Зоната

31

Лабораторията на Маршал се намираше само на десетина врати по-нагоре от „Операционния център“, но въпреки това пътят дотам му се стори цяла вечност. Маршал продължаваше да мисли за разкъсаното, проснато възнак тяло на Питърс и бясното дрънкане на Тусан. Това беше единственото, което можеше да направи, за да устои на желанието да поглежда през рамо.

Когато влязоха в лабораторията, Маршал махна синтезатора от единствения друг стол, покани Логан с жест да седне и затвори грижливо вратата след тях.

— Тук достатъчно спокойно ли е за теб? — попита той.

Логан се огледа.

— Ще свърши работа. — Направи пауза. — Чух какво е станало. Как го приемат хората?

— Не може да се каже с точност. Цари голям страх. Видях неколцина, които скоро ще рухнат. Една от гримьорките изпадна в истерия и трябваше да й дадат успокоителни. Ако тази буря не свърши скоро… — Той поклати глава. — Хората не знаят на какво да вярват, не знаят какво става и вероятно това е най-трудното.

— Искам да чуя какво мислите вие. Имам предвид вас, учените. Предчувствието ми подсказва, че сте попаднали на нещо, и трябва да разбера какво е.

Маршал го гледа замислено известно време.

— Ще ти кажа какво не вярвам. Не мисля, че човек може да разкъса Питърс по такъв начин. Освен това не вярвам, че полярна мечка е могла да закачи Тусан нагоре с краката.

Логан прехвърли крак връз крак.

— Това не е много, нали?

Маршал се поколеба. Припомни си, че Логан вече му се довери, разказа му защо е тук и за нещастния екип учени.

— Феръдей има теория — започна той след известно време.

Разказа му накратко онова, което Феръдей му беше обяснил: за уникалните свойства на лед–15 да се топи при ниски температури, за възможността, наистина много малка, но все пак вероятна, съществото да не е било мъртво, а приведено в състояние на криогенен сън.

Логан слушаше внимателно и Маршал забеляза, че той нито веднъж не го погледна с недоверие. Когато свърши, историкът бавно кимна.

— Това е много интересно — отбеляза той, — но не дава отговор на най-важния въпрос.

— И кой е той?

Логан се облегна удобно на стола.

— Кой е той ли? Сигурно сте се досетили.

— Да, разговаряхме и за това. Чувал ли си нещо за ефекта „Калисто“?

Логан поклати глава.

— Това е биологическа теория за еволюционната турбулентност. Според нея, когато видовете започнат да се чувстват прекалено удобно в своята ниша, когато спрат да се развиват или започнат да претоварват екосферата, се появява ново създание. Машина за убиване, която трябва да намали популацията и да даде ново начало на еволюционния процес. От екологична гледна точка — съвършеното оръжие.

— Една също толкова обаятелна теория. Само дето ми е трудно да си представя точно тук взрив на популация, която трябва да бъде разредена.

— Не забравяй, че говорим за местната екология такава, каквато е съществувала преди хиляди години, когато създанието е замръзнало. И дори тогава, като се има предвид климатът, не е била нужна голяма популация, за да претовари такова неплодородно обиталище. Но във всеки случай, теорията твърди, че ефектът „Калисто“ е до голяма степен еволюционно отклонение. Защото подобна машина за убиване е твърде резултатна. Накрая тя се превръща в своя най-голям враг. Убива всичко и се оставя без прехрана.

Логан кимна отново, сега дори още по-бавно, сякаш наместваше късчето в някакъв свой мисловен пъзел.

— Ти го нарече съвършено оръжие. Интересно, че използва точно тези думи, защото аз също попаднах на тях. Тази сутрин намерих бележник, останал след смъртта на единия от учените. Беше го скрил в стаята си. — И той потупа джоба си с усмивка.

— Тази сутрин? И ми казваш едва сега?

— Не знаех, че трябва да ти казвам каквото и да било.

Маршал махна с ръка в примирено съгласие.

— Истината обаче е, че се забавих да ти кажа, защото се чете толкова трудно, колкото линеарното писмо „А“ от времето на минойската цивилизация. Причината е, че записите са кодирани.

Маршал се намръщи.

— За какво му е било да прави подобно нещо?

— Очевидно е смятал, че да скрие бележките, не е достатъчно, затова ги е кодирал. Нали не си забравил, че това става през петдесетте години. По това време Студената война е в разгара си. Хората са приемали сигурността на сериозно и човекът не е искал да прекара двадесет години във федералния затвор „Левънуърт“. Така или иначе, целия ден работя по дешифрирането.

— Значи си и дешифровчик, а?

Логан отново се усмихна.

— В моята работа това е много удобно.

— И къде научи този занаят?

— Някога… как да кажа… бях на работа в разузнавателните служби. Във всеки случай, досега постигнах само частичен резултат. Отделни думи и по някое изречение тук и там. Шифърът е многоазбучен, разновидност на кода на Виженер24, но с едно гадничко усложнение. Мисля, че го е съчетал с някакъв книжен шифър, но разбира се, когато са разчистили стаите им, са прибрали всички книги. — Той бръкна в джоба си, измъкна тънък бележник, опърпан, прашен, покрит с плесен и го остави на масата до Маршал. После го отвори и извади от него сгънат лист хартия.

— Това успях да разшифровам досега — Логан разгъна листа и го погледна. — Някои от записките са банални, оплаквания от лошата храна, спартанските квартири и работните условия, които са били, меко казано, не съвсем идеални. Тях ги прескачам. Например: „Трябваше да работим много бързо. Не разопакованата акустична екипировка се търкаля из краката ни“. Или това: „Секретността много затруднява работата. Само Роуз беше информиран“.

— Роуз? — попита Маршал.

— По онова време той е бил командир на база „Страх“. Забрави ли? — Логан плъзна поглед надолу по страницата. — Ето чуй: „Толкова е ужасяващо. Прекрасно, но ужасяващо. Това наистина е съвършеното оръжие, в случай че можем да овладеем неговата сила. То ще бъде…“. Тук следват две думи, които още не съм разчел… „предизвикателство“. Към края е писал по-бързо и развълнувано: „То уби Блейн. Боже, каква ужасия. Цялата тази кръв…“. После има още, което не съм разбрал съвсем: „Тунитите знаят отговора“. Вероятно тунити е някаква изопачена дума. Трябва да поработя върху нея.

— Не е изопачена дума. Тунитите са местните индианци.

Логан вдигна поглед от листа и стрелна поглед към него.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Дойдоха да ни видят точно след като направихме откритието в ледената пещера. Предупредиха ни да си вървим, но доста мъгляво.

Очите на Логан се присвиха.

— Зная доста за племената в Аляска, а никога не съм чувал за тунити. Инуити, алеути, атена, ингалик…

— По същество са изчезнали преди около хиляда години, когато са завладели земите им и са ги прогонили в пустошта. През годините малцината, които останали, или измрели, или се претопили в основното население. Това ми разказаха в последния останал бивак.

Логан се изкиска.

— Знаех си, че няма да сбъркам, ако дойда при теб. Разбираш ли какво означава това? — И той тупна по листа хартия. — Може би това е отговорът, който търсим.

— Мислиш, че има връзка между мъртвите учени и онова, което напада базата? Не може да има. Съществото, което ние открихме, е замръзнало и е прекарало повече от хиляда години под ледника. Доказателствата за това са абсолютно неопровержими.

— Осъзнавам това, но не вярвам в съвпаденията. — Той направи пауза. — Има само един начин да разберем.

Дълго време Маршал не отговори. След това бавно кимна.

— Ще взема снегомобила — обяви той. — Това е единственият начин за придвижване в тази вихрушка.

— Можеш ли да го управляваш?

— Да.

— Знаеш ли къде се намира лагерът на тунитите?

— Горе-долу. Не е далеч. Може би на около петдесет километра в северна посока.

Логан сгъна листа, пъхна го отново в малкия тефтер и го прибра в джоба. — Ще дойда с теб.

Маршал поклати глава.

— По-добре да отида сам. Индианците са против нашето присъствие тук. Освен това са подозрителни. Колкото по-малко хора, толкова по-добре.

— Това не е безопасно. Ако пострадаш, няма кой да ти помогне.

— В снегомобила има радиостанция. Ще внимавам.

Мен тунитите поне са ме виждали, а теб не те познават. Ще бъдеш по-полезен тук, като накараш колегите ми да побързат.

— Шефовете може да не са доволни, че взимаш снегомобила.

— Затова няма да им казваме. Ще гледам да се върна колкото може по-бързо. Предвид обстоятелствата се съмнявам, че изобщо ще забележат отсъствието ми.

Логан се смръщи.

— Естествено, осъзнавам, че е възможно индианците да носят отговорност за онова, което се случва. Ти сам го каза: те не ни искат тук. Можеш да попаднеш в капан.

— Така е, но ако могат да хвърлят малко светлина върху това, което става, стига това изобщо да е възможно, рискът си заслужава.

Логан вдигна рамене.

— Мисля, че нямам повече възражения.

Маршал стана.

— Тогава ела да ме изпратиш — И той кимна към вратата.