Ангелски свят

34

Водата плиска по корпуса на корабчето, а палубата се люлее напред-назад. Натъпкваме се на борда и не след дълго вече плаваме по тъмното море.

Алкатраз има славата на най-недостъпния затвор на всички времена. Самият му вид в мрака ме изпълва с желание да побягна надалеч. Мисля си дали да не поема риска и да се хвърля във водата с майка и Клара, но ме изпреварват.

Една двойка прави опит за бягство. Това са Брайън и Лиса, които бяха разделени от мрежите. Сърцето ми се разтуптява с надеждата да сполучат. Не сме чак толкова далеч от брега, че да не успеят да доплуват до него, колкото и да е студена водата.

Скорпионите са бързи.

Прекалено бързи: трима бележат с жилата си влюбените още на излизане през вратите.

Не ги преследват обаче. Оставят ги сами да направят избора си. Пълната парализа отнема известно време, но знам, че непоносимата болка и сковаността започват незабавно. Двойката едва стига с тътрене до планшира на кораба.

Скокът в морето е чисто самоубийство. Щяха да бъдат парализирани много преди да стигнат брега.

Другият вариант е да останат вцепенени сред скорпионите, изцяло на тяхната милост.

Труден избор. Наистина им съчувствам. Самата аз не съм сигурна какво бих избрала.

Двамата решават да останат на борда. Брайън се обляга на перилата, сякаш обмисля дали да скочи, но няма смелост да го направи. Лиса полага глава на палубата до него.

Разбирам ги. Всеки, оцелял досега, вече е борец. Те са сторили всичко по силите си да стигнат чак дотук и не са способни изведнъж да се откажат от борбата. Брайън се смъква по перилата и ляга до Лиса, разтърсват го тръпки и бързо губи контрол върху мускулите си. Скорпионите се правят на отегчени и общо взето не обръщат внимание на влюбените, едни скачат във въздуха и излитат, неколцина други кацат на палубата и тръгват да се разхождат по нея.

Един скорпион се навежда и грабва очилата от носа на Брайън. Опитва се да си ги сложи, но понеже са наопаки, падат. Вдига ги и пробва отново. Сякаш и бездруго вече не изглежда най-малкото странно с човешко тяло, крила на водно конче и опашка на скорпион. Сега се озърта с едно пукнато стъкло в телените рамки на носа си.

Чувствам се странно разголена без меча. Все посягам към меката козина на плюшеното мече и се сепвам, че вече не е с мен. Седя между майка и Клара — три невъоръжени жени, обкръжени от чудовища.

Само преди няколко месеца в това корабче се возеха туристи с фотоапарати и телефони, снимаха се, подвикваха на децата си, целуваха се на фона на града на хоризонта. Вероятно са били тръгнали на екскурзията в новичките си, току-що купени суитшърти, напълно неподготвени за студените летни ветрове на Сан Франциско.

Сега на борда няма почти никакви деца и нито едно не припка наоколо. Сред пътниците забелязвам само неколцина старци, едва четвърт от тълпата са жени. Всички имат вида на хора, изкарали твърде дълго без душ и нормално ядене; цялото ни внимание е съсредоточено върху скорпионите.

Засега са ни оставили на мира. Повечето не са така едри и широкоплещести, както си представях, че са чудовищата. Има и направо хилави. Не са създадени да преборват плячката си с груба сила. Конструирани са да използват жилата си за основно оръжие в битка.

Всички имат опашки, сякаш расли на стероиди. Дебели и мускулести, неестествено буцести и гротескни. Ако се вгледам внимателно, различавам и бистра капчица отрова на връхчето на всяко жило, все едно отделянето й поддържа каналчетата в готовност.

Един скорпион носи панталони. Обути са обаче на обратно и висят с отворен цип, през който минава опашката. Кой знае защо, гледката ме безпокои, но не мога да определя с какво точно.

Скорпионът си повдига панталоните с твърде човешката си на вид ръка и забелязвам проблясък. Стомахът ми се свива в мъчителен ужас, когато осъзнавам какво съм видяла.

Това е сватбена халка.

Какво прави сватбена халка на ръката на този звяр?

Сигурно е отнел лъскавата дрънкулка от някоя своя жертва. Също като животно, което си е намерило играчка. Или пък е открил, че пръстените стават за удряне — същински метален бокс.

Да, няма какво друго да е.

И е чисто съвпадение, че пръстенът е нахлузен на правилния пръст.

След няколко минути Алкатраз се извисява в сумрака. Облягам се назад, сякаш така ще принудя фериботчето да намали скоростта. Така или иначе стигаме до сушата. Цялата треперя.

Въображението ми постоянно се отплесва към възможните предстоящи изненади тук. Старая се да му удържам юздите, но не ми се удава да го овладея напълно.

Островът представлява гигантска канара. Водата вероятно е студена до хипотермия, да не споменаваме, че е пълна с акули или вършеещи скорпиони, или зъбати адски демони.

Значи така свършва всичко.

Светът — разрушен, човечеството — в затвора, семейството ми — разбито.

Вбесявам се от мисълта. Надявам се гневът да изпепели всички останали чувства. В момента вероятно единствено той ме държи на крака и на себе си.

Много от затворниците се дърпат и плачат, не желаят да слизат от ферибота. Хората и животните не се различават твърде. И едните, и другите отгатваме кога ни водят в кланицата.

Пристанът на острова си прилича с онзи на сушата — ръбат, тъмен и влажен. Студеният вятър в залива ме продухва през ризата и настръхвам цялата. По-студено ми е, отколкото се очаква при тези температури. Събирам смелост да се изправя лице в лице с онова, което ни чака.

Но нищо не е в състояние да ме подготви за случващото се отвъд пристана.