Ангелски свят

68

Носим се съвсем близо над водата — по-скоро плуваме. Все очаквам да влетим през някоя по-голяма вълна. Пяната непрекъснато ни къпе като леден душ. Заравям лице в шията на Рафи в търсене на неизчерпаемата му топлина.

От студ ръцете ми всеки момент ще се строшат и ще паднат в знак на съпротива. Не ми носи утеха мисълта, че няма друг начин да се приближим до гнездото, без да ни забележат. Ако бяхме летели над земята, несъмнено щяхме да привлечем внимание.

Рафи понася със стоицизъм и спокойствие близостта на водата, при все че за цялото си съществуване сигурно е плувал само веднъж. Аз не съм толкова сдържана. Невъзможно ми е да озаптя мислите, че това е вероятно последното, което правя. Безсилна съм да изтрия от очите си образите на побеснелите воини, опръскани с кръв.

Рафи ме притиска още по-здраво.

— Време беше да покажеш малко здрав разум. Нормално е да се страхуваш.

— Треперя, защото замръзвам.

— Много си сладка, когато те е страх.

Хвърлям му мръснишки поглед:

— Да, и ти си сладък, когато те е страх.

Той направо избухва в смях.

— Искаш да кажеш, че съм потресаващо прекрасен, когато не ме е страх. Понеже никога не си ме виждала уплашен.

— Казах „сладичък“, не „потресаващо прекрасен“.

Приближаваме брега. Поне засега тътенът на вълните, връхлитащи пясъка и скалите, заглушава дърдоренето ни. Но се приближаваме все повече и двамата инстинктивно млъкваме.

План, разбира се, нямаме. Просто ще видим какво се случва и ще действаме според ситуацията. Отклоняваме се малко встрани от новото гнездо, за да можем да стъпим незабелязано на брега. Приземяваме се на плажа под скалите, на края на хотелския терен.

Крием се зад скали, огради и храсталаци, и се промъкваме до кръга от светлина, поръбил хотелската морава, доколкото предпазливостта ни позволява. Издигнати са нови факли на мястото на съборените по време на сбиването. Наслагани са обаче безразборно и накриво — който ги е разполагал, не си е давал особен труд.

Старая се да копирам потайността и безупречната координация на Рафи, но замръзналите ми крайници са тежки и се налага няколко пъти да се хвана за него, за да не падна. Той ме поглежда. Подтекстът е ясен: Оправяй се с проблемите си.

Втурваме се към редица ниски храсталаци и ги следваме по-близо до поляната. Краищата на терена са отрупани с останките от партито. По нищо не се различават от боклуците, изхвърлени от морето по брега. Паднали маси, преобърнати шезлонги, разкъсани костюми и други изпочупени вещи.

Моравата представлява пъстър килим от смачкани калъфи за крила, маски и какви ли още не неразпознаваеми останки. Тъмните петна в тревата, на дневна светлина сигурно ще бъдат червени. Ако изобщо е останала прислуга, явно няма желание да излезе и да разчисти.

Пръснатите по поляната ангели са видима жертва на тежък махмурлук. Изобщо не са склонни да забелязват кой знае какво. Една група, все още с маски на лицата, се разпява насред ливадата. Гласовете им си хармонират прелестно, но с цялото олюляване и ритане на боклуци приличат повече на пияни пирати след нападение.

Друга група сглобява нещо недалеч от подобния на имение хотел. Нареждат подиум от дървени сандъци. До тях има стълбове с различна височина.

Над стълбовете се рее ангел, връзва триъгълни флагчета, а океанският бриз живописно ги ветрее като флагове на замък. Два други ангела излитат с транспарант в ръце. Връзват го върху двата най-високи стълба. Редицата символи по дължината на транспаранта приличат на надпис.

Рафи ги забелязва и погледът му става студен и враждебен.

Въпросително се обръщам към него — интересно ми е какво пише.

Той се навежда и шепотът му едва милва ухото ми.

— Гласувайте за Уриил днес, започнете апокалипсиса още утре!

Не разбирам всички последствия от ангелската политика, но не ми се вижда да е на добро. Подготвят предизборна сергия на Вестителя.

Вдига се още един транспарант, обърнат да се вижда и отгоре. Сред ангелите, които го опъват, е и гигант със снежнобели крила. Белиал.

Двамата с Рафи се споглеждаме и се насочваме към него.

Докато се промъкваме по-близо, Рафи намира покривало за крила, закачено за един храст. Скъсан слой с пайети виси върху тъмни пера, но той лесно ги отстранява и остава само перушиненият калъф. Премята го върху крилата си, а аз му помагам да го намести.

Освен това грабва и захвърлена на поляната маска. Завързвам му я. Маската е тъмночервена, нашарена със сребърно около очите и по бузите. Покрива цялото му лице, с изключение на устата.

Рафи се изправя, безмълвно ме издърпва до себе си и застава между мен и хотелската морава. За да видя ангелите, се налага да надзърна покрай него, следователно и те не ме забелязват. Той е достатъчно едър да ме скрие. Отдалече сигурно изглеждаме като самотен воин, тръгнал към отсрещната страна на доскорошния купон.

Притеснявам се да не би над нас да прелетят ангели и да ме видят. За щастие сигурно са махмурлии или пияни, понеже никой няма достатъчно енергия за полет отвъд границите на най-необходимото. Вървим решително към края на моравата и се приближаваме още повече до Белиал. Движа се в синхрон с Рафи. Не е твърде трудно, защото той си крачи спокойно.

Белиал е застанал зад Уриил. Навърта се около антуража му, докато архангелът раздава заповеди.

Рафи поглежда към небето. Питам се дали не чува нещо. И Белиал вдига глава в същата посока. Навежда се към Уриил и си разменят няколко думи.

Един по един ангелите спират да се занимават със задачите си и устремяват очи нагоре. Досега глухият рев се е сливал с тътена на вълните, но вече е твърде гръмотевичен, за да бъде пренебрегнат.

Към нас се носи облак, по-тъмен от нощното небе. Вие се, раздува се и после се свива, отклонява се първо насам, после натам…

Гневното бръмчене на множество скорпионови крила не може да се сбърка, когато прелитат над главите ни.