Ангелски свят

66

Кей 39 като цяло е същият, какъвто го помня. Натрошени дъски, стърчащи навсякъде, разрушени сгради, катурнат на единия си борд кораб — фериботът на капитан Джейк е забит в кея с носа напред, нацепил е дъските в корона от назъбени трески. Гази по-дълбоко, отколкото би следвало, и бавно се пълни с вода. На палубата има включен прожектор и той изстрелва призрачен светлинен лъч напреки на кея.

Значи не всички са избрали да минат през залива към полуострова. Явно някои са искали да следват най-краткия маршрут до сушата и после са се пръснали. Би имало смисъл, ако смяташ, че шансовете ти по суша са по-добри от тези по вода, или ако имаш семейство в града. Но на руля на ферибота вероятно не е стоял капитан Джейк. Освен ако не е бил сериозно пиян, което си е реална вероятност.

Кръжим над кея, проучвайки какво е положението. Грабителите се разпиляват, когато съзират лунната ни сянка. Няколко са просто деца. Сигурно се е разнесъл слух за оставените ценности. Чудя се дали имат представа колко опасно е за тях да бъдат тук?

Щом всички изчезват, тихомълком се приземяваме в сенките.

Рафи ме държи секунда повече от необходимото, преди да ме остави на земята. След това на мен пък ми отнема секунда повече от нужното, за да сваля ръце от врата му и да се отдръпна от топлината му. Ако някой ни гледа, като нищо ще си помисли, че сме двойка, която се целува в тъмното.

Прожекторите осветяват дъските и талпите, щръкнали от пристана. Влажният въздух на дъха ни се превръща в мъгла и се сплита в едно, докато гледаме и се ослушваме, за да се уверим, че наоколо няма никого.

Някой плаче.

Самотна жена е седнала сред отпадъците на полусъборена сладкарница. Опитва се да пази тишина, но няма начин да сбъркам риданията.

В изсъхналото тяло и в гласа има нещо познато. Давам на Рафи знак да се скрие, докато ида да поговоря с жената. Заобикалям лъча светлина, за да стигна до нея.

Това е Клара. Обвила е ръце около спаружените си рамене и изглежда дори по-малка от обикновено. По бузите й с вид на сушена пастърма блестят сълзи, докато ридае насаме.

— Хей, Клара! Аз съм, Пенрин… — подвиквам й тихичко от няколко стъпки разстояние, да не би да я уплаша до смърт. Тя зяпва — явно все пак съм й докарала сърдечен удар.

Клара успява едновременно и да се поусмихне, и да изхлипа, когато осъзнава кой стои насреща. Приближавам се и се настанявам до нея. Натрошените дъски са твърди и влажни. Не е за вярване, че тя седи тук от часове.

— Защо си още тук? Би трябвало да бягаш колкото ти държат краката!

— В момента на това място мога да се докосна най-близо до семейството си… — гласът й пресеква. — Тук прекарвахме чудесни недели! — И поклаща бавно глава. — Пък и нямам къде другаде да отида.

Тъкмо се каня да й предложа да се върне в лагера на Съпротивата, но си спомням как се отнасяха с нея и с другите жертви на скорпионите. Хората, които предпочитат да погребат любимите си живи, вместо да рискуват те да се върнат променени като Клара, вероятно никога не биха приели такъв човек. Нищо чудно, че не е слязла до Залива със Съпротивата.

Прегръщам я през раменете и я гушвам утешително. Не се сещам какво друго да направя.

Тя ми се усмихва вяло, но сълзите продължават да се стичат по лицето й и то се разкривява.

Недалеч от нас се разнася дрънчене и нещо се търкулва.

И двете се сковаваме, което доказва, че Клара още не е готова да се предаде напълно.

Малко, мръсно момиченце с безредно оплетена коса изтичва на няколко крачки от скривалището си зад една кола. Ръка на възрастен се пресяга и се опитва да я сграбчи.

— Не, това е тя — заявява момиченцето. — Чух я. Тя е тук!

Някой настоятелно шепне иззад колата.

Момиченцето клати глава. Обръща се и хуква към нас.

— Върни се тук! — шепне настоятелен глас иззад колата. Оттам се втурва мъж, който тича приведен. Сграбчва момиченцето в обятията си и на бегом се връща. Детето шава, все едно чувал с кученца. Рита и се върти, и се опитва да пищи, но мъжът затиска устата й с длан.

Приглушените й викове звучат досущ като: „Маменце“.

До мен Клара стои вцепенена.

Второ момиченце наднича иззад колата. Малко по-голяма е, но е също толкова мръсна и косата й е също толкова разрошена. Поглежда ни ококорена.

— Ели? — прошепва Клара тихо; дори аз едва я чувам. Става и почти изхленчва: — Ели? — И се олюлява, а после хуква към колата.

Олеле. Тази среща ще се окаже или наистина прекрасна, или наистина ужасна…

Тъмно е и сме достатъчно далеч, за да съм почти сигурна, че семейството все още не вижда как точно изглежда Клара сега. Ставам и я следвам дискретно, в случай че има нужда от подкрепа. Не виждам с какво ще й помогна, ако семейството й я отхвърли, но поне ще разчита на добронамерен приятел в нейния ъгъл на ринга.

Мъжът застива на път към колата. Обръща се, както е с детето в ръце. То направо се побърква да пищи приглушено:

— Маменце!

Втората дъщеричка колебливо се показва иззад колата.

— Мамче? — звучи ужасно объркана и неуверена.

— Хлои! — Клара изхлипва името й, докато тича към мъжа и децата.

По-голямото дете се приближава до нея. Понечвам да се усмихна широко, когато момичето спира насред крачка и се втренчва ококорено в майка си. Вече е достатъчно близо да ни различава по-добре. Пак се опитвам да погледна Клара с очите, с които я виждат майка ми и другите. Наистина изглежда изпълзяла от гроб, след като е била мъртва известно време.

Моля те, недей да пищиш, Хлои! Това ще довърши Клара!

Тя се оказа достатъчно силна да понесе нападението на скорпионите, достатъчно силна да изпълзи навън, след като е била погребана жива и да избяга от чудовищата в Алкатраз. Но ако малката й дъщеричка се разпищи при вида й, това ще я разбие на милиони парченца и нищо не би било в състояние отново да залепи душата й.

Крачките на Клара губят ритъм и тя също спира. Изражението й се променя от удивена радост в ужасяваща неувереност.

По-малкото момиченце успява да се измъкне от обятията на мъжа и се втурва към нас. За разлика от сестра си, изобщо не се поколебава да скочи в обятията на Клара.

— Знаех си, че си ти! — момиченцето прегръща майка си и всеки миг ще се разтопи от радост. — Татко настоя да изчакаме, докато се уверим напълно. Цяла вечност те гледахме! Ти само плачеше и плачеше и не бяхме сигурни! После заговори и аз те познах! Чух гласа ти и те познах. Виждаш ли, татенце? Нали ти казах!

Но татенцето стои вцепенен на няколко крачки от тях и само ги гледа.

Клара милва косата на Ели с трепереща ръка.

— Да, миличко, права си била. Толкова ми липсваше. Толкова много! — И плашливо отправя умолителен поглед към Хлои и съпруга си.

Второто момиче пристъпва колебливо към Клара.

— Мамо? Наистина ли си ти? Какво е станало с теб?

— Да, сладурчето ми. Аз съм. Добре съм — уверява я Клара. — Вече съм добре! — и протяга ръка да я привика, а Хлои колебливо се насочва към обятията й.

Таткото дръпва момиченцето назад.

— Заразно ли е?

— Какво? — поглежда го Клара объркано.

— Заразна ли си? — повтаря таткото, като натъртва на всяка дума, все едно жена му не говори вече същия език.

— Не — прошепва Клара. Гласът й пресеква и знам, че едва се владее. — Кълна се.

Хлои се изплъзва от хватката на баща си. Спира се да погледа майка си още миг. После колебливо пристъпва в прегръдките й. Веднъж гушната обаче, по-голямата сестра се притиска към мама също толкова здраво, колкото и малката.

Съпругът на Клара ги наблюдава, разкъсван между желанието да се втурне и да прегърне семейството си или просто да се втурне и да избяга. Стои и гледа децата си, а те разказват на майка си как са дошли тук да търсят нещо полезно, понеже чули, че на кея имало зарязани ценни вещи; как се молили на баща си да наминат насам за последен път; как се престрували, че са пристигнали за неделния обяд, както правели едно време…

Слушам как Клара тихичко беседва с дъщерите си и у мен се пробужда представата за майка, каквато заслужава да има всяко дете. Момиченцата изглеждат щастливи и доволни под крилото на мама. Усещането, предполагам, е страхотно!

В крайна сметка и таткото пристъпва към Клара, все едно насън. Прегръща и трите безмълвно и се разплаква.

Малко не ми стига да видя кея какъвто е бил, когато Клара и съпругът й са водили децата тук за обед. Крясъците на чайките, соленият аромат на океана във вятъра и топлината на калифорнийското слънце. Виждам как двамата вървят, хванати за ръце, а момиченцата тичат пред тях. Представям си Клара, както е изглеждала с не спаружена кожа, усмихната, с букет цветя от фермерския пазар, да се смее със съпруга си в слънчевия неделен следобед…

Тихо потъвам обратно в сенките.