Ангелски свят

59

Във въздуха сме.

Държа се здраво, а Рафи ме намества и аз се оказвам притисната към него, с крака, увити около кръста му. Топъл е, въпреки че океанският вятър ме блъска в гърба. Издигаме се до страховита височина, но той ме е прегърнал здраво и в обятията му се чувствам на сигурно място.

Усещането не продължава дълго. От време на време съзирам между крилата на Рафи какво ни следва.

Пияни или не, ангелите нямат проблем да се вдигнат във въздуха. Несъмнено видът на демонските крила ги е възпламенил, понеже ни преследват дори повече на брой, отколкото видяхме на плажа. Те се издигат през пипалцата на мъглата, озарена от ярките точици на огньовете, а ние се носим над тъмните вълни.

От ангелите се очаква да бъдат прелестни същества от светлина, но нашите преследвачи приличат повече на облак от демони, избълвани от мъглата. Рафи сигурно си е помислил нещо подобно, понеже затяга хватката си около кръста ми, сякаш да подскаже: „Не и този път“.

Накланя се във вираж и се отдалечава още повече от брега, натам, където мъглата се превръща в плътно одеяло. Понася се надолу към водата, където валмата са още по-гъсти, а тътенът на вълните е по-силен.

Слизаме съвсем ниско — морето ме пръска. Водата се надига, превръща се в бяла пяна и се вълнува под нас. Имам чувството, че миля след миля се носим все над черен и побеснял прибой.

Рафи криволичи насам-натам. Прави остри, неочаквани завои, след като известно време е летял по права линия. Обходни маневри.

Мъглата е толкова гъста, че е вероятно ангелите да преследват сенки. Ревът на вълните и вятъра им пречи да чуят крилата на Рафи, които мощно шибат въздуха.

Треперя, притисната към него. Ледените пръски и океанският вятър ме смразяват, вече не си чувствам ръцете около врата му и краката около кръста му.

Реем се в тишина, прорязвайки нощта. Нямам представа колко близо до нас са ангелите или дори дали все още ни преследват. Не виждам и не чувам нищо в ореола на мъглата. Правим поредния остър завой към океана.

Нечие лице изниква в мъглата.

Зад нас — гигантски крила е цвета на белезникавите валма.

Твърде близо е.

Блъска се в нас.

Въртим се неконтролируемо, а прилеповите крила се преплитат с покритите с пера.

Рафи замахва с крилото си с опънати като сърпове куки и ги забива във врага. Остриетата прорязват пластовете пера и се закачат за костта на ангела.

Пропадаме стремително и продължаваме да се въртим.

Рафи ни стабилизира с мощни удари на крилата, но не може едновременно да ги използва и като оръжие, и да лети. Отделя се от противника, а ангелът посяга към меча си.

Рафи си няма меч.

А носи и мен — петдесетина кила мъртва тежест, която само му пречи на равновесието и на бойните хватки. Ръцете му са заети да ме крепи, вместо да са свободни за битка. Крилата му трябва да се напъват много повече, за да ни удържат във въздуха.

Обладало ме е единствено нежеланието да умра отново в обятията на Рафи, този път наистина. Нямам намерение да се превърна в поредната рана в душата му.

Ангелът измъква меча си.

Понеже съм тренирала с тояги съм наясно, че някои оръжия се нуждаят от пространство, за да бъдат използвани ефективно. Мечът е едно от тях.

Точно сега ангелът е на достатъчно разстояние, за да замахне назад и да ни намушка с острието или да го вдигне и да ни посече. Но ако бяхме близо до него, щеше само да ни резне тук-там.

Водата под нас не е нищо особено. Сигурно е адски студена, ала няма да ме убие, ако цопна в нея.

Не и веднага, във всеки случай.

Изумително е колко пъти се налага да тръгваме срещу инстинкта си за оцеляване, за да оцелеем. Стискам още по-здраво крака около кръста на Рафи и оттласквам торса си от него.

Изненадан, той разтваря за миг ръце, преди да стегне отново хватката си около мен. Времето ми стига да се пресегна и да сграбча с една ръка китката на ангела с меча, а с другата — високата яка на официалната му риза.

Изпъвам лакът и задържам ръката му, за да му попреча да замахне срещу нас. Надявам се много да не е толкова силен, че да ми счупи ставата. С другата си ръка го дръпвам напред.

Всичко се случва наведнъж. Ако ангелът беше подготвен за подобен ход, нямаше начин да допусне да го направя. Кой нападател обаче очаква жертвата да го придърпа по-близо?

Той не владее толкова добре крилата си, че да ми се противопостави и успявам да изтегля изумително лекия ангел към нас.

Отблизо мечът му не е толкова опасен, но пък Рафи е принуден да лети в неудобна поза, за да избегне нанизването на крилото си на острието. Клатушкаме се във въздуха, съвсем ниско над черните вълни.

Рафи ме държи здраво с една ръка, а с другата се отбранява от ангела, който се опитва да го удари.

Навеждам се и сграбчвам дръжката на меча. Нямам шанс да измъкна оръжието от ръката на противника ни, по-скоро се стремя да му отвлека вниманието от схватката с Рафи. И ако наистина извадя късмет, нищо чудно дори да убедя меча му, че го държи някой, който няма право.

Боричкаме се във въздуха, пропадаме тромаво, после набираме малко височина, клатушкаме се и се въртим нагоре-надолу над водата. Успявам да стисна дръжката на меча с две ръце. Не ми се удава да го изтръгна от хватката на ангела, но поне го накланям.

И тогава мечът натежава — става толкова тежък, че китката на ангела поддава.

— Не! — виква той. В гласа му отеква истински ужас, понеже оръжието заплашва да се изплъзне от хватката му.

Рафи го удря с юмрука на свободната си ръка. Ангелът полита заднешком.

Мечът му пада. И изчезва във водата.

— Не! — крещи противникът ни отново, с ужасено недоверие в погледа, втренчен в тъмната вода, където потъна мечът му. Едва ли разполагат с ангели-водолази, натоварени да вадят оръжия и други ценности от дъното на океана.

С изкривено от кръвожадност лице, ангелът надава боен вик срещу нас. След това ни се нахвърля.

Още два ангела се появяват от гъстата мъгла.

Нищо учудващо, предвид целия шум, който първият вдига, но сърцето ми потъва в петите при вида им.

И тримата ни нападат. Рафи се завърта и полита към откритото море.

Няма начин да ги надбяга, докато му тежа и го забавям.

— Пусни ме! — прошепвам в ухото му.

Той ме притиска още по-здраво, сякаш и дума не може да става за такова нещо.

— И двамата ще сме в по-голяма безопасност, ако съм във водата, вместо да ти тежа в битка!

Той продължава да ме стиска.

— Умея да плувам, Рафи! Не е голяма работа.

Нещо едро се блъсва в нас изотзад.

И ръцете на Рафи се разтварят от удара. Оттласквам се от него.

Онзи първи миг от падането е досущ като на забавен кадър, когато всички усещания се усилват до крайност. Чисто инстинктивна реакция за оцеляване ме кара да размахам ръце и да се хвана за първото, което докопам.

Едната ми ръка напипва само въздух. Другата сграбчва върха на покрито с перушина крило.

Увисвам с цялата си тежест на крилото на ангела, той се завърта и изгубва контрол. Канализирам в хватката и последната капка от паниката си.

Цопваме заедно в океана.