Ангелски свят

69

Отвъд сиянието на факлите по краищата на моравата се снижават сенки. Рафи наблюдава сцена, твърде тъмна, за да я видя. Мяркам само силуети, те се издигат отново във въздуха и ми оставят впечатление за прозрачни насекомски крила.

От мрака излиза малката Пейдж.

Върви сковано и внимателно, сякаш отчасти е машина и отчасти дете. На светлината на факлите шевовете по лицето й са алено-черни, а скалпелно острите й зъби отразяват пламъците, когато преминава близо до факлите.

Понеже знам какво да гледам, наистина ми се струва, че се движи като човек с болки, но по изражението й не си личи. Тя прикрива страданието си, вероятно и защото я боли дори да се мръщи или да гримасничи. Никога не съм предполагала, че е толкова корава.

Белиал накланя глава и наблюдава приближаването й към него.

— Малко червейче — възкликва той. — Това ти ли си? — Устата му се разтяга в усмивка, колкото от изненада, толкова и от гордост. — Вече не пълзиш в прахта! — Протяга ръка. — Дошла си при най-близкия си, нали?

Съсипва ме да гледам как малката ми сестра пъхва ръчичка в неговата.

Доктора се оказа прав. Дълбоко в себе си тая надежда, че му хлопа някоя дъска. Но Пейдж, която в миг на нужда търси демон като Белиал, само ми напомня колко ужасно трябва да е било за нея да живее с всички нас.

Сестра ми вдига очи към приятеля си. Опъва шия, за да пресрещне погледа му. Хванати за ръце, двамата спокойно могат да минат за баща и дъщеря.

Белиал разтваря леко крадените си крила, вдига ръката на Пейдж и се обръща да се усмихне на Уриил. Усмивката му говори:

„Виждаш ли? Погледни само какви трофеи.“

Пейдж го дръпва да се наведе към нея. За миг очаквам тя да го целуне. От самата мисъл ми се обръща стомахът.

Вместо това сестра ми подскача и захапва демона за врата.

Тръска глава като бясно куче, а парче от плътта му остава в устата й.

Белиал пищи.

Навсякъде плисва кръв.

Уриил и антуражът му отскачат надалеч от нападението. Всички останали просто зарязват каквото са правили досега и зяпват сражението.

Бръмченето над главите ни прераства в трескав рев, а роякът скорпиони се върти в далечината и се приготвя за ново прелитане над нас. Нима скорпионите не са следвали през цялото време нарежданията на Белиал? Възможно ли е да са му сърдити?

Пейдж изплюва все още висящото на кожа парче месо и сграбчва главата на демона, преди той да успее да се отскубне от хватката й. Забива зъби в лицето му.

Три скорпиона се гмурват към тях от небесата.

Изпъшквам при мисълта, че ще нападнат Пейдж.

Но те докопват Белиал.

Жилата им се стрелват и се дръпват, след като са му инжектирали парализираща отрова.

Вместо да довърши демона, Пейдж започва да го рита. Крещи срещу него. Къса парчета от скалпа и кожата му. Отхапва късове от плътта му и ги плюе в лицето му.

И през цялото време плаче.

Вцепенена съм от гледката как беснее сестричката ми срещу Белиал. Той не е дребен противник, но тя успя да го спипа напълно неподготвен.

Никога досега не съм виждала толкова гняв в седемгодишно дете. И определено никога не съм виждала Пейдж да се гневи чак толкова много. Удря го е малките си юмручета и аз съм наясно, че се бори по-скоро с вътрешните си демони, а не с демона, когото въплъщава Белиал.

Сърцето ми направо изгаря и се превръща в студена пепел, докато гледам в какво се е превърнала сестра ми. Солена влага докосва устните ми — все още не осъзнавам, че плача.

Океанският вятър ме блъска и ме кара да треперя като крехко листенце по време на буря.