Ангелски свят

73

Ръждивия ме гледа, все едно съм недостойно насекомо.

— И какво ще ми сториш? Ще ме нашляпаш с плюшеното си мече, така ли?

Измъквам меча и заемам бойна стойка.

Той направо избухва в смях.

— Смяташ да ме пребориш с нищожния си меч, момиченце?

Почти усещам гнева, който се лее от Рафи в схватката му с няколко ангели наведнъж.

Ръждивия небрежно замахва към мен с меча си.

Автоматично пресрещам стоманата му с моето острие. Тренировките насън сигурно действат, поне до известна степен.

Ръждивия изглежда изненадан. Но това не го спира незабавно да замахне за следващия си удар. Вижда се, че подхожда по-сериозно към него.

Острието му се стоварва върху мен като ковашки чук.

Завъртам своето, за да го пресрещна.

Шокът от ударната вълна разтърсва костите ми чак до глезените. Зъбите ми изтракват силно — изненадана съм как така не опадат до един.

За мое изумление, още съм на крака.

Макар и едва-едва.

Ясно е, че не мога да си позволя да понеса много преки удари. Вече знам защо обучението в сънищата ми не включваше нито един противник с меч.

Ръждивия е очаквал да падна от първия му удар. Вдига отново меча си с раздразнено изражение.

Привеждам се и се гмурвам под острието. Вероятно ходът не е препоръчителен, но си има причина да е нужно пространство за добър удар. Ако съм твърде близо, той само ще реже, без да нанесе кой знае какви щети със силата на замаха.

Опитвам се да ритна ангела в коляното, но той вече е готов за нападението ми и се извърта встрани. За разлика от другите противници, с които се бия напоследък, Ръждивия не е нито пиян, нито аматьор.

Замахва за нов удар.

Привеждам се. Усещам полъха от острието му по темето си.

Губя равновесие и нямам време да се приготвя за хубава защитна стойка.

Разполагам с миг, колкото да вдигна меча си за блок.

Ръждивия отново ме удря със сила, смазваща костите.

Острието се стоварва върху ми и черепът ми издрънчава, сякаш вибрацията ще го отдели от гръбнака ми. За малко да изтърва меча, но по чудо успявам да го удържа.

Залитам и падам на коляно.

Смътно забелязвам как Пейдж крещи зад гърба ми.

Тя има убийствена захапка, но е безсилна да се противопостави на воин ангел, въоръжен с меч, и се радвам, че го знае.

С крайчеца на окото забелязвам Рафи да гази през остриета и врагове в опит да се добере до мен. Но срещу него са се сдушили твърде много противници.

Залива ме вълна от гняв. Бях помислила, че гневът се лее от Рафи, а всъщност идва от мен.

Не, не от мен.

От меча.

Ръждивия е част от групата, отрязала крилата на Рафи. Заради това мечът бе принуден да го изостави. Сега се налага да се примирява с мен, слаботелесното човече. Трябва да понася обида след обида, включително и да му се надсмиват. А дойде и последното унижение — Ръждивия всеки момент ще ни просне на земята с няма и два-три удара.

Леле колко е ядосан мечът!

Чудесно. И аз съм бясна. Това копеле отвлече сестра ми и виж какво я сполетя!

Е, спокойно можем да загинем заедно с гръм и трясък. Поне ще успеем да вложим малко от гнева си в последния удар. Надявам се да успея да порежа Ръждивия някъде, където наистина ще го заболи.

Той има наглостта нетърпеливо да ми махне да се изправя. Сигурно никога няма да преживее срама да стовари смъртоносния си удар, докато кльощавата му противничка е на земята.

Събирам целия си гняв, заемайки стойка, и се приготвям.

И двамата с Ръждивия замахваме с мечовете.

Влагам цялата си сила, надавам вик и въртя острието едновременно с него.

Пейдж ме вика по име. Рафи крещи, разбутва настрани воините и се опитва да стигне до мен.

Двата меча се сблъскват, но ударът нито разтърсва костите ми, нито ме кара да вкуся кръв. Все едно цялата мощ се е вляла в острието, преди то да извибрира до мен. Сякаш цялата тази смъртоносна сила е била пренасочена.

Острието на Ръждивия се строшава.

Звучи едновременно като разбиване на стъкло и нечий писък. Назъбен отломък улучва крилото на противника ми и го отсича като скалпел.

Продължавам замаха си и острието ми се врязва в гърдите на ангела.

Ударът е чист и не оставя дори следа, преди кръвта да бликне от линията, прокарана между едната и другата подмишници.

Ръждивия пада.

Лежи на изпотъпканата трева и кърви. Очите му са ококорени в шокирана изненада. Трепери. Дишането му е накъсано и задавено.

Мъчи се да си поеме въздух.

Едно… две…

Очите му губят фокус и се оцъклят в нищото.

В тях няма живот.

Взирам се в противника си още секунда, за да се уверя, че е мъртъв. Същевременно си припомням, че ангелските мечове наистина убивали ангели.

Вдигам очи. Рафи и противниците му са застинали насред схватката си. Всички ни зяпат.

Човешко момиче. Да убие ангелски воин. В бой с мечове.

Невъзможно!

И аз съм се вцепенила. Ръцете ми още са вдигнати и държат острието, готово за нов удар.

Поглеждам отново трупа на Ръждивия. Опитвам се да проумея факта, че съм убила ангел воин.

И се случва още нещо невероятно.

В един миг сме обкръжени от ангели, въоръжени с мечове. В следващия ръката на един се свлича към земята и оръжието тупва върху тревата като мъртва тежест. Ангелът се взира неразбиращо в острието си.

Още един меч пада след първия.

И още един.

След това няколко наведнъж, докато накрая всички извадени мечове се стоварват върху земята и се просват на тревата като поданици в поклон пред краля.

Ангелите се взират в оръжията в краката си в пълен потрес.

Всички се обръщат към мен. Всъщност, по-точно е да се каже, че гледат моя меч.

— Уха!

В момента не съм способна да произнеса по-смислено нещо. Не спомена ли Рафи нещо от рода, че архангелските мечове могат да се възцарят над останалите, стига да спечелят уважението им?

Врътвам очи да погледна към острието в ръцете си. Това твое дело ли е, Мечо Пуки?