Ангелски свят

56

Периферното ми зрение проследява движение, едва сега привлякло вниманието ми. Някой бърза през тълпата и се насочва право към сцената.

Старая се да не допусна въображението ми да се хвърля натам, накъдето му се иска. Но не съумявам да се сдържа. Обикновено не се надявам на чудо за изпадналата в беда дама, но все едно каква е вероятността, моментът е направо фантастичен Рафи да дойде и да ме отнесе в небесата.

Само дето това не е той.

Белиал е. Гигантските му рамене се врязват през хаоса, докато си проправя път напред. Взирам се в тълпата зад него в търсене на Рафи, но не забелязвам и следа от него.

Едва не се разплаквам от разочарование.

Трябва да намеря начин да се измъкна.

Самостоятелно.

Има много разсейващи елементи — това е хубаво. Навсякъде гъмжи от ангели, готови да убиват — това е лошо.

Горе-долу дотам успява да стигне вцепененият ми мозък.

Белиал се покатерва на естрадата и си проправя път през ангелите, наобиколили Уриил.

Връхлитат ме писъци, викове и смрад на кръв. Умът и мускулите ми искат да се предадат и се налага да вложа и последната капка сила, за да не скоча като Анди в смъртоносната тълпа. Единствената ми възможност е да остана тук горе, докато ангелите не ме връхлетят — иначе ще се наложи да побягна насред касапницата и да се надявам да се измъкна, въпреки че съдбата е срещу мен.

Никога не ме е сполитал панически пристъп и се надявам това да не се случи и сега. Но осъзнавам болезнено колко крехко и несъвършено същество съм, в сравнение с тези полубогове. Да не би за миг да съм си помислила, че мога да имам свои цели сред тяхната гмеж? Че е по силите ми да победя някой от тях? Аз съм малка и незначителна, едно нищо. Според законите на природата би следвало да пълзя под масата и да плача за мама.

Само дето на майките си разчитат други хора.

Това ми носи хладна утеха. Винаги съм се оправяла сама и дотук поне не съм се провалила, нали?

Наум минавам през списъка на уязвимите телесни части, които не зависят от размера и силата на противника. Очи, гърло, слабини, колене — дори най-големите и корави пичаги си имат уязвими места, които могат да бъдат увредени, без да е нужна кой знае каква сила. Тази мисъл ме утешава достатъчно, за да започна да обмислям как да се измъкна.

Докато оглеждам естрадата с доста понамаляла паника, забелязвам един новодошъл на стълбите към нея.

Рафи стои на стъпалата и ме гледа, по-неподвижен от статуя.

В здрача белият калъф на крилата му блести като звезди в лятна нощ. Никога не бих предположила, че отдолу се крие чифт поръбени с наточени куки демонски крила.

Дали вече ме е разпознал?

Групата на Уриил скача от подиума и се вдига във въздуха, подобно на общ многокрил организъм. Белиал излита последен. Разтваря крадените си крила в пълното им величие и се понася във въздуха.

Рафи се хвърля и го напада.

Двамата тупват на естрадата с кънтене, но никой не забелязва още една двойка сражаващи се ангели.

Вече сме единствените, останали горе на сцената. Под нас властват кръв и писъци. Над нас привидно безконечната гмеж от скорпиони прелита с тътнеж. А помежду двете кипи мелето на пияни ангели, някои от които дори се сблъскват насред полет.

Окървавен ангел тупва на естрадата право от небесата.

От него струи толкова много кръв, че изпръсква роклята ми. Рамото му е разкъсано, сякаш се е нанизал на заострения връх на стълб за улично осветление. Но той изглежда не забелязва раната си, понеже скача, незабавно готов да продължи боя.

Сполита ме ледено прозрение, че съм единственият човек наоколо.