Зоната

36

Старият шаман посочи с ръка купчина кожи от карибу встрани от огъня. — Седни — покани го той.

Маршал много ясно разбираше от какво съществено значение е времето, но също така осъзнаваше, че тази среща — какъвто и да е резултатът от нея — не може да бъде проведена набързо. Затова седна на посоченото му място.

— Откъде знаеше, че ще дойда? — попита той.

— Оттам, откъдето разбрах, че сте разгневили древните. Моят духовен водач ми каза.

Шаманът събра пръснатите пред него неща, пъхна ги в малка кожена кесия и дръпна вървите, за да стегне отвора.

— Другите… къде отидоха те?

Усугук посочи с длан на север.

— При нашите братя край морето.

— Друг лагер на тунитите? — попита Маршал.

Усугук поклати глава.

— Инуити. Ние сме последните от нашия народ.

— Искаш да кажеш, че няма повече тунити?

— Няма.

Маршал погледна над огъня към стария шаман. Значи е вярно, помисли си той.

— А кога ще се върнат?

— Може би никога. Животът край морето е много по-лесен. Беше трудно да ги задържам тук, след като бащите и майките им измряха.

Маршал помълча малко, за да събере мислите си. Трудно му беше да повярва, че този малък лагер е последната диря от цяло индианско племе. Мисълта, че неговото собствено пристигане край ледника е отчае ти причина да се разпръснат, дори да е само временно, беше доста горчива.

— За какво бяха онези знаци, които начерта пред базата? — попита той най-накрая.

— Знак за закрила. За да накарам куршуг да ви пощади. — Шаманът отвърна на вторачения поглед на Маршал. — Присъствието ти тук означава, че закрилата е била неуспешна.

Маршал отново се поколеба. Той беше минал целия този път, но не знаеше как да започне и дори какво да попита. Затова си пое дълбоко дъх.

— Слушай, Усугук, зная, че вече ти причинихме тревоги и затруднения, и аз дълбоко съжалявам за това. Не е било нарочно.

Тунитът не продума.

— Сега имаме неприятности. Много сериозни неприятности. И аз дойдох тук с надеждата, че ще можеш да помогнеш.

Усугук пак не отговори. Изражението му беше безизразно, почти необщително.

— Планината — продължи Маршал, — за която ни каза, че е зло. Ние открихме нещо там, докато провеждахме своите опити. Същество по-голямо от полярна мечка, затворено в леда. Ние… ние го изрязахме от леда. А сега то е изчезнало.

Когато Маршал разказа това, изражението на шамана се промени. Нещо, което твърде приличаше на шок, се появи на лицето му.

— Не знаем какво точно е то. Мога само да ти кажа, че причини наранявания и смърт.

Шокираното изражение изчезна и на негово място се появи същата смесица от страх и тъга, която Маршал си спомняше от първата им среща.

— Защо дойде при мен? — попита тунитът.

— Преди петдесет години в базата е имало научна експедиция. Случило се нещастие. Повечето от учените загинали. Но ние открихме един техен дневник. Там се съдържаха следните думи: „Тунитите знаят отговора“.

Усугук седеше неподвижно вторачен в огъня. Маршал зачака, несигурен дали да продължи да говори, или да запази мълчание. След около минута шаманът се протегна, започна да рови бавно сред различни ритуални предмети и стисна кокалената дръжка на нещо, което приличаше на барабан. Тесен обръч около тридесетина сантиметра в диаметър, върху който имаше стегнато опъната кожа. Той започна бавно да го удря в дланта на другата си ръка, замахвайки при всеки удар с инструмента напред-назад, напред-назад. Започна да съпровожда ритъма с напев, първо тих, но след това все по-силен и звукът изпълни снежната къща като пушека от огъня. Най-накрая, след няколко минути, песента заглъхна. Лицето на шамана отново изразяваше покой. Той остави настрана барабана и развърза кожената кесия, бръкна вътре и извади две мазни топчета от някакъв мек материал. Едното беше синьо, другото червено. Внимателно ги пусна едно по едно в огъня. Нагоре започна да се издига двуцветен дим, осветен във виолетово по краищата.

— Ташаят компок — измърмори Усугук, докато оглеждаше дима. — Да бъде волята ти.

Маршал не смяташе, че шаманът говори на него. Той потисна подтика да си погледне часовника.

— Знаеш ли какво са имали предвид учените с това, че тунитите знаят отговора?

Усугук не отговори. Очите му бяха вторачени в огъня.

— Зная, че си видял свят — продължи Маршал. — Това, че владееш английски, го потвърждава. Ако можеш да помогнеш, ако знаеш нещо за това, моля те, кажи ми.

— Това не е моя работа. Вие сами си навлякохте този мрак. Вече направих каквото можах. Предприех дълго пътуване — слънце, луна, слънце, за да ви предупредя. Но вие не обърнахте внимание.

— Извинявай, ако това е истина. Но си мисля, че насилствената смърт е прекалено голяма цена, която трябва да платим за своето невежество.

Усугук затвори очи.

— Трябва сами да затворите кръга, който сте отворили. Дори Кръгът на смъртта може да бъде красив.

— В смъртта на Джош Питърс нямаше красота. Ако знаеш нещо, независимо колко маловажно или несвързано със станалото ти се струва, помогни! Дължиш ни го като на човешки същества.

— Вие сте от света — бавно отговори Усугук, — а аз от духа. Загърбих живота преди много време. Не мога да се върна обратно.

Маршал седеше и се чудеше какво друго да каже. Най-накрая се изкашля, за да прочисти гърлото си:

— Нека ти разкажа нещо. Някога и аз оставих един живот зад гърба си. Животът на моя най-добър приятел.

Усугук бавно отвори очи.

— Случи се преди дванадесет години. Служех в армията като рейнджър и ни бяха разположили в Сомалия. Три дена бяхме под обстрел и водехме малки сражения с бунтовниците. От къща на къща, стая по стая. Моят приятел установяваше преден пост. Заповедите бяха неясни и той излязъл по-напред от наряда. Видях го да пресича един площад. Беше тъмно и аз помислих, че е неприятелски снайперист. Застрелях го. — Маршал вдигна рамене. — Оттогава се заклех никога повече да не докосвам оръжие.

Усугук кимна бавно. Снежната къща отново потъна в мълчание, нарушавано единствено от пукота на огъня и тъжния вой на виелицата отвън.

— Не е било убийство с осколъчна граната26 — отбеляза шаманът и отвори очи.

Маршал го погледна изненадано.

— Служил ли си?

Усугук не отговори на въпроса.

— Било е грешка.

— Моята част никога не беше губила войник заради приятелски огън. Наредиха ми да излъжа, за да бъде покрито. Когато отказах, моят командир уреди всичко така, че да ме уволнят дисциплинарно. Аз трябваше… трябваше да съобщя новината за смъртта му на неговата жена.

Усугук изсумтя тихичко, после бръкна в медицинската си кесия и извади няколко малки предмета. След като изглади кожите пред себе си, започна да хвърля нещата върху тях и ги наблюдаваше как падат.

— Заклел си се никога повече да не докосваш оръжие. Такава клетва не бива да се дава с лекота. А сега? Какво ще правиш?

Маршал си пое дълбоко дъх.

— Ако навън има нещо… нещо, което има за цел да ни убие до един, ще направя всичко възможно, за да го убия първи.

Усугук погледна в огъня. После обърна набръчканото си и непроницаемо лице към Маршал.

— Ще дойда с теб — каза той. — Но сега единствените животи, които отнемам, са тези, които са нужни, за да продължа своя. Дните ми на ловец свършиха.

Маршал кимна.

— Тогава ще ловувам и за двама ни.