Ангелски свят

37

Тъкмо се каня да сграбча Алфата, когато ни удря стихия с такава сила, че фантазията ми стига да я опиша само като обстрелващо ни оръдие, пълно с ледени пелети. Напорът ме блъсва в стената. Но за разлика от оръдеен залп, не спира.

Отнема ми секунда-две да осъзная, че това е струя вода, изстрелвана от пожарникарски маркуч. Направо ми смръзва въздуха в дробовете, толкова е студена и мощна.

Най-сетне спира. Аз вече съм пребито парче мокър парцал, проснато омекнало на пода.

Груби ръце ме сграбчват за раменете, вдигат ме във въздуха и ме извличат от килията. В мъчителната борба за въздух едва забелязвам, че мъжете с мрачни лица измъкват също и Татуирания и Алфата.

Макар и с олюляване, успявам да си стъпя на краката и вече се влача редом с похитителите ми. По-добре е, отколкото да ми извадят раменете от ставите. Щом става ясно, че ще вървя без съпротива, единият тъмничар ме пуска и отива да помогне на двамата, които влачат Татуирания. Той се е върнал в съзнание и се бори на крилата на страха и паниката си.

Моят тъмничар се запътва към Татуирания и забива юмрук в корема му, докато другите двама го държат да не мърда. Трепвам симпатизиращо. След тази случка и тримата с Алфата се влачим през централния коридор без съпротива.

Тъмничарите ни отвеждат в тухлен тунел с белеща се боя и минаваме през метална врата. Избелял надпис оповестява:

Вратата гледа към тясно стълбище, което издава кухо метално дрънчене при слизането ни. Пространството отдолу напомня индустриално хале — досущ прилича на фабрика. От тавана почти до пода виси дантела от грамадни водни капки.

При приближаването ни успявам да ги огледам по-добре. Във водните капки има свити на кълбо същества.

Хора.

Голи и сгънати в ембрионална поза. В безсъзнание и плаващи във водата.

В тях има нещо познато и ужасяващо.

Все очаквам да видя някой да си смуче пръста или да потрепва, но всъщност никой от тях не прави подобно нещо.

— Какво става? — пита някакъв тип в средата на залата и се обръща в наша посока. Носи фланелена риза, извадена върху джинси, и в ръката си стиска подложка за писане. Заради къдравата кестенява коса и лешниковите очи изглежда същинско колежанче, захванало се с научен проект. Предполагам, че при други условия ще се окаже готин тип.

— Създаваха проблеми — обяснява тъмничарят ми.

— Отведете ги отзад — отвръща разсеяният тип с подложката в ръка. — На последния ред ще му е от полза малко подсилване.

Татуирания, който вече върви сам, без да причинява проблеми, е и първият, поведен сред нивата от водни капки. Тъмничарят на Алфата го помъква след него. До момента моят пазач ме е оставил да се движа сама, без да ме докосва. Сега ме хваща за ръката, сякаш се бои, че ще хукна да бягам.

— При кои да ги водим, докторе? — пита той.

— Всеки става, стига да е на последния ред — казва докторът и ни подминава, упътен към кабинета с прозорец, който гледа към халето.

Влизаме сред матрицата от водни капки. Първият ред съдържа хора.

С напредването ни към дъното на залата хората в капките започват да се променят. Все едно гледаш снимано покадрово филмче за ембрионално развитие.

На около една трета от матрицата те вече имат опашки.

На средата са започнали да им растат прозрачни крила.

На две трети от пътя вече имат прилика с ангелите скорпиони.

Пещероподобното хале е пълно със скорпиони в различни етапи на развитието.

Стотици са.

И всички са започнали преображението си от хора.

Стигаме до последния ред. Скорпионите тук се оказват напълно оформени, с коса до раменете и челюсти, преминали от човешки в лъвска паст. При това на този последен ред зверовете вече мърдат, будни са и наблюдават приближаването ни.

Тази лаборатория е няколко поколения по-напред в сравнение с онова, което видях в подземието на гнездото. По-систематизирана е, а зародишите изглеждат по-здрави и опасни. Колко ли такива фабрики за скорпиони има?

Татуирания отново започва да се бори с охраната си. Пазачите му са трима, а при все мускулите и характера му, бойните умения на гангстера са тромави и нетренирани.

Той дръпва тъмничарите си, мускулите на врата и раменете му се издуват в борбата срещу хватката им. Пазачите тъкмо се канят да го тикнат в една капка, когато той неочаквано се дръпва и натиква лактите на единия тъмничар в капката.

Тварта във водата се размърдва толкова бързо, че не съм сигурна какво се случва.

В единия миг тъмничарят държи рамото на Татуирания, а лакътят му прониква в течността.

В следващата секунда вече е наполовина потънал в капката, а краката му ритат във въздуха и водата се оцветява в червено.

Всички зяпаме в потрес как пазачът нарушава законите на гравитацията — и не знам колко други физически закони — увиснал на мястото си, отчасти в капката и отчасти извън нея. Във водата чудовището помпи с отрова шията на жертвата и същевременно вече лакомо смуче. Облаци кръв се вихрят около тях, докато невъзможната капка някак си запазва форма и задържа течността, въпреки че е пробита от тялото на пазача.

Татуирания е ококорил очи като чинийки, разбрал е каква съдба му се готви. Поглежда към нас с Алфата. Вероятно вижда същото изражение и по нашите лица.

След него идва и нашият ред.

Алфата му кимва, сякаш току-що са се споразумели. За да преодолеят хората различията си, предполагам, няма по-добър стимул от зловеща смъртоносна опасност. Двамата сграбчват единия от останалите да държат Татуирания тъмничари. Заедно успяват да пъхнат главата му в съседна капка.

Скорпионът в капката се плъзва във водата, за да се вкопчи в него. Тъмничарят трескаво се дърпа, инстинктивно оттласквайки се с ръце за опора.

Дланите му потъват право във водата.

След това не може да извади и тях.

Гърбът, вратът и раменете му се напъват в усилие да се измъкне.

Краката му се плъзват напред. Но от капката не излиза нито сантиметър от тялото му.

Тъмничарят изпада в гърчове. Целият се тресе от задавени писъци, докато отчаяно се бори с ембриона-скорпион.

Не издържам да гледам повече.

Останалите тъмничари, изгубили числено превъзходство над нас, побягват. Двама се втурват към задната врата, докато моят се затичва в обратна посока.

Бълбукането на мехурчета и стърженето на обувките на жертвата по пода чегъртат по разголените ми нерви. Но не след дълго и двамата нещастници се успокояват, понеже отровата ги парализира.

Внезапно в залата се възцарява пресилена тишина.

— Сега какво? — пита Татуирания. Независимо от мускулите си, има вид на изгубено малко момченце.

Оглеждаме гората чудовища, плуващи в капките.

— Сега се махаме оттук — заявява Алфата. Откъм задната врата се разнася съскането на скорпион.

Втурваме се през матрицата към предното стълбище, като внимаваме да не се блъснем в някоя капка.