Ангелски свят

19

Без да се замисляме, всички едновременно поглеждаме нагоре. Дори не съм сигурна защо го правя.

Постепенно осъзнавам, че от висините се разнася бръмчене. Толкова е тихо, че едва се долавя.

Но се усилва все повече.

През процепите между дърветата виждам тъмно петно в здрачаващото се небе. Нараства с притеснителна скорост.

Бръмченето е басово — по-скоро се усеща в костите, а не се чува. Зловещо е — като нещо, познато ти на първично ниво, дълбоко погребан подсъзнателен страх, овеществен в звук.

Преди да успея да определя източника, хората се обръщат и се разбягват.

Никой не пищи, не вика и не крещи за помощ. Просто всички мълчаливо и отчаяно се втурват да бягат.

Паниката е заразна. Мъжете, хванали майка ми, я пускат и се присъединяват към тълпата. Почти веднага след това и онези, които държат сестра ми, хвърлят въжетата и хукват.

Пейдж се задъхва, втренчена в небето. Изглежда хипнотизирана.

— Бягай! — извиквам.

Това я изважда от транса.

Сестра ми се обръща и се устремява в обратна посока, по-далеч от лагера на Съпротивата. Насочва се към вътрешността на гората, а въжета се влачат в прахоляка като пълзящи подире й сенки.

Мама ме поглежда. От порязаното й око тече кръв. Дори на тази светлина виждам, че започва да се образува синина.

След кратък миг на колебание майка ми се втурва след сестра ми между дърветата.

Стоя смразена, бръмченето се усилва. Да се опитам ли да ги догоня, или да избягам на безопасно място?

Решението се взема само, когато тъмният облак приближава достатъчно, за да различа отделните форми в него.

Крилати мъже със скорпионови опашки.

Цели дузини затъмняват небето. Летят ниско и се спускат все повече.

Сигурно извън гнездото е имало друго люпило — или дори няколко други люпила.

Втурвам се да бягам.

Спринтирам далеч от скорпионите, което ме подкарва на бегом към училището, като всички останали. Аз съм последна от групата, така че съм лесна мишена.

Един скорпион се стрелва и каца пред мен.

За разлика от онези, които видях в гнездото, този е напълно „изпечен“, с рошава коса и челюсти, израсли в лъвска паст. Ръцете и краката му изглеждат притеснително човешки, само че бедрата и раменете му са прекомерно месести. Тялото му на пръв поглед е човешко, но коремът и гърдите имат вид на кръстоска между релефни мускули и плочките хитин по коремчетата на скакалците.

Зъбите са толкова големи, че звярът явно не е в състояние да затвори уста и от устните му капят лиги. Изръмжава срещу мен и вдига дебелата скорпионова опашка над главата си.

Обзема ме страх, какъвто никога досега не съм изпитвала.

Преживявам отново нападението на скорпионите в подземието на гнездото. Шията ми изтръпва, кожата почти се гърчи в очакване да забият жилото в нея.

И втори скорпион каца близо до мен. Той има остри като игли зъби, оголва ги и започва да съска.

В капан съм.

Смъквам плюшеното мече и изваждам меча си. Усещам го не така тромав в ръката като преди, но все още не изпитвам кой знае каква увереност с него.

Отекват изстрели, но нощта е по-скоро изпълнена с гръмотевичния тътен на крила и пронизителните писъци на жертви.

Едва имам време да застана в стойката, усвоена насън, преди едното чудовище да ми се нахвърли.

Завъртам острието под ъгъл от четирийсет и пет градуса, с намерение да посека скорпиона между шията и рамото. Вместо това успявам да срежа жилото, устремило се към мен.

Чудовището надава писък — обезпокоително човешки вой, излязъл от зъбатата му паст.

Няма време да го довърша, понеже вторият звяр също замахва с жило към мен.

Стисвам очи и в бясна паника въртя меча. Само това съумявам да сторя, за да попреча на спомените от ужилването да ме смразят напълно.

За късмет мечът ми няма такива задръжки. Излъчващото се от него задоволство е непогрешимо. Той се намества под правилния ъгъл. По-лек е от перце по време на замаха и по-тежък от олово при спускането за удар.

Отварям очи. Вторият скорпион кърви на земята и опашката му се гърчи. Първият е изчезнал, най-вероятно е отлетял да се погрижи за раната си или да умре на спокойствие.

Аз съм единственото живо същество, останало на крака в тази част на горичката. Скривам се в мрака под най-близкото дърво и се старая да успокоя дишането си.

Кацат още скорпиони, но нито един — близо до мен. Привлечени са от скупчената тълпа, която е приклещена до оградата.

Сграбчват бегълците и ги жилят многократно от различни ъгли, сякаш се упражняват или вероятно просто се забавляват. Дори когато впиват устни в жертвите си, за да ги изсмучат до капка, други скорпиони идват да нажилят вече парализирания човек.

Хората пищят и се бутат един друг край оградата в опит да се покатерят през нея. Разпръсват се и търсят място да я прескочат, но и скорпионите ги разреждат.

Малцината, успели да преминат от другата страна, изглежда са спасени. Скорпионите са заети да жилят тези в горичката — като лениви хищници — и не обръщат внимание на хората, които са се измъкнали.

Скорпионите започват да смучат падналите на земята жертви. Губят интерес, когато всички в полезрението им или са вече отпуснати до оградата, или търчат към училището от другата страна на улицата. Накрая чудовищата излитат във въздуха и кръжат като рояк насекоми, преди да изчезнат в потъмняващото небе.

Нещо изшумолява зад гърба ми и аз се завъртам с готов за удар меч.

Не, просто майка ми се олюлява към мен.

Само ние мърдаме от тази страна на оградата. Всички останали изглеждат мъртви. Продължавам да се крия в тъмното, в случай че скорпионите се върнат, но всичко си остава спокойно и тихо.

Майка ми се препъва покрай мен.

— Отиде си. Изгубих я.

По окървавеното й лице блестят сълзи. Тя се клатушка към оградата, без да обръща внимание на нападалите жертви.

— Аз съм добре, мамо. Благодаря, че попита. — Вдигам мечето и избърсвам кръвта от меча в шифонената му пола. — А ти добре ли си? Как оцеля?

— Разбира се, че ще си добре. — Тя продължава да върви напред. — Ти си булката на дявола и това са твоите поданици.

Плъзвам острието в ножницата и отново надявам мечето отгоре.

— Не съм булката на дявола.

— Той те изнесе от огъня и ти позволи да ни посетиш след смъртта. Кой друг би имал подобни привилегии, освен булката му?

Веднъж ме видя в обятията на мъж и вече ни ожени. Чудя се какво ли би казал Рафи за идеята майка ми да му стане тъща.

— Видя ли къде се скри Пейдж?

— Отиде си — гласът й пресеква. — Изгубих я в гората.

Миналата седмица реакцията ми към подобно изказване щеше да е толкова проста! Тази вечер обаче не знам дали да се паникьосвам, или да се чувствам облекчена. А защо не и двете.

— Ти скри ли се от скорпионите? — питам. — Как оцеля?

Не получавам отговор.

Ако някой ми каже, че майките имат магически сили, ще повярвам с готовност. Дори не се изненадвам особено как така моята е преживяла някак си нападението.

Следвам я до оградата. Пътьом подминавам жертвите на скорпионите, проснати в неудобни и неестествени пози. Никой не ги напада повече, но те продължават да се спаружват и да изсъхват като пастърма. Горичката прилича на бойно поле с пръснати навсякъде из него трупове.

Ще ми се да успокоя ужилените, че парализата ще отмине, че всичко ще бъде наред. Но предвид свирепостта на нападението, не съм сигурна дали наистина ще бъде така.

Сред жертвите на бойното поле лежат и двойка трупове на скорпиони. Единият е застрелян в корема, другият — в главата.

Майка оглежда пострадалите, сякаш търси някого. Избира един със застинало на лицето възможно най-ужасено и изкривено изражение, и го извлачва до оградата, където е била прегазена.

— Какво правиш? — питам.

— Жертвоприношение — отвръща мама, старателно повлякла горкия нещастник. — Трябва да намерим Пейдж, така че се нуждаем от жертвеник!

— Плашиш ме, мамо!

Само си хабя дъха.

Сякаш знае, че няма смисъл да моли за помощта ми, тя вдига мъжа и го обляга на един кол на оградата. Той се сурва обратно в подножието му.

Искам да спра мама, но когато тя си набие в главата някой луд проект, нищо на света не може да я удържи.

Започва да се спуска нощ. Облакът скорпиони се отдалечава все повече и в небето не се вижда нито един отделен звяр.

Представата да обикалям из горичката в тъмното, за да търся сестра ми — нисш демон — не съвпада с идеята ми за приятно прекарване. Изключено е обаче Пейдж да бъде оставена да се скита сама, по най-различни причини. И е много по-добре да я намеря аз, отколкото изплашените войници от Съпротивата.

Оставям майка да се занимава с онова, което си е наумила, и се връщам в мрака сред дърветата.