Зоната

Епилог

Денят беше ясен и бистър като кристал, сякаш засрамена от своята ярост, природата нямаше нетърпение да изкупи вината си за бурята. Въздухът беше напълно неподвижен. Не се усещаше дори полъх и щом Маршал отклонеше поглед от базата и го насочеше към снежната покривка и съвършения небесен купол над нея, беше готов да повярва, че на това отдалечено място палитрата на природата е съставена само от два цвята: синьото и бялото.

Цялата сутрин кацаха и излитаха хеликоптери: медицински и съдебномедицински, множество военни и един малък самолет, пълен с мъже със сиви костюми, които събудиха у Маршал чувство на безпокойство. Сега той стоеше заедно с Феръдей, Логан и Кери Екберг на бетонния плац пред входа на базата. Бяха се събрали, за да се сбогуват с Усугук, който се готвеше да се върне обратно в своето пусто село.

— Сигурен ли си, че не искаш да те откарат? — попита Маршал.

Тунитът поклати глава.

— Моят народ има една поговорка, която гласи: пътуването е цел само по себе си.

— Един японски поет е написал нещо много близко — отбеляза Логан.

— Благодаря ти — каза Маршал, — че въпреки всичко се съгласи да дойдеш. И за това, че сподели с нас своите познания и опит. — Той протегна ръка, за да се сбогуват, но Усугук го прегърна.

— Дано намериш покоя, който търсиш — каза той.

След това кимна на останалите, вдигна малката мешка с вода и храна, която бяха приготвили за него, придърпа обточената с кожа качулка по-плътно около лицето си и се обърна.

Наблюдаваха го мълчаливо как пое на север през снега. Маршал се запита дали жените ще се върнат в селото, или старецът ще изживее остатъка от живота си сам като отшелник. Знаеше, че Усугук стоически би приел всяка от тези възможности.

— Покой ли търсиш? — попита го Кери.

Маршал се замисли.

— Да. Мисля, че да.

— Предполагам, че с всички ни е така — отговори му тя. После се поколеба. — Е, по-добре да се връщам. Следобед ще пристигнат представителите на „Блекпул“ и застрахователите. Дотогава трябва да свърша доста неща.

— Ще се видим по-късно — отговори Маршал.

Тя се усмихна.

— Гледай да не забравиш. — После се обърна и мина през вратите към сборния район.

Логан погледна след нея.

— Мислиш ли да продължиш тази връзка?

— Ако мога да намеря благовидно оправдание — отговори доволно Маршал.

— Оправдания винаги се намират — Логан погледна часовника си. — Е, май аз съм следващият, който ще си върви. Хеликоптерът ми трябва да пристигне всеки момент.

— Ние заминаваме утре — отговори Маршал. — Можеше да почакаш един ден. Така щеше да икономисаш малко пари.

— Звъннаха ми от службата. Появила се е неотложна работа.

— Друг лов на духове?

— Нещо такова. Между другото, тия типове с вид на тайни ченгета, които ни разпитваха, знаят адреса ми. Съмнявам се, че това е последният път, когато се виждаме. — Той направи пауза. — Ти какво им каза?

— Точно каквото се е случило, доколкото си го спомням — отговори Маршал. — Но всеки мой отговор предизвикваше още въпроси, така че накрая просто замълчах.

— Повярваха ли ти?

— Така смятам. След като всички сме свидетели, не виждам как биха могли да се съмняват. — Той погледна към Логан. — Не мислиш ли така?

— Мисля, че нещата щяха доста да се опростят, ако имаше труп.

— Да, това е странно. Със сигурност остана доста кръв от него. Бих се заклел, че е мъртво като пън с този пръснат череп.

— Трябва да е изпълзяло нанякъде, за да умре — намеси се Феръдей. — Точно както първото.

— Знаеш какво би казал Усугук за това — отговори Маршал. Той погледна към хоризонта, където тунитът вече се беше превърнал в едва забележима точица на фона на двете срещащи се ивици бяло и синьо.

— Много се радвам, че умря — обади се Логан, — но все още не схващам защо. Имам предвид как го убиха звуковите вълни.

— Без труп не можем да бъдем сигурни — отговори Маршал, — но имам едно предположение. Беше очевидно, че високите честоти го дразнят. Чистата синусоидална звукова вълна без хармонични трептения изглежда му причиняваше още по-силна болка.

— Но нали повечето звуци създават хармонични трептения?

— Това е така — намеси се Феръдей. — Така наречените „несъвършени инструменти“ като цигулката, обоя или човешкия глас — всички го правят. Това е смешното в случая, защото точно те придават богатство на звука.

— Сигурното е, че синусоидалните вълни не правят така — продължи Маршал. — Накарах машината да създаде три серии такива вълни, всяка една кратна на квинта с усилен основен обертон. Надявах се, че ако намерим достатъчно болезнен звуков модел, ще можем да го прогоним от базата.

— Въздействието беше много по-силно — подхвърли Логан.

Маршал кимна.

— Това е много интересно. Рибите и китовете имат вътрешни плавателни мехури, които могат да бъдат разстроени от звуци. Някои учени смятат, че динозаврите са имали органи в мозъка си, с чиято помощ са издавали невероятно силни звуци като от тромпет, които са се чували на километри. Не бих се изненадал, ако това създание е имало подобен орган или кухина в черепа си. За чифтосване, общуване или нещо друго. Мисля си, че високите честоти, в този случай една преливаща се поредица от квинти, са предизвикали симпатичен резонанс в този орган и накрая са го накарали да се пръсне.

— Аз съм историк, а не физик — обяви Логан — и никога не съм чувал за симпатичен резонанс.

— Но си чувал за пръснати стъкла, когато някое сопрано взима високи тонове? Съществува природна честота, при която стъклото вибрира. Ако сопраното вземе същата нота, тя добавя енергия към трептенията на стъклото. В един момент стъклото не може да разсее енергията достатъчно бързо и се пръска. — Маршал погледна към базата. — Но в нашия случай вероятно никога няма да научим.

— Много жалко — отбеляза Логан и се обърна към Феръдей. — А ти какво разказа на нашите военни следователи?

Феръдей отвърна на погледа му с изражението си на постоянно удивен човек.

— Опитах се да го обясня от чисто биологическа гледна точка. Как двете създания са били замразени поотделно, но по време на едно и също събитие: атмосферна инверсия, предизвикала низходяща тяга от леден въздух. Той е замразил животните моментално, преди в техните кръвоносни системи да успее да се образува лед, и така са останали в хибернация. Обясних им и как се е стопил ледът. Разказах и за неповторимият състав на лед–15, който се топи при малко под нула градуса Целзий. Как низходящата тяга на необичайно топъл въздух е съживил животното и как двете събития са предизвикали странните кървавочервени северни сияния, които толкова силно разтревожиха Усугук. Дадох им за пример мамута от Березовка, който е първият известен прецедент.

— А какво им каза за самото създание? — полюбопитства Логан.

— Обясних им ефекта „Калисто“ и че е твърде възможно да е генетически мутант или просто неизвестен вид. Разказах им и за свръхразвитите му бели кръвни телца, които са му осигурявали почти мигновено оздравяване. И че под козината си криеше екзоскелет, подобен на змийски, който му позволяваше да се движи бързо и гъвкаво и да отблъсква куршумите. Както и за невероятния му неврологичен строеж. Дори големите дози високо напрежение не успяха да разстроят нервната му система, нито да спрат сърцето му. Смешното е, че смъртоносен за него се оказа звук с определена амплитуда и честота. Може би подпомогнат от слабост, предизвикана от гладуване.

— Значи това обяснява всичко — отбеляза Логан.

— Всичко и нищо — уточни Феръдей.

Логан се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Защото всичко, което току-що ти разказах, като изключим състава на кръвта, е само теория и предположения. Факт е, че за да се образуват странни форми на леда, като лед–15, трябва високо налягане. Факт е, че създанието е оцеляло, замразено в лед, независимо от какъв вид, в продължение на хиляди години. То беше невероятно силно и неуязвимо дори за големи дози ток с високо напрежение. — Феръдей вдигна рамене.

Маршал го изгледа замислено. Току-що биологът беше сглобил едно възможно обяснение на всичко, а после му бе издърпал килимчето.

— Може би Усугук е прав — отбеляза той.

Двамата мъже го погледнаха.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се, отчасти. Но както и да е. Вярно е, че съм учен, но това няма да е първият път, когато трябва да признаем, че науката не може да обясни всичко. Намираме се далеч от всякаква цивилизация. Това е върхът на света. Тук важат други правила, за които си нямаме и най-малка представа. Това не е обичайната среда на човека, но хората, които живеят тук, са видели много повече от нас и би трябвало да им вярваме. Ако някоя част от света може да бъде наречена земя на духовете, няма ли да е тази? Това странно, далечно свещено място? Нима мислите, че угасването на Северното сияние точно когато създанието умря, е просто съвпадение?

Въпросът увисна в студения въздух, но остана без отговор. В тишината, която последва, Маршал чу далечния плясък на хеликоптерни витла.

— Това сигурно е моят транспорт — измърмори Логан. Той вдигна торбата, която лежеше в краката му.

— А ти? — попита Маршал.

— Какво аз? — отвърна Логан, докато премяташе чантата с преносимия компютър през рамо. — Ако някой от вас мине през Ню Хейвън, обадете се.

— Това не е отговор. Ти на коя теория отдаваш предпочитание? На научната или на духовната?

Логан го изгледа с леко присвити очи. Вместо да отговори, зададе въпрос.

— Докторе, ти къде си израснал?

Това беше последното нещо, което Маршал очакваше да чуе.

— В Рапид Сити, Южна Дакота.

— Имаше ли домашни любимци?

— Разбира се. Три дакела.

— Като дете ходил ли си на дълги екскурзии с кола?

Маршал кимна удивен.

— Фактически всяко лято.

— Да си губил някое от кучетата, когато сте спирали за почивка?

— Не.

— Но аз да — каза Логан. — Бъркли, моят ирландски сетер. Обичах това куче повече от всичко. Избяга от едно място за пикник в Оклахома. Цялото семейство го търсихме в продължение на три часа, но не го намерихме. Накрая се наложи да тръгнем. Бях неутешим.

Хеликоптерът вече кацаше извън оградата, вдигайки облаци фин като пудра сняг. Маршал погледна Логан и се смръщи.

— Не разбирам, какво общо има изгубването на кучето с…

И точно в този миг разбра какво загатва Логан. Примигна изненадано, когато му светна.

— Но тези туристи, за които ти намекваш, идват от много по-далече от Рапид Сити, Южна Дакота.

Логан кимна.

— Да, от много, много по-далече.

Маршал поклати глава.

— Наистина ли вярваш в това?

— Аз съм енигмолог. Моята работа е да развихрям въображението си. Както каза нашият приятел Феръдей — само теория и предположения. — Логан се усмихна, стисна подред ръцете им и закрачи към чакащия хеликоптер. Когато пилотът отвори вратата за пътника, той се обърна.

— Обаче предположението си го бива, нали? — извика през шума на турбините. После се качи и затвори вратата. Хеликоптерът започна да се издига, прелетя над ледник Страх, тъмносин на фона на синьото небе, после зави рязко на юг и полетя към цивилизацията, оставяйки зад себе си страната на духовете.