Ангелски свят

22

Най-различни притеснения се вихрят в главата ми.

Поемам си дълбоко въздух. Опитвам се да загърбя всички тревоги и да се съсредоточа да запазя фокуса.

— Мамо? — старая се да звуча кротко и спокойно. В действителност ми се иска да изпълзя под седалката, за да се махна от пътя й, когато откачи напълно. Но това не е възможно.

Подавам й бутилка с вода.

— Искаш ли да пийнеш някоя глътка?

Тя ме гледа, все едно съм се побъркала.

— Спри да пиеш! — грабва я от ръката ми и я пъха под задния прозорец. — Трябва да я пестим.

Стрелка поглед из всички ъгли на нашия затвор. Отчаяното й притеснение личи по всяка бръчка на лицето — тя е същинско въплъщение на тревогата. Струва ми се, че ежедневно между веждите и около устата й се появяват нови бръчки. Стресът я убива.

Майка ми започва да рови из джобовете си. С всяко счупено яйце, което намира вътре, става все по-припряна. За мое облекчение, някой й е взел остена за добитък. Не ми се иска да мисля колко усилия е изисквало.

— Мамо?

— Млъкни-млъкни — млък-ни! Ти допусна онези мъже да я хванат!

Майка сграбчва металната мрежа с една ръка и облегалката на седалката с другата. Стиска, докато цялата кръв се оттече от дланите й и ги превърне в бели ноктести лапи.

— Ти остави онези чудовища да й сторят какви ли не ужасни работи! Продаде се на онзи дявол и дори не посегна да спасиш сестра си. — Бърчи хребетите между веждите си и изкривява кошмарно цялото си лице. — Не намери смелост дори да я погледнеш в очите, когато най-много имаше нужда от теб! Беше тръгнала да я хванеш, нали? За да можеш да я убиеш сама? Нали?

По измъчената маска на лицето на мама струят сълзи.

— Каква полза от теб? — крещи тя в очите ми с такава сила, че лицето й става пурпурно и ще се пръсне всеки момент. — Безсърдечна си! Колко пъти да ти казвам да пазиш Пейдж? Ти си по-зле от безполезна!

Майка многократно блъска мрежата с ръце — накрая започвам да се плаша, че ще се разкървави.

Опитвам се да изтрия всичко това от мислите си.

Но, независимо колко пъти съм я чувала да беснее по мен, думите на мама все пак успяват да ме наранят.

Свивам се в ъгълчето си в опит да се отдалеча възможно най-много от нея. Тя ще изопачи всяка моя дума, за да съвпадне с логиката на лудостта й, и после ще ме замери с нея.

Стягам се да посрещна един от гневните й пристъпи. Не е нещо, което ми се ще да преживявам в толкова малка килия, че да няма как да легнем в нея. Не е нещо, което искам да преживея, където и когато и да е.

Ако се стигне дотам, аз съм достатъчно силна да я победя в битка, но майка няма да се спре, докато не се наложи да я нараня. По-добре е да успея да я успокоя.

Само че не се сещам какво утешително да й кажа. Тази задача винаги е поемала Пейдж. И правя единственото, дошло ми наум.

Започвам да тананикам.

Тананикам песента, която и мама напява, когато излиза от особено лош пристъп. Наричам я нейната песен-извинение. Залези, замъци, прибой, синини.

Майка ми може да ме пренебрегне или да откачи напълно. Песента може да я утеши или да я ядоса още повече, защото аз тананикам нейната мелодия. При нея винаги може да се разчита на едно — че е непредсказуема.

Мама замахва и ми удря шамар.

След този удар май завинаги ще нося отпечатъка от дланта й върху бузата си.

Посяга ми и втори път.

На третия я хващам за ръката, преди да ме докосне.

По време на обучението ми са ме удряли, блъскали, ритали, бутали, хвърляли и душили всякакви противници. Но нищо не боли, както шамар от майка ти.

Напомням си, че са минали няколко седмици, откакто е спряла лекарствата, но това с нищо не намалява болката.

Събирам сили да победя някак си майка ми, без да я наранявам, и се надявам схватката да не излезе твърде много от контрол. Но се оказва, че няма нужда да го правя.

Изражението на мама преминава от гняв в мъка. Хватката й върху мрежата се разхлабва. Раменете й провисват и тя се свива на кравай до вратата.

Трепери цялата и сълзите й бликват. Разтърсват я задавени, детински ридания.

Сякаш съпругът й я е изоставил на чудовищата.

Сякаш демони са откъснали дъщерите от обятията й.

Сякаш светът е свършил.

И никой не я разбира.

Ако Пейдж беше тук, щеше да гушне мама и да я милва по главата. Сестра ми щеше да я утешава, докато заспи. Правила го е безброй пъти, дори след като майка я нарани.

Но аз не съм Пейдж.

Свивам се в моето ъгълче и се вкопчвам в меката козинка на плюшеното си мече.