Ангелски свят

31

Май се взирам след него в небето по-дълго, отколкото е редно.

Скорпионите се колебаят доста, преди първите да се вдигнат във въздуха. Предполагам, че отлитат след Рафи, но не съм напълно сигурна. В излитането им има определена нерешителност. Почти половината остават на земята, споглеждат се и са несигурни.

Навярно това са най-лошите слуги на света. Каквито и качества да са залагали при създаването им, смелостта не е била в списъка. Нищо чудно, че се наложи Белиал да се сражава с Рафи толкова време, преди скорпионите да пристигнат.

В крайна сметка всички, способни на това, излитат. Половин дузина гадини остават кървящи и мъртви на разрушения пристан, а до тях няколко се гърчат и съскат в агония. Не изглеждат способни да нанесат кой знае какви щети, но ги следя отблизо, просто за всеки случай.

До мен майка ми изпуска дълбока въздишка. Клара обаче все още е скована от страх. Сигурно, след като е видяла толкова много скорпиони, в момента си има посттравматични проблеми.

Време ни е да се махаме оттук. Добре е да намерим безопасно скривалище за през нощта и там да се заемем да спретнем някакъв налудничав план за спасяването на Пейдж. Но точно в момента дори аз не успявам да пробудя в себе си кой знае какъв ентусиазъм за шантави кроежи.

Аз съм обикновено момиче. Не мога да се съизмервам с тези чудовища. Дори в сравнение е Рафи те да изглеждат слаби, а аз да съм се чувствала равна с него в някои моменти от съвместното ни пътуване, след като наблюдавах състоялата се току-що битка, вече прозирам реалността.

Би било същинско самоубийство да се промъкнем на остров Алкатраз. Там гъмжи от такива чудовища и няма път за бягство.

Колкото и неразумно да се държа, майка ми и Клара все още зависят от мен да определя момента на бягството ни оттук. Спотайваме се в мрака и разчитам на прилични шансове да се измъкнем незабелязани.

Ослушвам се за врагове и чудовища. Чувам само ужасените ридания на хората, заключени в контейнера. Сега звуците са приглушени, навярно за да не привличат чуждо внимание, но пленниците явно не са в състояние да се овладеят.

Събореният на земята прожектор озарява контейнера е неравномерни примигвания. Затворниците се гушат зад решетъчната преграда и при всяко присветване на крушката ми вдъхват все повече отчаяние и мъка.

Приготвям се да спринтирам иззад купчината сандъци, зад които се крием. Но не мога да се заставя да помръдна. Погледът ми постоянно се връща към затворниците в контейнера.

На теория не би било трудна задача да изтичам дотам и да ги освободя. Ще отнеме само няколко минути да отърва една камара народ от предстоящи кошмари.

Стига да имам ключ.

Белиал го окачи на единия прожектор, но сега не съм сигурна коя от двете лампи използва. Ако е тази, която запрати по Рафи, нищо чудно търсенето да ми отнеме и час.

Затварям очи в опит да прогоня образа и хленча на затворниците. Наложително е да се съсредоточа върху Пейдж и майка ми. Неразумно е да си позволя да се заплесвам по всички, нуждаещи се от помощ, защото в момента и ние изпитваме потребност от такава. Страшно много.

Поглеждам към мама и виждам изписания по лицето й ужас. Тя безмълвно мърда устни и се люлее напред-назад. Тези чудовища бяха истински, направо наизлезли от кошмарите й. Клара изглежда дори по-зле, ако изобщо е възможно да се каже такова нещо.

Трябва да стана и да ни измъкна оттук. Трябва да се погрижа за моето семейство.

Над кея се разнася сърцераздирателно, ужасено ридание и ме сграбчва за сърцето.

Мъча се да го пренебрегна.

Напълно безуспешно.

Това можеше да е Пейдж, преди онези ангелски чудовища да се доберат до нея. Почти със сигурност е нечия друга сестра, дъщеря или майка. И нямаше ли да е истинско чудо, ако някой по широкия свят бе помогнал на Пейдж така, както аз мога да помогна на тези хора?

Пфу. Защо съм неспособна да прогоня тази глупава мисъл?

Ами добре, стига толкова.

Надигам се иззад прикритието си. Майка забелязва как оглеждам маршрута до затворниците, притеснението и страхът се изписват още по-ясно по лицето й. Не се тревожа, че тя ще ме последва. Да си параноик понякога наистина ти спасява живота.

Определено няма вероятност Клара да тръгне след мен. Има цяла камара солидни причини да се ужасява до смърт от скорпионите. Но освен страха, в очите й има още нещо, което не съм очаквала да видя.

Гордост.

Тя очаква да спася затворниците. Все още ме мисли за глупава героиня. Дори би се разочаровала, ако просто обърна гръб и си тръгна.

Това почти ме кара да изоставя цялото начинание.

Но, разбира се, не го правя.

Стремително напускам относителната безопасност на по-плътните сенки.