Ангелски свят

7

Леденият дъжд ме дере по лицето, докато препускаме между изоставените коли в море от боклуци. Е, „препускане“ е твърде силна дума за джип, който кара с петдесетина километра в час, но в днешно време тази скорост е главоломна — буквално, защото съм кацнала на прозореца и се държа с все сили, все едно е въпрос на живот и смърт.

— Танк на два часа — подвиквам.

— Танк? Вярно ли? — пита Ди-Дум. Изпъва врат да надзърне над боклука, отрупал пътя. Май го тресат нерви, макар и двамата да знаем, че ангелите биха чули танк от километри разстояние.

— Не се майтапя. Изглежда зарязан.

Дъждовната вода е напоила косата ми, стича се по врата и прокарва леден пръст по гърба ми. Ръми леко, в Сан Франциско обикновено е така, но достатъчно обилно дъждът да се просмуква през всичко. Влажният студ вкочанява пръстите ми и е все по-трудно да стискам дръжката.

— Автобус на дванайсет часа — казвам.

— Аха, него го виждам.

Автобусът се е килнал настрани. За миг се чудя дали е катурнат при някое от земетресенията, разтърсили света при пришествието на ангелите или е бил вдигнат и хвърлен за отмъщение от „птичките“, когато Съпротивата удари гнездото им. Аз лично залагам на второто, понеже на пътя близо до автобуса има дълъг кратер и в него — преобърнат с колелата нагоре „Хамър“.

— Ъъ, гигантски кратер…

Още не съм довършила предупреждението си и Ди-Дум завива рязко. Държа се здраво, докато политам надясно. За миг ми се струва, че ще рухна на асфалта по лице.

Близнакът изпълнява луд зигзаг, преди да изправи волана.

— Малко по-ранно предупреждение няма да е зле! — обажда се Ди-Дум с напевен глас.

— Малко по-гладко каране няма да е зле — имитирам тона му. Твърдият метален ръб на вратата на колата се притиска към бедрото ми и ми прави синини при подрусванията върху тротоара.

И сякаш положението и бездруго не е достатъчно лошо, не съм мяркала никъде по пътя и следа от прилепови крила, зашити към достойно за Адонис тяло. Не че очаквам да видя Рафи.

— Стига толкова! С очила или без, ред е на Санджей! — смъквам се от наблюдателния си пост и се отпускам на задната седалка, а индиецът послушно се изкатерва да седне на отворения прозорец от неговата страна.

Приближаваме Финансовия квартал, но не от същата посока, от която дойдохме с Рафи преди няколко дни. Тази част на града поначало изглежда, сякаш не е била от най-хубавите, но някои сгради все още стоят само с овъглени ъгли.

Шарени мъниста са разпилени по тротоара пред магазин с табела „Мъниста и пера“. Наоколо обаче не се вижда нито една перушинка. Наградата, определена за ангелски органи, сигурно още е в сила. Чудя се дали са били оскубани и всички пилета и гълъби? Перата им навярно струват повече от месото, ако съумеят да ги представят за ангелски…

С приближаването до Финансовия квартал имам чувството, че стомахът ми се препълва с лед. Районът вече е изоставен, дори скитници не ровят за полезни остатъци или останки от храна.

— Къде са всички?

Финансовият квартал още стои — или поне няколко пресечки от него. В средата, където се намираше гнездото, в пейзажа зее дупка. Преди няколко месеца там се издигаше скъпарски арт Деко хотел. После ангелите го превзеха и го превърнаха в свое гнездо. А след като Съпротивата заби в него камион, пълен с експлозиви, сега е само купчина бетон и арматура.

— Това не ми харесва — Ди-Дум гледа в небето.

Виждам ги в същия момент.

Същинска фуния от ангели се вихри над мястото, където се издигаше гнездото.

Шепна:

— Какво правят там?

Ди-Дум отбива джипа и гаси двигателя. Без нито дума вади два бинокъла от жабката и ми подава единия. Ави вече държи своя, значи, предполагам, ми се пада да деля един със Санджей.

Ави си взема пушката и излиза. Следвам го със сърце, заседнало в гърлото.

Притеснявам се дали ангелите не са чули двигателя ни, но те продължават да летят, без да ни забелязват. Криволичим пеша от кола към кола в посока старото гнездо. Нито на Ави, нито на Ди-Дум им хрумва да избягат.

Един ангел със снежнобели крила се възнася в облачното покривало. Следвам го с поглед, макар че тези крила вече не принадлежат на Рафи.

Близо до разрушената сграда, представлявала доскоро гнездото, всичко е покрито с прахоляк. Натрошеният бетон е нападал по колите, по улиците и по труповете. Има коли, преобърнати с колелата нагоре и нападали настрани по тротоарите, на места — върху други автомобили, а тук-там и забити в съседните сгради.

Натрошеният бетон под краката ни хруска, докато притичваме между колите и отпадъците. Ангелите не бяха доволни от нападението насред партито им и напуснаха местопрестъплението като дете, което в гневен пристъп разбива градчето си от блокчета лего.

По улиците има доста трупове и всичките са човешки. Оставам с мъчителното усещане, че нападението не е нанесло толкова поражения на ангелите, колкото първоначално смятахме. Защото… къде са им труповете?

Поглеждам към Ди-Дум; той се чуди за същото, ако съдя по очите му. Спираме достатъчно близо, за да виждаме какво става.

Старото гнездо е само купчина натрошени камънаци и изкривена арматура. Железните прътове, поддържали многоетажния хотел, сега са начупени и разголени като окървавени кости.

Очаквах гнездото да представлява планина от останки. Вместо това те са се посипали навсякъде.

И гъмжи от ангели.

Крилати трупове лежат разкривени насред руините, има и известен брой положени в редица на асфалта. Ангелите копаят огромни парчета и ги захвърлят встрани от някогашното си гнездо. Неколцина събират телата на събратята си и ги редят на уличното платно.

Сърцето ми препуска толкова силно, че — честна дума — налага се да преглъщам, за да го спра да не излети през устата ми.

Воин с петнисти крила излиза от близка сграда с кофи в двете ръце, водата се плиска при всяка негова стъпка. Сритва най-близкия труп.

Предполагаемо мъртвият ангел стене и се размърдва.

Воинът лисва вода върху мъртъвците по улицата. Те и бездруго са мокри от дъждеца, но сега вече са просмукани до кости.

Веднага щом водата ги окъпе, труповете се размърдват.