Ангелски свят

38

В сводестата зала отеква тътнеж. Редиците капки се залюляват, сякаш ще паднат. Не ми се мисли какво ще стане, ако тупнат на земята. Вече си представям как течността им се плисва по пода и чудовищните ембриони се изправят, както бягаме покрай тях.

Конструкцията на тавана, от която се полюляват редиците капки, полека се измества назад. Това зад нас плискане на вода ли е, или плод на въображението ми?

Матрицата се мести с един ред назад, после спира.

Странното усещане, че тичам покрай прозрачни утроби, ме кара да се чувствам още по-сюрреалистично, докато скорпионовите ембриони с всяка редица се приближават все повече до човешкото. Стигаме до новия първи ред с празни капки. Надолу по стълбите пред нас отеква кухото дрънчене на стъпки. Спираме трескаво и се озъртаме.

Единственото възможно и достъпно за нас скривалище е на полуетажа, в кабинета, който гледа към матрицата с чудовища. На бегом вземаме няколкото стъпала дотам и нахлуваме вътре.

Докторът — онова типче с фланелената риза и джинсите, вдига глава от бележките, които драска по подложката си за писане пред древен телевизор.

Алфа сграбчва химикалка с една ръка, а с другата хваща Доктора за косата. Прицелва връхчето на пълнителя в окото му и се приготвя за удар.

— Ще ти го вкарам през окото, ако не разкараш тези чудовища от нас! — шепне Алфата.

Продължавам да смятам, че в Предишния свят е бил шефче на компания, но се държи, сякаш ръката му няма да трепне. Вероятно животът по горните етажи е по-суров, отколкото съм си представяла.

— За тях хората са безлични и еднакви — отвръща Доктора, втренчен в химикалката. — Няма да ви търсят.

И за да докаже твърдението си, той обръща поглед към големия прозорец с изглед към лабораторията. В халето под нас влиза нова група. Няколко скорпиона карат колона мръсни, голи хора.

Пред тях е новата редица празни водни капки.

Един човешки слуга стои пред групата. През отворената врата го чуваме да се провиква отдолу:

— За вас е най-добре просто да правите каквото ви се каже! — По тона му съдя, че сам си вярва и прави услуга на пленниците, като ги посвещава в тази тайна. — Иначе това ще сполети и вас! — той кимва на двама други слуги.

Те сграбчват най-близкия от колоната и го завличат няколко реда по-нататък, където го натикват в една капка.

Дори от мястото си чувам задавения му писък от приглушен ужас. Полуоформеният скорпион трепва, все едно се опитва да ужили плячката си с жило, каквото няма, след това се вкопчва в нея с все още човешката си уста.

Бързо отклонявам очи.

Голите хора пред входа се вцепеняват — и потресени, и ужасени.

— Вие решавате — додава типът, когото преценявам за бригадир на отряда. — Дали да сте на неговото място… — той посочва жертвата на скорпиона, — или пък да решите да стъпите в една от тези водни чудесии, без да вдигате врява. Първите петнадесет доброволци за капките влизат в тях.

Всички пристъпват напред.

Бригадирът започва да избира хора наслуки и те се пъхат във водните си клетки.

— А как ще дишам? — пита едър мъж, чието тяло вече е в капката, но главата още стърчи навън.

Един човешки слуга натиква и нея под повърхността, без да отговори на въпроса.

Явно същата мисъл хрумва и на всички останали веднага щом се озоват във водата. Цялата ситуация е толкова странна и нереална, че жертвите, предполагам, са сметнали подробностите за уредени от друг. Или пък допускат възможността просто да могат да подадат глава и да поемат дъх.

Когато осъзнават, че са в капан и не са в състояние да се изтласкат обратно навън, израженията им се променят от тревога към паника.

Предната редица капки се люлее и клати хаотично, докато новите обитатели полудяват във водните си клетки. Мехурчета изпълват капките, когато последният безценен дъх на жертвите се изплъзва от устите им. Неколцина пищят под водата. Приглушеното ехо рикошира в стените на лабораторията.

Останалите доброволци отстъпват назад, вече видимо съжаляват за решението си. Но тъмничарите ги сграбчват и ги натикват в капките. Задачата е доста по-лесна, понеже, както вече е видно, първите избрани са били най-едрите и най-силните сред жертвите.

Когато става очевидно, че подчинението не е най-добрият избор, от групата са останали само най-слабите.