Ангелски свят

46

Пътуването с ферибота до Сан Франциско е спокойно и вглъбено. Такова беше и на път към Алкатраз. Голямата разлика е, че ни пазят хора вместо скорпиони.

Маделин и екипът й обикалят и разпитват двете дузини момичета дали можем да шием или да кроим костюми, дали знаем как се правят накити. Ако отговорът е да, те си записват разни неща в тефтерите. Не ме бива в нито една от посочените области, но и не изглежда да има особено значение.

Изгубила съм представа колко време е минало от предишното ми пътуване с ферибота. Вече е утро. Небето е оцветено в оттенък, който винаги съм смятала за розово като листенца на роза, но тази сутрин ми изглежда по-скоро оттенък на прясна синина.

Опитвам се да измисля как да поговоря с капитана, ала охраната твърдо ме пренасочва към тоалетните. На връщане откривам химикалка и лист хартия на подложка, окачена на стената на стълбището. Прекарвам остатъка от пътуването в писане какво имам да кажа на капитана на корабчето — просто в случай че ми се наложи да му предам бележка, ако не успея да поговоря с него лично.

Внимателно формулирам доводите си и се мъча да бъдат възможно по-убедителни. Приключвам, сгъвам листа и го пъхам в джоба си с надеждата да не ми потрябва. Много по-добре би било да успея да убедя шкипера лично.

Спираме на пристана и излизаме под яркото слънце, неспособни да повярваме, че сме се отървали от Алкатраз. Не виждам наоколо скорпионите, ранени снощи при залавянето ни. Кръв петносва нацепения пристан и изчезва в сенките на ранното утро.

Човешката ни охрана не се отклонява от предвидения маршрут, независимо от отсъствието на скорпиони или ангели. Не се сдържам и питам един от пазачите:

— Защо не избягаш?

— И къде да отида? — казва той достатъчно високо, за да го чуят всички. — Да се мъча да се прехранвам с огризки от кофите за боклук? Да не мога да се наспя от страх да не ме проследят ангелите? — Той оглежда по ред всички затворнички. Изглеждаме несигурни, разколебани и нещастни. — Ангелите може и да нараняват другите, но мен не ме пипат. Техните твари ми правят път да мина. Храня се пълноценно три пъти всеки божи ден. На топло съм и съм защитен. И вие имате този шанс. Бяхте избрани. Достатъчно е само да изпълнявате указанията.

В Предишния свят сигурно се е занимавал с пиар, ако съдим как извъртя простичкия ми въпрос в пропагандна реч. Забелязвам, че не споменава да е свободен.

Изглежда купчините оръжия, чанти и други ценности, които оставихме на кея, са били преровени набързо и пръснати. Останали са само най-безобидните оръжия, празните чанти и играчките. Оглеждам боклуците — търся две неща.

Устройството на майка ми лежи до една чанта и наподобява масивен мобилен телефон. А мечът на Рафи е точно до него, както съм го оставила, почти скрит под преровена раница е наизвадени от нея дрехи. Мечето, което още крие меча, се взира към небето, сякаш очаква Рафи да се спусне отгоре и да го спаси.

Залива ме вълна от огромно облекчение. Втурвам се да грабна проследяващото устройство и меча, прегръщам мечето като отдавна изгубен приятел.

— Остави ги тук — обажда се Маделин. — Няма да ти позволят да вкараш нищо в гнездото.

Трябваше да се досетя. Не ми се иска да захвърлям вещите си; надявам се да успея да ги скрия. Другите пазачи ни оставят насаме, вероятно осъзнали, че Маделин има за мен някакъв план и не искат да си имат неприятности с нея.

Поглеждам устройството на майка ми. На екрана стрелката сочи към кейовете на Сан Франциско. Стрелката на Пейдж се намира близо до Халф Мун Бей на океанския бряг.

— Къде е новото гнездо? — питам Маделин.

— Халф Мун Бей — отвръща тя.

Дали Пейдж наистина търси Белиал? Затварям очи с чувството, че съм намушкана в корема.

Изключвам уреда. Много ми се ще да го взема, както и меча, но нямам избор. Колкото и да ми се иска да скрия проследяващото устройство, предпочитам майка ми да го получи, щом не мога да го задържа аз.

Светът е пълен с изоставени телефони. Шансовете хората да оставят нещо подобно на мира са много големи. Изключвам го и го връщам, където го намерих; струва ми усилия да отлепя поглед от него.

Мечът, от друга страна, трябва да бъде скрит. Извадих късмет, че грабителите вероятно са бързали ужасно много, иначе щяха да забележат неестествено дългата рокля на мечето. Не устоявам и погалвам за последно играчката, преди заедно с меча да ги скрия под купчина дъски и тухли от съборено магазинче.

Тъкмо се каня да пусна дръжката на оръжието, когато образът пред очите ми се разлюлява и замъглява.

Мечът иска да ми покаже нещо.

Намирам се в хотелския апартамент от мрамор и стъкло в старото гнездо, където с Рафи прекарахме няколко часа заедно. Това трябва да е моментът след посещението в клуба и преди трансплантирането на крилата му.

От другия край на апартамента се чува плискането на душа. Апартаментът би вдъхвал умиротворение и луксозен покой, ако не беше панорамната гледка на изгорелия Сан Франциско, която превзема дневната.

Рафи излиза от спалнята, фантастичен е в костюма си. Тъмнокос, с широки рамене и мускулесто тяло, той изглежда по-добре от всички филмови звезди на света. Има вид на човек, чието място е именно в хотелски апартамент за по хиляда долара на нощ. Всяко негово движение и жест излъчват елегантност и мощ.

Нещо привлича погледа му и той отива до прозореца. Ято ангели в строй прелитат покрай луната. Рафи се навежда към стъклото и почти залепва лице за него, загледан нагоре към ангелите. Всяка негова фибра ми подсказва колко голям е копнежът му да лети с тях.

Подозирам, че изпитва нещо повече от желание просто да си върне крилата. Навремето гледахме екзотични рибки в аквариум. С Пейдж го бяхме украсили е морски раковини. Татко ни посъветва постоянно да държим поне по две рибки, понеже някои видове имат нужда да са част от група. Ако едната рибка остане по-дълго сама, ще умре от самота.

Чудя се дали не е същото и при ангелите.

Когато ятото изчезва в нощното небе отвъд луната, Рафи се обръща настрани и поглежда отражението си в прозореца. Крилата надничат изпод цепнатините на сакото му и изглеждат досущ като всички други, които видях у ангелите в клуба долу, но не са същите. Отрязаните крила са привързани под дрехите му и нагласени да изглеждат нормално.

Рафи затваря за миг очи и преглъща тъгата си. Свикнала съм да го виждам с маската му и ме боли да го гледам такъв.

Рафи си поема дълбоко дъх и полека го изпуска. Отваря очи. Понечва да обърне гръб на прозореца, но забелязва нещо върху бялата си риза.

Взема го с два пръста и го вдига пред очите си. Просто косъм. Прокарва пръсти по протежението му. Косъмът е тъмен и дълъг и вероятно е мой.

Устните на Рафи трепват, сякаш му е смешно как така мой косъм се е оказал на ризата му. Навярно се е лепнал, когато го целунах в коридора към фоайето на клуба. Той си мисли, че е било забавно!

Ако в този сън разполагах с тяло, страните ми щяха да горят. Изчервявам се дори само при мисълта за целувката ни.

Рафи отива до мраморния бар, където са подредени бутилки е вино. Наднича под него и измъква малък хотелски шивашки набор. Нямам представа защо някой с възможности да си позволи такава стая, ще държи да разполага с комплект конци и копчета за спешни случаи, но е факт, че тук има такъв. Ангелът къса целофана и изважда конеца. Снежнобял е, досущ като крилата му.

Рафи вдига заедно конеца и косъма и ги усуква с палец и показалец — двете нишки да се преплитат.

Държи ги и се приближава до меча, оставен на плота. Увива нишката около дръжката на оръжието. Казва му:

— Спри да се оплакваш. Това е за късмет!

Късмет. Късмет. Късмет.

Думата отеква в главата ми.

Опирам се на нацепения док, за да не падна. Светът се връща на фокус, а аз се старая да дишам дълбоко.

Нима Рафи наистина носи косъм от косата ми?

Направо не ми се вярва.

Внимателно оглеждам дръжката на меча. За мое изумление, „амулетът“ наистина е там — завързан в основата на предпазителя. Снежнобял конец, усукан с полунощно черно.

Прокарвам пръст по косъма и конеца и затварям очи. Под връхчето на показалеца ми се редуват двете различни структури, а аз си представям как Рафи прави същото.

Дали мечът ми пожела късмет?

Знам, че Рафи му липсва. Ако не се върна, никога повече няма да има шанс да го види отново. Дори да се обвърже с някой друг, въпросната личност нито ще има връзка с него, нито идея какво точно представлява. Така че навярно си има причини да ми пожелае късмет, заедно с малко напомняне за Рафи.

Никак не ми се иска да изоставям меча, но нямам избор. Прикривам го, с все мечето, под натрошени тухли и начупени дъски.

Изправям се и се отдалечавам с усещането, че съм гола. Дано грабителите не разполагат с време да се ровят из купчините боклуци в търсене на скрити съкровища.