш ли дисковете? Това е моята справочна библиотека. Най-великите филми, които са правени някога. Най-красивите, най-новаторските и предизвикващите най-много размисли. „Крайцерът Потьомкин“, „Нетърпимост“, „Рашомон“, „Двойна осигуреност“, „Приключението“, „Седмият печат“ — всички са тук. Никога не пътувам без тях. Те, д-р Маршал, са не само моята утеха, но и моят оракул, моят Делфийски храм. Някои посягат към Библията за напътствия, а други към И Чинг22. Аз имам тях. И те никога не са ме проваляли. Ето това например. — С щракване на дистанционното Конти пусна наново филма. Лицето на Виктър Матюър с неговото вечно разтревожено изражение изпълни екрана. — „Целувката на смъртта“. Гледал ли си го?

Маршал поклати глава.

Конти намали звука до шепот.

— Забравен шедьовър от 1947 г. Филмът, с който Хенри Хатауей пробива. Сигурно познаваш творчеството на Хатауей: „Къщата на 92-ра улица“, „Улица «Мадлен» № 13“. Както и да е. Героят Ник Бианко… — Конти посочи Матюър, чието ненужно подчертано лице сега беше обрамчено от затворнически решетки — … е изпратен в Синг Синг заради дребно престъпление. Там е измамен от своя адвокат мошеник. За да си издейства пускане под гаранция, сключва сделка с районния прокурор. Съгласява се да доносничи за един убиец психопат на име Томи Удо.

— Звучи интересно.

— Меко казано. Не само е блестящ филм, но предлага и точното решение на моя проблем.

Маршал сбръчка чело.

— Не разбирам.

— Когато открихме, че котката я няма, аз бях на път да изпадна в паника. Страхувах се, че моят документален филм и дори кариерата ми са в опасност. Можеш да си представиш как се чувствах. Това трябваше да стане моят шедьовър. Да ме постави редом с Айнщайн.

Документален филм, излъчен в праймтайма, учуди се Маршал. Обаче реши, че е по-добре да си трае.

— Половината нощ крачех насам-натам, тревожех се и размишлявах какво да правя. След това се обърнах към тях — той махна към лавиците — и те отново ми дадоха отговора, от който имах нужда.

Маршал не отговори и изчака Конти да продължи, а той пак махна към екрана.

— Трябва да знаеш, че „Целувката на нощта“ е творба, известна като черна документалистика. Отчасти документален филм, отчасти криминале. Твърде интересна концепция. Много напредничава.

Той се обърна към Маршал, а светлината от екрана хвърляше върху чертите на лицето му черно-бели сенки.

— Вчера, разгорещен от случилото се, бях сигурен, че това е кражба. Сега, когато имах време да помисля, промених мнението си. Сигурен съм, че е било саботаж.

— Саботаж? — повтори като ехо Маршал Конти кимна.

— Котката е толкова ценна, че логистиката за изнасянето й от базата, за тайнственото й изчезване, просто не може да сработи. — Той допря върховете на пръстите си. — Крадците, а те трябва да са поне двама, защото активите са прекалено тежки, за да се справи сам човек, имат нужда от транспорт. А това би било невъзможно да бъде скрито от нас. Ако някой си тръгне по-рано, ние веднага ще разберем.

— А Карадайн, шофьорът на камиона? Той не само разполага с транспорт, но е и от новопристигналите.

— Кабината на влекача беше основно претърсена и той даде отчет за всичките си действия. Както казах, да се открадне котката ще е трудно до невъзможност. Но ако някой е искал единствено да попречи на документалния филм и да провали предаването на живо… — Той вдигна рамене. — Тогава просто е трябвало да пусне трупа в някоя пукнатина на ледника. Никой няма да може да го намери.

— Кой би искал да направи подобно нещо? — попита Маршал.

Конти го погледна.

— Ти.

Маршал го погледна изненадано.

— Аз?

— Добре де, вие, учените. Особено ти. Но след по-задълбочено обмисляне смятам, че д-р Съли е най-очевидният избор. Той изглежда особено озлобен, че не го направих звезда във „Възкресението на тигъра“.

Маршал поклати глава.

— Това е лудост. Документалният филм трябваше да бъде излъчен на живо вчера, а днес щяхте да си заминете. Защо да си усложнява живота със саботаж?

— Вярно, аз щях да си замина днес. Но постпродукцията на успешно предаване отнема още няколко дена. Да не говорим за разглобяването на снимачните площадки и събирането на екипировката. Когато казах на Съли какъв е приблизителният времеви план, той не изглеждаше особено зарадван. — Конти го погледна изпитателно. Усмивката му вече я нямаше. — Съли ми прилича на импулсивен човек. А ти не. Затова се спрях на теб. Въпреки малкия ни сблъсък онзи ден смятам, че си разумен човек. Може би много повече от своите колеги осъзнаваш какъв е залогът. Така че къде, по дяволите, е шибаната котка?

Маршал отвърна на втренчения му поглед. Въпреки грижливо композираното му изражение, беше очевидно, че Конти играе за банк, търсейки какъвто и да е начин, за да спаси положението.

— А Логан? — попита Маршал, спомняйки си снощния разговор в помещението за ПРВН. — Пристигна тук от нищото. Никой не знае какво иска. Казаха ми, че е професор в Йейл. Професор по история. Това не ти ли се струва странно и много подозрително?

— Странно е. Толкова странно, че трябва да го изключа като заподозрян. Той е прекалено очевиден. Между другото вече ти споменах. Аз залагам на саботаж, а не на кражба. А д-р Логан няма причини да саботира моето предаване. И така, къде е котката? Мисля, че Съли трябва да ти е казал. Може ли да бъде намерена отново?

— Съли нищо не ми е казвал. Сбъркал си адреса, човече. Трябва да търсиш сред твоите собствени хора.

Конти го изгледа внимателно, а изражението му постепенно се отпусна и започна да излъчва нещо като съжаление.

— Това е работа на Улф. — Той въздъхна. — Слушай, дълго време обмислях положението и мога да изляза от него по два начина. Ако намеря котката, мога да направя филма, който първоначално възнамерявах да снимам. С моите способности мога да превърна дори това забавяне в изгода. Ще направя нещата по-вълнуващи и ще увелича публиката. Всички ще спечелят. Или… мога да превърна случилото се в криминална история.

Той посочи с палец към екрана на плазмения телевизор.

— Винаги съм искал да направя криминален филм. И сега ще имам възможност, с тази разлика, че ще разкажа истинска история. Грандиозна история, документирана лично от мен, която се развива в реално време. Саботажът, разследването, крайният триумф на справедливостта. Д-р Маршал, подобна история никога няма да умре. Представи си рекламата, положителна или отрицателна, за хората, които участват. Единственото, което трябва да направя, е да разпределя ролите. Да намеря героя и… злодея.

На големия екран Виктор Матюър пресичаше оживена улица, а силуетът на града зад гърба му се извисяваше като безброй зъби.

— Погледни го — каза Конти. — Някакъв най-обикновен Джо, попаднал в нещо по-голямо от него самия. Напомня ли ти някого?

Маршал не отговори.

Конти отново се размърда.

— Е, д-р Маршал, какво избираш? Ще постъпиш ли както трябва? Ще помогнеш ли на ченгетата, като предадеш лошия? Или ще направиш нещо друго… нещо много по-глупаво?

Когато Матюър изчезна от екрана, камерата панорамира друга фигура, която се криеше в тъмна пресечка. Блед, слаб, облечен изцяло в черно, с бяла вратовръзка и със странно безизразни очи. Томи Удо. След като излезе от скривалището си, той се огледа внимателно, а после изчезна в един вход.

— Винаги съм харесвал Ричард Уидмарк в тази роля — каза Конти. — Играе толкова добре психопат. Неговият маниеризъм, нервният му смях като лай на хиена — истински гений.

Сега убиецът се качваше безшумно по тясно стълбище.

— Надявах се да дам на теб ролята на Матюър — продължи Конти, — но сега не съм толкова сигурен. Започваш повече да ми приличаш на Уидмарк.

Убиецът беше влязъл в апартамента и се изправи пред ужасената възрастна дама в инвалиден стол.

— Това е майката на Ник Бианко — обясни Конти.

Камерата наблюдаваше с монохромно безразличие, докато мъжът разпитваше и блъскаше жената. Сега Уидмарк се усмихваше със странна крива усмивка, завъртя инвалидната количка и я избута от бедняшкия апартамент на стълбищната площадка.

— Гледай сега — обади се Конти. — Впечатляващ момент от историята на киното.

Уидмарк, който продължаваше да се усмихва, бледа ухилена мъртвешка глава в черен костюм, разположи количката срещу най-горните стъпала. Настъпи съвсем къса пауза. След това с внезапен мощен тласък той я запрати заедно с нейния ритащ и махащ с ръце обитател надолу по пътя, от който нямаше връщане.

Конти спря кадъра с изкривеното лице на Уидмарк.

— От кабелната телевизия ще ми се обадят след шест часа. Давам ти четири, за да направиш своя избор.

Маршал се изправи, без да каже нещо.

— Д-р Маршал, не забравяй, че аз така или иначе ще ти дам едната или другата роля.