Ангелски свят

33

Пленниците се разгръщат и инстинктивно бягат в различни посоки.

Чудовищата са само няколко, а ние сме много. Има добра вероятност някои от нас да успеят да се измъкнат.

Втурвам се към гъстите сенки, където от купчина строшени дъски стърчи розова табела със сладоледена фунийка. Ако успея да я заобиколя разчитам да изчезна в назъбения мрак.

Преди да стигна дотам обаче, нещо тупва върху главата ми и се увива около мен.

Омотана съм в мрежа.

Първата ми мисъл е да я срежа с меча, но съм обкръжена от хората, тичащи зад мен, и няма достатъчно място. Колкото повече се борим, толкова повече ще се омотаваме.

От небето се спускат сенки. Сенки с насекомски крила и вирнати жила.

Кацат навсякъде. Един — върху товарен контейнер, който кухо издумка при приземяването му. Няколко — пред редица магазинчета от Предишния свят. Група бегълци се бяха насочили натам, преди мрежата да падне, и сега се оказват покрити от нея.

Пет, десет, двайсет. Скорпионите са ужасно много — все едно сме попаднали в кошер.

В капан сме.

И отново се разнася плач. Този път отчаянието е толкова гъсто, че направо се давя в него.

Дори да бях срязала мрежата, нямаше да успея да си проправя път през всички тези скорпиони. Пъхам меча обратно в ножницата, за да го направя по-малко забележим.

Мрежата смърди на риба. Първоначално не си представям как ще вървим, така похлупени с нея, но един скорпион хваща мрежата за края и дръпва въжето. Скупчваме се в средата, а ръбовете се стягат около краката ни.

Скорпионът повдига мрежестия ни капан, все едно дърпа куче на каишка. Жилото му се прицелва към нас, надвиснало е точно на ръба на зоната на ужилване. Друг скорпион върви до нас и ритмично размахва жилото си — дава ни да се разбере, че трябва да правим каквото иска.

Трескаво се озъртам за майка и Клара и се надявам да не ги видя, напук на вероятността.

Но и те са тук, само на две омрежени групи от мен. Майка ми притиска плюшеното мече към гърдите си, все едно е отдавна изгубеното й детенце, а Клара я стиска за ръката така, сякаш ще умре, ако се наложи да я пусне. И двете изглеждат вцепенени от ужас.

Призлява ми.

Гади ми се от страх. Също и от гняв. Гади ми се от глупостта, която сторих.

Дойдох тук да спасявам сестра си, а вместо това безотговорно позволих да ме заловят. Нещо по-лошо, заради мен хванаха и мама, и Клара. И, ако се съди по многобройните пленници на кея, дори не съм успяла да освободя никого.

На път към ръба на пристана се събират няколко омотани групи. В началото предполагам, че скорпионите ни карат към нов товарен контейнер, но вместо във временна килия, те ни местят към малкия ферибот.

— Брайън!

В един момент двете ни групи се сближават, млада жена под моята мрежа протяга ръка към младеж, попаднал под друга.

— Лиса! — вика й той с отчаяние. Напъват се срещу мрежата и протягат ръце, докъдето стигат, в опит да се докоснат един друг.

За миг успяват да допрат пръсти.

Постепенно нашата група подминава другата и ги разделя. Жената започва да плаче, все още протегнала ръка към младежа.

Друга група е избутана пред Брайън и той изчезва в тълпата, все още протегнал ръка към Лиса.

Двуетажното корабче е виждало и по-добри дни. Боята му е ужасно излющена, най-вероятно преди лошите типове да го вкарат в употреба, да е било изхвърлено на една страна върху покрив на срутена сграда. Неизвестно как все още се държи на вода. На борда му дори са се запазили сини букви от надписа „КАПИТАН ДЖЕЙК: ОБИКОЛКИ НА АЛКАТРАЗ“, но се чете само „КОЛ НА АЛКАТРАЗ“.

Двигателят забоботва и ни лъхва тъмен облак газове. Мирисът на мазут незабавно замърсява въздуха. На руля на ферибота, предполагам, стои човек. Донякъде се надявам да не е капитан Джейк.

Сръчкват ни и ни бутат към корабчето. Скорпионите започват да ни освобождават от мрежите. Нямаме накъде да бягаме, разбира се, не и ако искаме да живеем още няколко минути.

Докато първите пленници се качват на борда, успявам да се доближа до майка и Клара дотолкова, че да се сгушим заедно. Мама подава плюшеното мече, все едно ми го е пазила през цялото време.

Нахлузвам го върху меча и отново го маскирам. Храня диви надежди да съумея да го кача на борда с мен и, с повечко късмет, да използвам чирашката си вещина да ни измъкна от тази каша.

Надеждите ми бързо потъват, защото виждам как при качването конфискуват оръжията на затворниците. На кея до трапа на кораба расте купчина от вещи. Брадви, обковани с гвоздеи бухалки, автомобилни ключове, сатъри, ножове и дори няколко пистолета. Все пак бих могла да разчитам на успех, ако в купчината имаше само оръжия, но тя включва и чанти, раници, кукли и, да, дори плюшени животинки.

Няколко души с мрачни изражения — хора — конфискуват всички тези вещи от затворниците. Не говорят и не гледат никого в очите. Просто сграбчват каквото им се набива на очи по минаващите и хвърлят предметите на купчината.

Погалвам мечето си и се чудя дали това ще е най-добрата ми възможност за бягство. Дори ако не успея да се изплъзна, има вероятност поне да създам достатъчно хаос, та майка и Клара да избягат. Намираме се в краткия прозорец от време, когато все още съм въоръжена с меч и вече не сме омотани в мрежа, така че — сега или никога…

Всички се просваме на земята, защото съвсем близо до нас отеква изстрел.

Мъж, явно отказал да предаде пистолета си, все още го държи насочен към служителка на борда, която сега кърви на трапа. Скорпионите веднага го обкръжават с вдигнати жила. Зъбите им са съвсем близо до лицето му — според мен той подушва дъха им.

Нещастникът се разтреперва и буквално се изпуска: отпред на панталоните му разцъфва уголемяващо се мокро петно.

Скорпионите обаче не нападат стрелеца. Все едно чакат нещо.

— Хайде, вземи й ножа — обажда се друг служител. На лицето му с дълбоки бръчки е гравирана мъка, очите му са полуугаснали и ококорени от шока. Измъква кухненски нож от ръката на една затворничка и го подава на стрелеца. — А сега го хвърли в купчината!

Бунтовникът конвулсивно изтърсва ножа върху купчината. Изглежда толкова уплашен, че вероятно не му е и хрумнало да наръга някой скорпион с него.

Тварите съскат и отстъпват, после отново отиват да обикалят тълпата.

Драмата ни е приковала така, че никой от нас не се сеща да избяга, докато се разиграва тя. Дотук по въпроса с отвличането на вниманието, за да се спасят майка ми и Клара.

Стрелецът застава на мястото на простреляната от него служителка и започва да изземва оръжията и чантите от другите затворници. Не ни гледа в очите и не смее да обели и дума. От време на време стрелва с поглед жертвата си, която умира в краката му.

След този инцидент други няма. До един се качваме на кораба.

Един от слугите посяга към маскирания ми като мече меч, едва се заставям да преметна презрамката през главата си и сама да го оставя на купчината. Нужна е цялата ми воля да го сторя, защото част от мен копнее да извади острието и да посече няколко скорпиона. Но те са поне двайсет, ако не и трийсетина.

Тиквам ножницата към дъното на купчината, старая се да я скрия възможно по-добре. Все някой някога ще я намери. Нямам ни най-малка представа какво ще стане след това.

Майка и Клара ме дърпат и крепят, за да не изоставам от тях. Сигурно видът ми издава нежеланието да се отделя от меча. Поглеждам през рамо към глупавата плюшена играчка, частично погребана под купчина оръжия и чанти, безсилна да се противопоставя на мисълта, че вероятно никога повече няма да видя нито Рафи, нито меча му.

Зад гърба ми тихичко плаче жената, която посягаше към любимия си.