Ангелски свят

63

Седя неподвижно и го гледам как си отива, иска ми се да кажа нещо, а не знам какво.

Неуверено се изправям и се отдръпвам от камината. Къщата ми се струва по-студена сега, когато тръгвам по стълбите да си потърся баня.

Намирам хавлиени кърпи, по начина на сгъване съдя, че не са били използвани след последното пране. Вероятно е било още преди месеци.

Къпя се на светлината на свещи. Водата е хладка, но в сравнение е океанската много по-приятно гали все още замръзналата ми кожа. Все пак не се мотая много. Само колкото да изплакна пясъка, да се насапунисам и възможно по-бързо да си измия косата с шампоан. Продължавам да треперя от студа, просмукал се в костите ми и мечтая отново да съм суха и затоплена.

На вратата на банята виси дебел халат, много ми се иска да се увия с него. Но такъв тип лукс е за хората от Предишния свят, не за такива, които са заплашени всеки миг да бъдат прогонени оттук от чудовища или мародери.

Бързо преравям гардеробите и чекмеджетата — търся дрехи. Най-доброто, което намирам, е плетена туника, най-вероятно е просто пуловер за едър човек.

Всичко друго е поне четири размера по-голямо. Пристягам пуловера с шалче през кръста и нахлузвам ластични панталони. Крачолите удобно ми стигат до глезените, но вероятно са предвидени за 7/8.

Сигурно ще намеря и по-свястно облекло, не ми се ще обаче да се задържам със свещ, озарила прозореца на горния етаж. Мъглата навярно пречи на малкото пламъче да се вижда отдалеч, ала защо сами да си създаваме проблеми?

На долния етаж дневната е озарена от топлото сияние на огъня в камината. Рафи се е качил на стол и с тиксо лепи одеяла по панорамните прозорци. Явно, както и на мен, му е хрумнала мисълта за светлината, която се вижда отвън.

Да го видя стъпил на стол, за да се добере до горния ръб на прозорците, ме отпуска по някакъв начин. Толкова нормално занимание е подхванал!

Е, щеше да е нормално, ако не обръщам внимание на тъмните крила, леко потрепващи зад гърба му. Вероятно така ги суши. Куките сърпове са извадени и блестят на светлината на свещите. Няма пера, които да почиства. Чудя се, дали си полира остриетата?

— Не си Паднал, нали?

Въпросът се изръсва от устата ми, преди умът ми да успее да го цензурира.

— Поне както съм чувал, това само ще ме направи по-секси за човешките дъщери. — Той довършва залепването на последното одеяло. — Какво толкова ви привлича в лошите типове?

— Попитах те нещо, Рафи. Сериозно говоря.

— Да не би да ми предлагаш шанс за изкупление? — Скача от стола и най-сетне се обръща да ме погледне.

Вижда ме и раменете му се разтърсват в безмълвен смях, който бързо прераства в гърлен кикот. Смехът на Рафи по принцип ми харесва, само дето в случая очевидно ми се присмива.

Поглеждам дрехите си. Признавам, че съм по-прибързала малко с обличането горе.

Това, което на светлината на свещта ми се стори пуловер в приглушени цветове, се оказва с леопардова шарка. И, понеже ми е прекалено голям, навсякъде образува гънки и виси безобразно. Онова, което сметнах за тъмен шал на кръста се оказва червена вратовръзка, а кафявите ми чорапи всъщност са невъзможен чифт от един розов и един пурпурен.

— Защо всички други имат право да изглеждат, все едно са хукнали на лов за зомбита, а аз все трябва да се грижа за модата?

Рафи не спира да се подсмива.

— Приличаш на шарпей на леопардови петна.

Май ми говори за онези кученца, подобни на мопс, направо потънали в огромни гънки кожа.

— Плашиш ме, честна дума. Може да ми остане травма за цял живот, ако на нежната възраст от седемнайсет ме сравняват с набръчкано псенце.

— Аха. Чувствително момиче. Отговаряш точно на това описание, Пенрин! — Светлината на огъня смекчава чертите на Рафи и придава топло сияние на кожата му. — Но ако нежната ти половина се нуждае от подхранване на егото, готов съм да призная, че изглеждаше чудесно с крила! — Той казва последното с копнеж в гласа.

Внезапно се чувствам глупаво.

— Ами… благодаря.

— Не искаш ли да изглеждаш прекрасно с крила?

— Просто се боя да не би това да е само началото на поредната шега как приличам на сбръчкано куче с крилца, но си имам отличен характер или нещо такова… — поглеждам към тавана, докато обмислям въпроса. — Добре де, всъщност не прозвуча смешно, значи сигурно шегата е била наистина безвкусна.

— О, не се притеснявай. Няма да ти се подигравам — успокоява ме ангелът. — Никога не бих казал, че си имаш отличен характер.

Отправям злобен поглед на Рафи, а той се подсмива на дребната си задявка.

И, просто ей тъй, отново се превръща в същия Рафи, с когото свикнах по пътя.

Стопляме вода на газовата печка, която все още работи, стига да я запалиш с кибрит. След това сядаме до камината, пием топла вода от чашите си и разказвам на Рафи какво ми се е случило, откакто се видяхме за последен път. Толкова хубаво нещо е топлината, че умирам да се свия и да заспя.

— Къде ми е мечът?

Поемам си дълбоко дъх. Не съм споменала сънищата на меча. Щеше да е признание, че съм надзъртала в живота му.

— Наложи се да го оставя в купчина вещи на Кей 39 в Сан Франциско, когато ме хванаха.

— Оставила си го?

Кимам.

— Нямах избор.

— Той не може да стои самичък.

— Това не важи ли за всички ни?

Погледите ни се срещат и през мен минава наелектризираща вълна.

— Мечът тъгува за теб — прошепвам тихичко.

— Така ли? — отвръща Рафи с глас като милувка. Взира се в очите ми така настоятелно, че се кълна, способен е да надникне право в душата ми.

— Да… — топлина залива бузите ми. — Аз… През цялото време мисли за теб.

Светлината на свещите хвърля топъл блясък по протежение на челюстта на Рафи и по устните му.

— Много скърбя за моя меч — гласът му наподобява басово ръмжене. — Не осъзнавах точно колко съм се привързал! — надига се и отмята кичур влажна коса от лицето ми. — Нито колко опасно пристрастяващ е.

Погледът му ме приковава — нито мога да помръдна, нито да дишам.

— Навярно не само на момичетата им харесва да чуват такива неща. Сигурно и той иска да бъде с теб! — думите се изтръгват от устните ми в припрян шепот.

Рафи затваря очи и си поема дълбоко дъх. Поклаща глава.

— Не е възможно.

— Защо?

— Правила. Обичаи. Опасност. Опасно е да си с мен.

— Опасно е да бъда без теб — премествам се по-близо до огъня.

Той се пресяга и намества одеялото на раменете ми.

— Това не променя правилата.

Затварям очи и се оставям на топлината на пръстите му, които милват шията ми.

— На кого му пука за правилата? Дошъл е краят на света, не си забравил, нали?

— Правилата са важни за нас. Ангелите са войнствена раса.

— Забелязах. Но какво общо има това?

— Единственият начин да поддържаш хилядолетия наред сплотено обществото на убийци като нас, е чрез строга командна йерархия и абсолютна непоносимост към нарушенията на правилата. Иначе още много отдавна щяхме да сме се избили един друг.

— Дори ако правилата са лишени от смисъл?

— Понякога имат смисъл — ухилва се Рафи. — Но не става дума за това. Важното е бойците да следват заповедите, не да ги подлагат на съмнение.

— Дори ако те държат настрани от вещи и хора, за които те е грижа?

— Особено тогава. Това често е най-ефективното наказание. Смъртта не е особена заплаха за истинския воин. Но да ти отнемат твоята човешка дъщеря, децата, приятелите, меча — това са същинските наказания.

Не мога да се сдържа. Навеждам се към Рафи така, че съм на една целувка разстояние от него:

— Наистина сме страшни, нали?

Той се взира в устните ми омагьосан. Нито се отдръпва, нито се навежда и милиметър напред. Вдига вежда срещу мен.

— Дъщерите на човеците са наистина опасни. Да не споменавам и колко са досадни! — свива рамене. — По бъбрив и понякога по мил начин.

Отдръпвам се.

— Започвам да разбирам защо твоят меч те напусна!

Ох. Не прозвуча никак добре.

— Извинявай, не исках да…

— Напусна ме, понеже има заповеди какво да стори, ако някога долови пришествието на мрака.

— Защо?

Рафи се взира в чашата си.

— Защото един Паднал с ангелски меч е прекалено опасен. Крилата им се променят с времето и ако преживеят достатъчно битки, накрая им порастват собствени оръжия. Да разполагаш и с крилата на Паднал, и с ангелски меч, е прекалено опасна комбинация и не бива да се допуска.

— Но ти не си Паднал, нали? Защо тогава мечът те изостави?

— Крилата го объркаха… — Рафи отпива глътка. Видът му издава копнеж в чашата да има нещо по-силно от вода. — Разумен е отчасти, но няма собствен мозък… — позволява си лека усмивка.

Въздъхвам и оставям чашата.

— Светът ти е толкова различен от моя. Вие, момчета, имате ли изобщо нещо общо с хората?

Той ме поглежда с онези негови убийствени очи на съвършеното лице, което върви комплект с тяло на Адонис.

— Нищо, което сме готови да признаем.

— Няма начин това да се забрави, нали? — питам. — Ние сме смъртни врагове и би трябвало да се опитвам да убия и теб, и всички подобни на теб.

Рафи се навежда към мен, опира чело в моето и затваря очи.

— Да.

Нежният му дъх милва устните ми, когато произнася думата.

Аз също затварям очи и се опитвам да се съсредоточа върху топлината на челото му, допряно в моето.