Ангелски свят

64

Рафи се завръща от претърсването на квартала с кутия корнфлейкс и буркан фъстъчено масло. Много ми се искаше да се размърдаме, но той настоя, че войниците се нуждаят от храна, за да се сражават достойно. Освен това според него ни трябва време да обмислим следващата си стъпка. И изчезна в нощта, въоръжен с толкова удобното си нощно зрение, докато аз останах в къщата до свещите.

Корнфлейксът е със стафиди и има вкус на райски плод — така де, от нирвана или друго прекрасно място, което да не ми напомня за смъртоносни ангели.

Поне веднъж ръцете ни са чисти. Ядем корнфлейкс с шепи и ближем фъстъченото масло направо от пръстите си. Навярно тук някъде ще се намерят и прибори в кухнята, но защо да си правим труда? Особено забавно е да гребеш лепкавата вкуснотия с пръсти и да ги облизваш като сладолед.

Флейкс със стафиди и фъстъчено масло! Кой да ти каже, че били толкова вкусни? Е, ако добавим и малко шоколад, сигурно ще се получи страхотно фъстъчено, хрупкаво шоколадово десертче за гимназиалната разпродажба на сладкиши. Добре де, дори да не е толкова прекрасно на вкус в сравнение с храните от Предишния свят, в Ангелския е направо изумително!

— Трябва да се върна в гнездото — съобщава Рафи, докато бърка с пръсти в буркана.

Спирам с шепа корнфлейкс, вдигната към устата.

— Сериозно ли? Че там гъмжи от полудели, кръвожадни неандерталци, от които едва-едва се измъкнахме живи!

Ангелът вдига вежда към мен. Осмуква фъстъченото масло от пръстите си.

Пъхам флейкса в устата си и започвам да хрускам.

— Само защото народът ти е красив, не означава, че отвътре не са неандерталци!

— Според твоето описание, съмнявам се Ури да е бил намислил същински бунт. Всеки войник щеше да го предупреди, че точно това ще последва. Разлюлееш ли апокалипсиса на въдичка пред разочаровани воини, не наясно с мисията си, и бурните страсти са ти в кърпа вързани.

— Бурни страсти ли?

— Старомодно ли звучи? — Рафи си гребва още фъстъчено масло. Изглежда предпочита да не го смесва с корнфлейкс.

— Имаше хора, накъсани на парчета. Буквално. На кървави, малки, гнусни късчета. Не ми звучи просто като проява на бурни страсти.

— Много съжалявам за случилото се, но нямаше начин да ги спра…

Не ми се струва Рафи да съжалява. Тонът му е студен, пресметлив и прагматичен.

— И каква всъщност е цялата тази работа с апокалипсиса, а? О, ами да, ще избием горките беззащитни хорица…

Знам, че прекалено се горещя. Топвам щипка флейкс във фъстъченото масло, гледам да оставя някоя и друга люспа в него. За всеки случай удавям вътре и няколко стафиди.

— Радостта от апокалипсиса няма нищо общо с хората.

— Стори ми се точно обратното.

Рафи наднича в буркана с оцапаното фъстъчено масло. Поглежда ме изпод вежди и го оставя, без да бръкне в него.

— Хората са случайно съвпадение.

— Да убиеш и унищожиш цял вид е случайно съвпадение?

Звуча все едно го обвинявам лично, а аз съм наясно, че той не е част от плана за ликвидирането ни.

Или поне си мисля, че Рафи не взема лично участие, все пак няма откъде да съм напълно сигурна, нали?

— Вие го причинявате на какви ли не видове — той се пресяга за кутията с корнфлейкс.

— Не е същото — аз пък грабвам буркана с маслото.

— Защо не?

— Хайде да се върнем на темата защо твоите хора толкова се радваха, че ще убиват моите хора — загребвам още от фъстъченото масло.

Рафи ме гледа как го облизвам от пръстите си.

— Празнуваха възможността да освободят приятелите си.

— Ангелите си имат приятели? — свивам устни около пръста и осмуквам всяка капчица благина от него.

Леко притеснен, Рафи се размърдва на мястото си и ме поглежда сърдито.

— Когато се биеш рамо до рамо с други бойци, те ти стават същински братя. Всеки от нас си има Паднал брат. Известна надежда им предлага единствено Съдният ден. Тогава най-сетне случаите им ще бъдат разгледани.

— Цяла вечност наказание идва преди самото дело?

Понечвам отново да топна пръсти в буркана, но Рафи изсипва вътре корнфлейкс. Налага се да си проям път през люспичките, за да близна отново от маслото.

— Системата целенасочено е сурова, за да държи всички в строя. Това споява войнственото ни общество.

Мушвам с пръст в хрупкавия пласт и се чудя дали Рафи се дразни.

— А ако ги сметнат за виновни? — изваждам малко фъстъчено масло на върха на пръста си. Облизвам го и се наслаждавам на вкусната сладост.

Рафи рязко се изправя и тръгва да обикаля из стаята.

— Тогава вечността става по-дълга.

Знам отговора на следващия си въпрос, но все пак го задавам.

— А кога ще започне Съдният ден?

— В края на апокалипсиса.

Кимам.

— Ясно. Същият, за който всички толкова копнеят…

Май напоследък не ми става по-добре, когато се окажа права за нещо.

Рафи си поема дълбоко дъх и издиша, сякаш има нужда да изпусне малко пара.

— Нека идем да потърсим меча ми.

Никак не ми се иска да губя време в полет до Кей 39, но там са и мечът, и сигнализаторът на майка ми. Устройството все още е най-добрият ми шанс да намеря Пейдж. Освен това разчитам да се отвори възможност да проверя дали мама, Клара и останалите са успели да избягат от острова. В противен случай току-виж се намери начин да им помогна.

По думите на Доктора, тази нощ скорпионите щяха да ходят на мисия и вече знам, че Белиал е организирал прелитането на скакалците над ангелското сборище на смъртта. Бягството от Алкатраз следва или да е успяло, или да се е провалило. Не мога дори да преглътна мисълта какво се случва сега в затвора, ако е пропаднало.

Бързо си намирам твърде голямо за мен палто и чифт обувки за тенис, изненадващо точни по размер. Междувременно Рафи избира зловещ на вид кухненски нож и го затъква в колана си с все калъфа.

Мъглата навън се е вдигнала, а нощта е хладна, намаляващата луна и звездите се отразяват в океана. Плажната ивица между нас и водата е обсипана с парчета дървения и стъкла от разбитите къщи.

Натрошените стъкълца отразяват небесните светлини като килим от проблясващи светулки, който се простира до хоризонта във всички посоки. Така неочаквано красиво е, че спирам да се полюбувам на гледката. Как е възможно от разрухата да се породи нещо толкова прекрасно?

Поглеждам към Рафи да видя дали и той се възхищава на същото нещо. Оказва се, че вместо това съзерцава мен.

Приближавам се към него, цялата разтреперана. Полетът в обятията му предишния път беше военна мисия, а и нямахме време да мислим за нищо друго, освен за бягството.

Този път изборът ни е съзнателен и съм безсилна да сдържа мислите си за силните му ръце, които ме притискаха и топлата му кожа, която докосваше моята.

Вдигам ръце като дете, което иска да го носят.

Рафи се колебае за миг, без да откъсва поглед от мен. Дали си припомня как ме взе на ръце в старото гнездо, когато ме мислеше за мъртва? Какво ли е чувството да прегръща някого многократно, след като не му се е случвало толкова дълго?

Вдига ме на ръце и ме притиска към гърдите си, а аз го прегръщам през врата. Когато ме подхваща, бузата ми се долепя до неговата. Докосването ме изпълва с топлина и едва устоявам на импулса да потъркам лице в него.

Рафи претичва няколко крачки и ето ни във въздуха — насочваме се към Алкатраз.

Ако вече не бяхме летели веднъж, щях да се уплаша. Намирам се над водата и между мен и ледената баня е единствено прегръдката на ангела. Но хватката, в която ме държи, е стегната здраво около мен и гърдите му са топли. Облягам глава на мускулестото му рамо и затварям очи.

Рафи потрива буза в косата ми.

Знам, че скоро ще се налага да мисля за Пейдж, за майка ми и Клара. Приоритетите ми ще са преди всичко да оцелеем, да събера семейството си и да ни предпазя от чудовища и хора.

Но в момента — точно в този миг — се оставям да бъда седемнайсетгодишно момиче в обятията на силен мъж. Дори си позволявам да поканя в мислите си някои от онези „ако“ и „то“, разните възможности, които биха могли да избуят помежду ни в Предишния свят.

Само за мъничко.

Преди внимателно да напъхам мечтите си обратно в тъмницата в главата си.