Ангелски свят

67

Събирам сили да понеса сарказма на Рафи за малката семейна среща на Клара. Той се е облегнал на стената на почти запазена будка — тъмен, заплашителен силует на фона на нощта. Ако не го познавах, щях да вложа доста усилия да го заобиколя и избегна.

Приближавам се и, виж ти, не забелязвам изписан на лицето му сарказъм. Следи срещата на Клара и семейството й с повече симпатия, отколкото бих предположила, че може да изпита един ангел, дори Рафи.

Но после си спомням коментара на Белиал как ангелите не са направени да остават сами. Така че навярно ги разбира по-добре, отколкото съм готова да му призная.

— Отменям ти воинския ранг — обажда се той, загледан в Клара и семейството й.

— Имала съм воински ранг?

— За около трийсет секунди.

— И какво ужасно престъпление направих, та да изгубя повишението си?

— Истинският воин първо ще си прибере меча, преди да се захване с личните дела.

— Всичките ми дела са лични. Всяка битка, която водя, приемам лично!

С тези думи повеждам Рафи към купчината натрошени дъски и арматура, където скрих меча.

— Хмм. Хубав отговор. Нищо чудно все пак да си върнеш ранга.

— Не бих заложила на това… — разбутвам от пътя си дървениите е надежда да видя изцапаната физиономия на мечето си. — Ето го! — и внимателно измъквам играчката и меча. Гордо отмятам полата от сватбен воал, за да покажа на ангела ножницата.

Рафи зяпва за миг премяната на оръжието и пита:

— Знаеш ли колко убийства има на сметката си този меч?

— Маскировката е съвършена, Рафи.

— Това не е просто някакъв си ангелски меч. Архангелски меч е! По-добър от ангелските мечове, в случай че още не ти е ясно. Ангелските мечове се боят от него!

— Какво, да не би при вида му да се разтреперват в каниите? — приближавам се до купчината разпилени боклуци от ферибота на капитан Джейк.

— Да, ако трябва да знаеш — Рафи тръгва след мен. — Направен е, за да се прекланят всички други пред него. Как очакваш да преживее маскировка на плюшено мече със сватбена рокля?

— Не е сватбена рокля, а поличка за канията. И е сладичка.

— Мечът мрази лигавщините! Иска да смазва и посича всичко сладурско!

— Никой не мрази сладурското!

— Напротив, ангелските мечове го мразят! — Рафи вдига вежда и ме измерва с поглед.

Май не е добра идея да му разказвам колко лигави ангелски статуетки и картини имахме в Предишния свят.

Проследяващото устройство на майка ми би трябвало да е тук, но не го виждам сред разпилените боклуци. Забелязвам обаче от една чанта да стърчи подвижна дръжка с окачени на нея ключове. Все се канех да вържа мечето за ножницата и това ми се струва отличен вариант. Щраквам единия край върху панделката, зашита за врата на играчката и другия — за презрамката на канията.

— Кръсти ли го вече? — пита Рафи. — Харесват му внушителните имена, така че ще го умилостивиш с някое хубаво…

Прехапвам устна като си спомням какво обясних пред Ди-Дум за името на меча си.

— Ами, винаги мога да го прекръстя както му се харесва! — усмихвам се невинно на ангела.

Видът му предвещава, че се готви за ужасна новина.

— Всеки носител на този меч има право да го кръсти само веднъж. Ако си му дала име, ще го носи, докато е с теб.

По дяволите.

Рафи ме гледа, сякаш вече мрази името.

— Е, как се казва?

За момент си помислям дали да не излъжа, но какъв смисъл има? Прочиствам си гърлото.

— Мечо Пуки.

Спътникът ми се умълчава. Мълчи дълго. Вече започвам да се питам дали ме е чул. Накрая натъртва:

— Мечо. Пуки.

— Беше само шегичка. Не знаех, че…

— Нали съм ти споменавал каква власт имат имената? Когато води битки, този меч трябва да се представя на противниковия. Осъзнаваш ли го? Сега е принуден да изрича щуротии от рода на: „Аз съм Мечо Пуки, от древна линия на архангелски мечове…“ или „Преклони се пред мен, Мечо Пуки, който има само двама равни из всички светове!“ — Рафи поклаща глава. — Как очакваш да го уважават?

— О, стига де, вярно ли? И бездруго никой няма да уважи подобно помпозно изказване, все едно как се нарича мечът! — премятам презрамката на канията и мечето меч се намества на бедрото ми, където му е мястото.

Забелязвам сигнализатора на майка ми до една чанта. Втурвам се към него и го включвам.

— Ще се изненадаш колко потенциални противници съм обърнал в бягство само като обявя, че съм Рафаил, великият архангел, Божията мъст! — Рафи ме поглежда заплашително.

Хрумва ми, че заради демонските крила и той е изгубил силата да използва името и титлата си. По тъгата в погледа му съдя, че същата мисъл измъчва и него.

На екрана на устройството жълтата стрелкичка се появява в Халф Мун Бей, недалеч от гнездото. Въздъхвам тежко. Защо поне веднъж не намеря сестра си на безопасно и леснодостъпно място?

— Пейдж е близо до гнездото.

Рафи ме изпепелява с предупредителен поглед.

— Искаш да кажеш — онова място, откъдето едва те измъкнах жива, понеже ангелите избиваха всички човешки същества, до които се докопат?

— Благодаря, за което, между другото.

Той притеснено заравя пръсти в косата си.

— Виж, сигурно е по силите ми да ти намеря хубаво малко бомбоубежище с примерно двегодишни запаси…

— Предполагам, че вече всичките са заети.

— А аз предполагам, че някой с радост би ти отстъпил неговото, особено ако го помоля любезно… — ангелът ми се усмихва сухо. — Ще си вземеш малка ваканция от случващото се и ще излезеш навън, след като нещата се успокоят. Да се окопаеш, да изчакаш на безопасно място…

— По-добре внимавай. Да не би да те сбъркат с някой, който се притеснява за мен.

Рафи поклаща глава:

— Просто се притеснявам да не би някой да познае меча ми в твоите ръце. Ако те скрия за година-две, тогава навярно ще успея да си спестя срама.

Прехапвам устна в опит да удържа любопитството си, но въпросът все пак излиза на бял свят.

— И какво ще правиш, докато съм скрита от света?

— Ще си върна крилата. Ще открия какво става с хората ми и ще оправя положението… — Поема си дълбоко дъх. — И щом си уредя делата, заедно с ангелите ще се върна у дома!

Кимам, забивайки нокти в дланите си, за да си помогна да се съсредоточа.

— Не отричам, че звучи привлекателно, Рафи. Да си на безопасно място е прекрасно… — усмихвам му се тъжно. — Вероятно ще приема предложението ти, веднага щом си събера семейството. Така де, ако още се навърташ наоколо и си готов да помогнеш.

Той въздъхва.

— Липсват ми времената, когато можеше да юркаш жените наоколо и те нямаха друг избор!

— Това да не е все пак само легенда? Дълбоко се съмнявам, че някой някога е юркал майка ми…

— Сигурно си права. Навярно неподчинението е присъщо на жените в рода ти много поколения назад. Вие сте същинска чума по земята.

— Поне докато сме чума и по ангелите, хората положително ще ни го простят.

— О, определено си чума поне по един ангел! Има ли как да те спра да отидеш в гнездото?

Щателно обмислям въпроса на Рафи.

— Ще ми се да имаше. Животът ми щеше да е много по-лесен.

— Ако откажа да ти помогна да стигнеш дотам?

— Ще вървя пеша или ще карам.

— Ако те замъкна в някой затвор и те заключа?

— Ще използвам готиното си мечле да си проправя път навън!

— Ако оставя меча извън затвора?

— Няма да го направиш. Щом не може да бъде в твоите ръце, искаш да е в моите, нали? По-добре сме си заедно, отколкото поотделно.

Погледите ни се срещат.

— Пък и кой ще ме пусне от килията, ако с теб се случи нещо?

Рафи забелва очи, сякаш самата мисъл да му се случи нещо е смешна.

— Белиал вероятно още е в гнездото — казвам.

— И защо мислиш така?

— Докторът, оперирал Пейдж, смята, че Белиал я привлича. Кой знае какъв странен животински усет са вложили в нея? Има шанс да долавя къде се намира той… — вдигам устройството на майка. — Аз следя Пейдж. Тя следва Белиал. Няма начин да ме спреш да тръгна след Пейдж, така че защо не се възползваш от положението и просто не литнеш с мен дотам?

Рафи ме гледа сърдито.

— Не ти ли стига, че се наложи веднъж да те гледам как умираш?

— Достатъчно е да се погрижиш да не се повтаря… — дарявам го със слънчева усмивка. — Фасулска работа.

— Единственото фасулско нещо си ти. Упорита малка… — възраженията му затихват до степен да не ги чувам, но едва ли реди комплименти.

В крайна сметка протяга ръце.

Изнервящо е да съм така близо до Рафи, че да усещам с гърди ударите на сърцето му. Прегръщам го здраво, когато разтваря крила и излита в нощта.