Ангелски свят

11

Бях тръгнала да си търся яке, но няма начин да вляза в закрито пространство по здрач и с тези наглеци по петите.

Насочвам се към открития паркинг, като се промъквам от кола на кола, както сме инструктирани да правим.

Типовете зад мен правят същото.

Инстинктите ми от Ангелския свят крещят да хукна незабавно. Първобитното начало в мен знае, че ме преследват и съм станала плячка.

Но разумът ми от Предишния свят твърди, че тези мъжаги не са сторили нищо заплашително. Просто ми вървят зад гърба и къде другаде да отидат, освен в училището на отсрещната страна на улицата?

Върнала съм се в що-годе организирана човешка общност. Не бива да се държа като дивачка, все едно съм параноична шизофреничка.

Да бе.

Започвам да подтичвам.

Същото правят и типовете зад мен.

С всяка крачка, която правя, чувам тупкането на стъпките им все по-бързо и по-близо до мен.

Краката им са по-дълги и по-силни от моите. Въпрос на броени секунди е да ме връхлетят. Центърът ми на гравитацията е много по-нисък от техните, така че криволича като бесен дявол, но това само ми спечелва още няколко секунди.

Притичвам покрай няколко души, приклекнали зад коли по пътя си към училището. Никой не изглежда склонен да ми помогне.

Стандартният съвет при сблъсък с крадци е да хвърлиш в тяхна посока онова, което искат, и да си обираш крушите, понеже безопасността ти струва много повече от портфейла. Лесно е да се каже. Само че тези тримата или имат планове за мен, или искат меча на Рафи. Не мога да им дам нито едното, нито другото.

Адреналинът блъска сърцето ми и страхът ми пищи в ушите. Но обучението си изпълнява задачата и аз автоматично претеглям възможните варианти.

Ако изпищя, хората на Ави ще дотърчат за секунда. Но не е изключено да се появят и ангелите, ако поне един е достатъчно близо да ме чуе. Има си причина да се налага да пазим тишина и да се правим на незабележими. С писъка си ще изложа на риск всички и войниците ще ни застрелят до един със заглушителите си, за да ми затворят устата.

Мога да изтичам в сградата на Ави. Но той е твърде далеч.

Мога да спра и да се бия. Ала шансовете ми са доста мизерни срещу трима души с хладно оръжие.

Нито един от вариантите не ми харесва.

Тичам възможно най-бързо и по-надалеч. Дробовете ми горят и в хълбока ме пронизва болка, но колкото повече се приближа до щаба на Ави, толкова по-голяма вероятност има хората му да ни видят и да спрат нападателите.

Гърбът ми настръхва и това ми подсказва, че преследвачите са твърде близо. Обръщам се и вадя меча си.

Дявол го взел, колко ми се ще да знаех как да го използвам.

Мъжете спират и се разгръщат около мен.

Единият вдига бухалката си за удар. Другият изважда два чука от джобовете си. Третият издърпва кухненския нож от колана си.

Колко съм прецакана!

Минувачите се спират да зяпат, няколко лица цъфват на прозорците, майка и дете стоят на прага на отворена врата, по-възрастна двойка се крие под един навес.

— Повикайте хората на Ави! — изсъсквам към тази двойка.

Те се прегръщат здраво един друг и се скриват зад някакъв стълб.

Държа меча си като сабя. С това познанията ми за фехтовката горе-долу се изчерпват. Обучавала съм се с ножове, но мечът е съвсем различно животно. Годен е, предполагам, да удрям с него като с бухалка. Дали, ако го запратя по тримата, ще ми се отвори възможност да избягам?

Блясъкът в очите им ми подсказва, че не са тръгнали просто да измъкнат някакво си симпатично оръжийце от лесна плячка.

Започвам да пристъпвам встрани — стремя се да ги подредя в редица, та да се пречкат един на друг, ако ме нападнат всички вкупом. Но, преди да успея да заема позиция, единият ме замерва с чук.

Навеждам се.

Те ми се нахвърлят.

След това всичко се случва толкова бързо, че едва успявам да осъзная какво става.

Нямам пространство да замахна и фрасвам единия нападател с дръжката на меча. Усещам как се трошат ребрата му, докато пада.

Опитвам се да завъртя острието към другите двама, но нечии ръце ме сграбчват и ме изваждат от равновесие. Стягам се за силен удар, надявам се да е с бухалка, а не с чук.

Естествено, такъв ми бил късметът: и двете оръжия ми се стоварват едновременно, по едно в ръцете на всеки нападател. В онзи кратък миг, преди да се спуснат по дъгата на замаха, те се очертават като черни силуети на фона на тъмнеещото небе.

Ръмжаща сянка се стоварва върху мъжете и събаря и двамата на земята.

Единият зяпа надолу с потрес. През ризата му се процежда кръв. Той се озърта, изумен.

Всички сме се втренчили в приклекналата, ръмжаща в сумрака твар, готова всеки момент да ни скочи отново.

После тварта излиза от тъмното и различавам познатата рокля на цветенца, клинчето и розовите маратонки на сестра ми.

На раменете й виси анцунгче с качулка и косата й е спусната пред лицето, а отдолу се показват възпалените шевове и зъбите бръсначи. Пейдж пристъпва около нападателите като хиена, почти приклекнала на четири крака.

— Какво, по дяволите… — обажда се единият бабаит от земята, докато рачешката припълзява назад.

Направо се побърквам да гледам сестра ми такава. С всичките тези шевове по лицето и металното сияние на зъбите има вид на оживял кошмар, от който би следвало да побягна. Ясно ми е, че и останалите си мислят същото.

— Ш-ш! — отронвам колебливо и посягам към Пейдж. — Всичко е наред.

Тя изръмжава, звукът е нисък и гърлен. Всеки момент ще се нахвърли на някой от мъжете.

— Полека, хлапе — предупреждавам аз. — Добре съм. Нека просто се махнем оттук, става ли?

Тя дори не ме поглежда. Устната й се разтегля в гримаса, докато оглежда плячката си.

Гледат ни твърде много хора.

— Пейдж, вдигни си качулката! — прошепвам. Не ми пука какво си мислят нападателите, но се притеснявам какви слухове ще разпространят зрителите.

За моя изненада Пейдж си слага качулката. Част от напрежението се оттича от мускулите ми. Тя е на себе си и ме слуша.

— Всичко е наред — уверявам я, докато пристъпвам към нея и се боря с инстинктите си да избягам надалеч. — Тези лоши мъже ще се махнат оттук и ще ни оставят на мира.

Нападателите стават, без да отклоняват погледи от Пейдж.

— Разкарай този изрод от мен! — сопва се единият. — Това чудо не е човек!

Майка ми се е промъкнала зад нападателите, без никой от нас да я забележи.

— Тя е повече човек, отколкото ти ще бъдеш някога!

С тези думи сръчква негодника в ребрата с остена за добитък. Мръсникът отскача от нея с приглушен стон.

— Тя е повече човек от всеки от нас! — Понякога шепотът на майка ми оставя впечатление, че крещи.

— Тази твар трябва да се утрепе! — обажда се бабаитът с бухалката.

— Ти трябва да бъдеш утрепан! — отвръща майка ми и го приближава с остена.

— Я се махай от мен! — Без бухалката и без дружките си да го подкрепят, той изглежда доста по-дребен и очевидно си е забравил някъде досегашната храброст.

Мама го сръчква с остена, който изпуква във въздуха.

Мъжът отскача и се изплъзва на косъм.

— Всичките сте откачени, да ви вземат дяволите!

С тези думи се обръща и побягва.

Майка ми хуква след него, а той бърза да се скрие в една от сградите.

Този тип няма да си прекара приятно вечерта.

Прибирам си меча в канията с ръце, треперещи от адреналиновия прилив след схватката.

— Хайде, Пейдж. Да се приберем вътре.

Пейдж върви пред мен. С вдигната качулка изглежда послушно малко момиченце. Но двойката под навеса не може да бъде измамена. Те видяха какво се случи и, ужасени, зяпат Пейдж с ококорени очи. Чудя се колцина други правят същото?

Почти съм положила ръка върху рамото на сестра ми, но не успявам да се насиля. Отпускам длан, без да я докосна.

Влизаме в нашата сграда с товара на наблюдателни очи, втренчени в гърбовете ни.