Ангелски свят

24

Събуждам се по мрак. Изплувам обратно в действителността, все още размекната от съня.

Погалвам меката козина на плюшеното мече. Сънят ми е донесъл повече утеха, отколкото е нормално да ми даде един урок по фехтовка. Сякаш мечът специално е избрал утешителен спомен, за което съм му благодарна.

Отнема ми известно време да си спомня защо спя на задна автомобилна седалка.

Ами да. Затворници сме в полицейската кола.

Постепенно нахлуват и останалите ми спомени и закопнявам да се върна към съня си.

Отвън колите са приклекнали по улицата и вятърът люлее напред-назад лунните сенки на клоните. Както навсякъде по света, с падането на нощта улиците стават сюрреалистични и зловещи.

Нещо помръдва зад прозореца.

Преди да успея да разпозная сянката, тя почуква по стъклото.

Изписквам.

Майка ми тихомълком ме сграбчва за ръката и настоятелно ме издърпва долу при нея между седалките.

— Аз съм, Клара — шепне сянката.

Завърта се ключ и вратата се отваря. За щастие някой е изключил лампичката вътре в купето, така че не светваме като маяк.

Клара намества твърде слабото си тяло на шофьорската седалка.

— Ти си мъртвата жена — констатира майка ми. — Спаружена и с такъв вид, все едно си изпълзяла от гроба.

— Тя не е мъртва, мамо — измъквам се от пространството между седалките и сядам удобно.

— Понякога ми се ще да съм — споделя Клара. Запалва двигателя и той заръмжава стряскащо силно.

— Какво правиш? — питам.

— Измъквам ви оттук. Надалеч от тези ужасни хора.

Колата се движи в широки криволици, за да избегне препятствията по улицата.

— Изключи фаровете — казвам. — Те ще привлекат прекалено много внимание.

— Това са дневните светлини, не могат да бъдат изключени.

Докато Клара криволичи между другите коли, фаровете ни осветяват купчината тела на мама. Очевидно никой не се е решил да ги пипне, въпреки заповедите на Ави.

Зловещият на вид труп, който седи върху останалите, замаяно се опитва да вдигне ръка, за да се прикрие от светлината.

— Мъртвите възкръсват — сочи майка ми. Развълнувана е, все едно винаги е знаела, че това ще се случи.

— Той не беше мъртъв, мамо.

— Възкръсна първа — отвръща майка ми. — Първата от мъртъвците.

— И аз не бях мъртва — поправям я.

— Надявам се да намери семейството си и те да го приемат обратно — намесва се Клара. По гласа й съдя колко дълбоко се съмнява, че ще стане така.

Старая се да не мисля за другите жертви.

По ирония на съдбата, майка ми вероятно е спасила единствените жертви на скорпионите, които ще преживеят тази нощ.

Отдалечаваме се на известно разстояние от щаба на Съпротивата и Клара спира колата, за да се преместя отпред. Майка ми също не иска да остане в килията на задната седалка, отпред се натъпкваме и трите, аз съм по средата.

— Благодаря ти, Клара — казвам. — Как успя да вземеш ключа?

— Извадих късмет — отвръща тя. — Онези близнаци със смешните имена го изтърваха само на няколко крачки от мен.

— Те са го… изтървали?

Тези двамата са най-сръчните фокусници джебчии, които някога съм виждала. Не мога да си представя, че някой от тях ще изтърве каквото и да е.

— Аха, жонглираха с една камара предмети, докато вървяха. Ключът просто падна и те не забелязаха.

— Но ти го видя.

— Естествено.

— А откъде знаеше, че е ключът за полицейската кола?

Клара Вдига ключодържателя и ми го показва. Представлява блокче прозрачна пластмаса, най-вероятно предвидено в него да се слага снимка. В това тук има листче, надраскано с детински печатни букви: „Полицейската кола на Пенрин — супер секретно“.

Ако някога видя близнаците отново, явно ще им дължа поне една битка на зомби-момичета в калта.

— Дано да си нямат неприятности — въздъхва Клара. — Струват ми се добри момчета.

— Ще се изненадам, ако някой знае, че ключът изобщо е бил в тях. Не се притеснявай, няма да загазят…

Някой от архивраговете им обаче, предполагам, ще опере пешкира.

До мен мама настоятелно шепне в мобилен телефон — води разговор с човек, който не е на линия.

— Е, накъде да поемем? — пита Клара.

Това ми разваля настроението. Такъв прост въпрос. Дори не съм в състояние да се насиля да го обмисля. И майка, и Клара са по-възрастни от мен, но някак си приемат, че аз ще се оправя с кашата.

Пейдж е изчезнала. И онзи труп, над който се беше надвесила…

Стискам клепачи в опит да изтрия образа, но това само влошава положението. Кръвта по лицето й не беше нейна, сигурна съм. Или е излязла на лов за хора, или хората са тръгнали на лов за нея. Или и едното, и другото.

Не мога да понеса и двете мисли. Ако я хване някой друг, ще се отнесат с нея досущ като хората от Съпротивата, които я вързаха, сякаш е животно — или ще я убият. А ако тя спипа някого…

По-добре да не мисля за това.

Но се налага да помисля, нали? Не мога да я зарежа там някъде самотна, отчаяна и уплашена.

Сутринта Съпротивата вероятно ще тръгне да я търси. Ако успеем да я намерим първи, навярно някак си ще открием и начин да се справим с всичките й проблеми. Но как да я намерим?

Поемам дълбоко дъх и издишам полека.

— Нека се отдалечим на няколко градчета от Съпротивата, после ще се скрием и ще преценим какво да правим.

— Добра идея — казва Клара, която зяпа към небето толкова, колкото и към пътя.

— Не — обажда се майка, сочи напред с една ръка и държи мобилния с другата. — Продължавай напред. Пейдж тръгна в тази посока!

Струва ми се съвсем уверена в думите си.

Мобилният й телефон ми се вижда странен. По-голям и по-обемист е от обикновените. Изглежда ми смътно познат.

Посягам към устройството:

— Това телефон ли е?

— Не! — Мама го дръпва и цялата се свива около него, за да го предпази. — Това не е за теб, Пенрин. Не го пипай нито сега, нито никога.

С неодушевените предмети майка ми има по-различни взаимоотношения от другите хора. Понякога един ключ за лампа е просто ключ. Докато не спре да бъде такъв.

Изведнъж, от нищото, след като години наред е използвала именно този ключ да светва лампите, я обзема убеждението, че непременно трябва да го прещрака нагоре-надолу, за да спаси Чикаго. След това пак си е просто ключ на стената. Докато не настъпи денят, когато се наложи да го щракне нагоре-надолу, за да спаси Ню Йорк.

— Какво е това? — питам.

— Това е дяволът.

— Дяволът е затворен в малка черна кутия?

Не че има значение, разбира се. Никога няма. Но по някаква причина искам да ми разкаже за предмета. Надявам се да разбута спомените ми и да се сетя какво представлява и къде съм го виждала преди.

— Дяволът ми говори чрез малката черна кутия.

— Аха! — кимам и се опитвам да измисля друг въпрос. — Ами тогава защо не я изхвърлим?

Ех, де да можеше да е толкова лесно.

— Тогава как ще намерим сестра ти?

Разговорът е обречен да се върти в големи кръгове. Загуба на време е.

Майка ми помръдва и успявам да зърна екрана на телефона. Там се вижда картата на околностите на Залива с жълти стрелки, сочещи две места.

Познавам този екран. Помня го от уреда, който татко веднъж донесе у дома.

— Това е прототипът на татко!

Майка го пъха зад гърба си, сякаш се бои да не й го взема.

— Не мога да повярвам, че си го откраднала и го уволниха заради това!

Нищо чудно, че ни напусна.

— И бездруго не си харесваше работата!

— Обожаваше онази работа! И беше тотално съсипан, като я загуби. Не си ли спомняш, че навсякъде търсеше това нещо?

— Компанията му нямаше нужда от него колкото аз. Дяволът искаше да го притежавам. Не им е било писано да си го задържат.

— Мамо…

Какъв смисъл има?

Ако не бяха уволнили татко заради загубата на прототипа, все едно щяха да го освободят заради някое друго действие на майка. Трудно е да си сериозен инженер, когато жена ти се обажда на всеки две минути. И ако не вдигнеш телефона, звъни на секретарката или направо на шефа ти, или на случайни колеги, за да разбере дали си добре. И ако никой не вдигне, тогава като нищо полицията ще те навести изненадващо и ще иска да си поговори с теб за жена ти, която откача на обществено място, пищи и крещи, че те са отвлекли съпруга й.

— Какво е това? — пита Клара.

— Прототипно устройство за проследяване на домашни животни — обяснявам. — Използва малък сигнализатор. Водоустойчив и нечуплив. Татко ни го показа веднъж. Очевидно майка ми много го е харесала.

— Той инженер ли е?

— Беше — отвръщам. Не й казвам, че по времето, когато ни напусна най-накрая, работеше нощна смяна в един супермаркет — най-близкия до нас — където майка можеше да седи в някой ъгъл, докато той е на касата.

— Съпругът ми Брад също беше инженер — отбелязва Клара с копнеж; говори най-вече на себе си.

На устройството на майка ми стрелката примигва и се мести по определен маршрут. Мишената й се движи.

— Какво следим? — питам.

— Пейдж — отвръща мама.

— Откъде знаеш, че е тя? — питам, почти сигурна, че става въпрос за поредната измислица. Едно е да вземеш проследяващото устройство на татко. Друго е наистина да следиш Пейдж, предвид необходимостта тя да има предавател на себе си.

— Дяволът ми казва — майка свежда глава с притеснен вид. Промърморва: — Ако му обещавам определени неща.

— Добре…

Разтривам чело в опит да проявя търпение. Да извличаш информация от майка ми е цяло изкуство. Човек трябва да е стъпил с един крак в реалността и с другия — в нейния свят, за да получи по-добра представа какво говори тя.

— А как разбира дяволът къде е Пейдж?

Майка ми ме поглежда, все едно съм задала най-глупавия въпрос на света.

— По предавателя, разбира се.