Ангелски свят

16

Времето тече по-особено в сънищата и същото, предполагам, се отнася и за спомените. В продължение на, както ми се струва, цяло десетилетие, се упражнявам с меча и редом с Рафи се сражавам с враг след враг.

Адовите бесове сигурно са се ядосали много, задето е измъкнал повечето съпруги от челюстите им и е отнел онова, което им принадлежи по право. Оттогава насам го следят и преследват всеки евентуален негов спътник. Демоните едва ли са склонни да прощават и забравят.

В нашия свят отминават епоха след епоха, но за ангела няма промяна. Средновековни селца, бойните полета на Първата световна война. Будистки манастири в Тибет, речи и лекции в Чикаго. Рафи проследява слуховете за нефилими, убива бесове и всичко, което тероризира местните жители, след това изчезва в нощта. И междувременно бяга от всеки, с когото би могъл да се сприятели, за да не бъдат убити приятелите му.

Сам-самичък.

Само Рафи и неговият меч.

А сега си няма дори и него.

Точно когато си помислям, че уроците са приключили, спомените на меча се прехвърлят на случка, която за малко да ми разбие сърцето.

Нажежената й атмосфера ме смазва, веднага щом нахлувам в спомените му.

Рафи надава рев от ярост и агония.

Загазил е сериозно. Болката е непоносима. Шокът — още по-голям.

Призрачното ми тяло се вихри, изгубва очертанията си и в резултат ме замайва още повече. Преживяването на Рафи е толкова наситено, че неговите мисли и усещания поглъщат моите.

В състояние съм да чуя само неговото накъсано дишане. Той не чува нищо друго.

Ръце и колене го притискат към земята, но заради кръвта дланите на нападателите се хлъзгат по кожата му. Той е потънал в собствената си кръв!

Болка струи от гърба му и се разлива по цялото му тяло. Троши костите му. Избожда очите му. Задавя дробовете му.

Кръв струи по асфалта.

Големи длани поднасят нещо бяло към ъгълчето на полезрението му. Рафи отчаяно не желае да гледа, но и не може да откъсне поглед.

Крила.

Снежнобели крила.

Отрязани и захвърлени на мръсната улица.

Дъхът свисти измъчено в гърлото му и ангелът не е в състояние да откъсне очи от онези бели пера, клюмнали безжизнено върху черния асфалт.

Капка кръв от нечия ръка цопва върху едно перо.

Демонът Белиал се е изправил над крилата на Рафи, все едно им е господар.

На ранения смътно му се причува, че някой крещи:

— Хей!

Насилва се да вдигне поглед.

Очите му са замъглени от болка и пот. Примигва няколко пъти в опит да се фокусира отвъд непоносимата болка в гърба.

Оказва се, че е кльощава човешка дъщеря, изглежда дребна редом с един от нападателите му. Ръждивооранжевите крила на воина я крият почти изцяло, но Рафи я вижда и знае, че именно тя е надала този възглас.

Това съм аз. Наистина ли изглеждам толкова незначителна редом с ангел?

Човешката дъщеря с цялата си скромна сила запраща нещо към Рафи.

Мечът му? Възможно ли е?

Той няма време да се чуди. Мечът е готов на всичко за него, дори да позволи връзка с човек като момичето, за да му помогне.

Прилив на гняв влива вълна от сила в Рафи. Той се изтръгва от хватката на нападателите си и вдига ръка. Дланта му трепери от усилието.

Светът му се смалява до меча, Белиал и ангелите пред него.

Улавя оръжието и с продължение на същото движение съсича демона през корема. Междувременно едва не загубва равновесие.

След това успява да използва инерцията си, за да се вреже в ангела до себе си.

Сцената не се забавя като другите битки. Няма и нужда. Усещам всеки треперещ мускул, всяка олюляваща се стъпка, всеки мъчителен дъх.

Рафи е замаян и едва успява да остане на крака. Докато нападателите отлитат, вижда воина с ръждивооранжевите крила да удря момичето. Тя пада на асфалта и ангелът си помисля, че сигурно е мъртва.

През мъглата на агонията се чуди коя ли е и защо една дъщеря на човеците би се пожертвала да му помогне.

Заставя се да остане на крака. Отнема му и последната капчица сила да държи меча си вдигнат, докато Ръждивия го премерва с поглед. Краката на Рафи треперят силно и той направо губи съзнание, но устоява изправен само от инат и гняв.

Ръждивия, явно твърде страхлив да се изправи срещу него сам, се отказва и отлита. Рафи рухва на асфалта веднага щом противникът му изчезва.

Лежи на пътя и светът тъне в чернота, нашарена само тук-там с по някое цветно петно. Чува единствено грохота на дъха си, но се съсредоточава и в шумовете около себе си.

Зад затворени врати се тътрят стъпки. Вътре в сградите хората си шепнат и спорят дали е безопасно да излязат. Изчисляват колко би струвал Рафи, ако го накълцат на парчета.

Но не те го притесняват. Чуват се и по-потайни простъргвания и приплъзвания. Тихо цъкане, все едно има хлебарки в стените.

Адовите бесове идват да го докопат. Намерили са го. В крайна сметка винаги го намират.

Този път обаче имат късмет. Този път е напълно безпомощен. Ще успеят да го замъкнат в ада и бавно да го измъчват епохи наред, докато лежи изгубил надеждата и крилата си.

Рафи отчаяно се стреми да остане в съзнание, но светът се разтваря в мрака.

Жена вика майка си. Гласът е силен и решителен.

Сигурно е трескав сън, понеже никой не би се държал толкова глупаво на място, пълно е човешки банди. Но стъпките по стълбището в сградата утихват. Човешките плъхове си шепнат, сигурни, че бандата на момичето, което вика майка си, трябва да е наблизо. Какво друго би придало такава смелост на това хлапе?

Бесовете също застиват насред крачка. Не са достатъчно умни да осъзнаят какво става, иначе щяха да са докопали Рафи още преди векове, като се сдушат в истинско нападение, вместо просто да му се нахвърлят в произволни моменти. Объркани са. Да нападат или да бягат?

Той се опитва да изпълзи встрани от откритата улица, ала пред очите му разцъфват черни петна и пак припада.

Някой го преобръща. Болката вие и къса е нокти гърба му.

Малка длан му удря шамар.

Рафи отваря за кратко очи.

Вятърът развява тъмни кичури на фона на сияйното небе. Настоятелни очи, обкръжени от дълги мигли. Устни толкова червени, че сигурно момичето ги е хапало.

На Рафи му отнема секунда да познае човешката дъщеря, рискувала живота си, за да му помогне. Тя го пита нещо. Гласът й е настоятелен, но мелодичен. Хубав съпровод, под който да умреш.

Той припада и се връща в съзнание, докато тя го мести. Все очаква да го накълца на парчета или бесовете да й се нахвърлят. Вместо това човешката дъщеря превързва ангела и го вдига в инвалидна количка, твърде малка за него.

Когато момичето сумти и преиграва, за да покаже колко е тежък — вероятно е опит да демонстрира колко е силна тя самата — при все пелената на болката, той не успява да сдържи усмивката си. Спасителката му е ужасна актриса. Дъщерите на човеците са много масивни и тежки в сравнение с ангелите и преструвката й му се струва делириумно забавна.

Вероятно Наблюдателите му са се оженили за съпругите си, понеже са ги сметнали за забавни. Не е кой знае каква причина, та да те осъдят на цяла вечност в преизподнята, но е първата, хрумнала му изобщо.

По тротоара тупкат обувки — човешките плъхове тичат към Рафи. С вдъхната от плъховете смелост бесовете също се промъкват по-наблизо.

Той се опитва да предупреди момичето.

Но няма нужда. Тя вече тича към потайната тъма и го бута възможно най-бързо. Ако успее да запази достатъчно дълго преднината си, бесовете ще се разсеят по сочните човешки плъхове.

Преди да припадне, последната мисъл на Рафи е, че Наблюдателите му биха харесали това момиче.