Ангелски свят

14

Пейдж не е яла от три дни.

Пийна малко вода, но като цяло само нея успя да задържи. С майка й се примолихме да хапне няколко лъжички яхния от сърнешко, но веднага ги повърна. Опитахме всичко — от бульон до зеленчуци. Малката не е в състояние да поеме нищичко.

Мама е силно притеснена. Дотолкова, че изобщо не е оставяла Пейдж сама, откакто я открихме в подземната лаборатория в гнездото. Кожата на сестра ми е бяла като на труп. Все едно цялата й кръв е била източена през петносаните в червено дупки в неравните шевове.

— Погледни я в очите — съветва ме майка, сякаш разбира, че всеки път, когато се обърна към Пейдж, виждам само чуждото в нея.

Но аз не мога. Не мога да отлепя очи от шевовете, докато й предлагам филия царевичен хляб. Разрезът на бузата й е изкривен, сякаш хирургът дори не си е давал труд да внимава.

— Погледни я в очите! — повтаря майка ми отново.

Насилвам се да вдигна поглед. Пейдж ми прави услуга да отклони очи.

Не, отсреща не ме гледа звяр. Би ме улеснило твърде много. Виждам сведения поглед на второкласничка, привикнала до мозъка на костите си с отхвърлянето. По същия начин се държеше и когато другите деца я сочеха, докато минаваме покрай тях с инвалидната количка.

Готова съм да се самонаритам. Насилвам се да я гледам, но сестра ми не иска да ме погледне в очите.

— Искаш ли залък хляб? Донесла съм го пресен от фурната!

Пейдж съвсем лекичко поклаща глава. В движението й няма цупене, само тъга — сякаш се чуди дали съм й ядосана или си мисля лоши неща за нея. Някъде зад шевовете и синините съзирам самотната душа на сестра ми.

— Тя умира от глад — казва майка ни. Раменете й са приведени, стойката — решителна. Моята майка не е от онези хора, чиято чаша е наполовина пълна. Но не съм я виждала така да губи надежда от инцидента с Пейдж, когато остана без възможността да използва краката си.

— Дали можеш да хапнеш сурово месо?

Изобщо не ми се ще да задавам този въпрос. Свикнала съм със стриктното вегетарианство на Пейдж и сега все едно се отказвам от представата си за нея под шевовете.

Сестра ми ме стрелва крадешком с поглед. Долавям вина и свенливост. Но виждам и трепет. Тя отново свежда очи, сякаш е засрамена. Няма как да не забележа преглъщането й. Потичат й лигите само при мисълта за сурово месо. Вземам си меча:

— Ще ида да видя дали ще успея да й намеря малко месо.

— Погрижи се — отвръща майка ми. Гласът й е равен и бездушен.

Излизам, твърдо решена да намеря нещо, което Пейдж може да яде.

В столовата има опашка, както винаги. Налага се да измисля достатъчно убедителна версия пред кухненския персонал защо ми трябва сурово месо. Не се сещам за нито една причина. Дори куче би яло готвено месо.

Колебливо обръщам гръб на опашката за храна и се насочвам към горичката отвъд Ел Камино Реал. Събирам смелост да се превърна на пещерна жена с надеждата да хвана катерица или заек. Разбира се, нямам представа какво да правя с тях, ако ги убия.

Във все още цивилизования ми ум месото представлява пакетирана храна в хладилника. Но ако извадя късмет, ще открия съвсем отблизо и лично защо Пейдж реши да стане вегетарианка, когато беше на три години.

На път към горичката се отбивам първо да си „напазарувам“ това-онова. Доста мислих след шегичките с Ди-Дум онзи ден. Мъжете искат оръжие. Яка машина за убийства, чиято основна задача е да заплашва, когато я развъртиш. Но ако същият остър меч е маскиран като мила плюшена играчка, тогава големите лоши мъже може и да потърсят другаде подходящо оръжие за крадене.

Изваждам късмет. В търговския център има магазин за играчки. Връхлита ме носталгия в мига, щом влизам в живописния магазин, пълен с гигантски блокчета и дъгоцветни хвърчила. Искам просто да се скрия на детската площадка, да се обкръжа с меки плюшени животни и да чета книги с картинки.

Майка ми никога не е била нормална, но се чувстваше по-добре, когато бях малка. Помня, че на точно такива детски площадки търчах и играех с нея, пеехме песнички или седях в скута й, докато тя ми четеше. Прокарвам ръце по мекия плюш на играчките панди и по гладката пластмаса на вагончетата, и си припомням живота, когато мечетата, влакчетата и майките за мен бяха символ на безопасността.

Отнема ми известно време да измисля какво да направя. Накрая решавам да разцепя отдолу едно плюшено мече и да го нанижа на дръжката. Така е достатъчно само да махна мечето, ако ми потрябва да използвам оръжието.

— Хайде, признай си, Мечо Пуки — подканвам меча, — харесваш новата си премяна. Всички други мечове ще си умрат от завист!

По времето, когато пресичам улицата към горичката, мечето ми вече носи многопластова шифонена пола, направена от сватбен воал, който намерих в един от бутиците. В банята пооцветих воала с мръсна вода от нови дрехи и вече не е толкова сватбено бял, че да привлича погледа. Поличката стига точно под края на ножницата и я скрива напълно — или поне ще я крие, когато изсъхне. От задната страна е разцепена, така че да захвърля мечето и полата му само с едно движение.

Изглежда абсурдно и подсказва всякакви притеснителни глупости за мен. Но със сигурност не шепти едно: смъртоносен ангелски меч. Което ми стига.

Криволича по улицата и изкатервам високата до гърдите ми ограда около горичката. Тук се чувстваш като на открито, но има достатъчно дървета да осигурят шарена сянка за защита от следобедното слънце. Идеално място за зайци.

Дръпвам плюшеното мече и оставам доволна, защото се сваля толкова бързо. Стоя в избуялата трева с ангелския меч, насочен като радиестезична пръчка. Един конкретен ангел, чието име няма да изрека, понеже се опитвам да спра да мисля за него, ми сподели, че това в ръцете ми не е обикновен меч. В живота ми и бездруго има достатъчно странности, но човек понякога просто трябва да се остави на течението.

— Намери ми заек.

Една катеричка, заловила се за ствола на дървото, се разсмива с поредица писукания.

— Не е смешно.

Всъщност, по-сериозно не може и да бъде. Суровото животинско месо е най-добрата ми надежда за Пейдж. Дори не ми се иска да мисля какво ще стане, ако не е в състояние да яде и него.

Нападам катеричката с мускули, отпуснати и готови да бъдат наместени от меча. Плячката ми изчезва.

— Съжалявам, катеричке! Ето за какво още да обвиняваш ангелите.

Пред очите ми изплува лицето на Рафи — в ореол от пламъци около косата, с бръчки на мъка на потъналото му в сянка лице. Чудя се къде ли се намира. Чудя се дали изпитва болка. Привикването към нови крила сигурно е като привикването към нови крака — болезнено, самотно и, по време на война, опасно.

Завъртам меча, високо във въздуха. Не мога да гледам, но и не мога да не гледам, затова правя странна комбинация: накланям глава и присвивам очи, докато същевременно надзъртам, само колкото да се прицеля.

Стоварвам меча.

Светът внезапно се накланя и ме връхлита замайване.

Стомахът ми се обръща.

Причернява ми и същевременно съм заслепена.

Ето, мечът се спуска към катерицата… и миг по-късно е вдигнат към лазурно небе.

Ръката, която го държи, е на Рафи. А небето не е онова на моя свят.

Той се рее начело на армия от ангели, строени под него в боен строй. Славните му крила, бели и цели, подчертават като рамка тялото му и го превръщат в същинска статуя на гръцкия бог на войната.