Ангелски свят

49

Халф Мун Бей е ограден от плаж с форма на полумесец, на брега на Тихия океан. Земетресения и морски бури са попилели крайбрежието дотам, че вече е неразпознаваемо. Сега заливът прилича не толкова на полумесец, а на осеяна с кратери луна, с всичките й скорошни вдлъбнатини и купчинки по протежение на брега.

Новото гнездо е луксозен хотел, кацнал навремето върху скалите с изглед към океана. Сега се намира на парче земя, по чудо оцеляло на част от обкръжаващия го бряг. Тесен сухопътен мост свързва останките от залива с хотелското „островче“ и му придава вид на дупка на ключалка.

Сухоземният мост няма общо със стария път към хотела. Навремето сигурно е бил част от голф игрище. Каквото и да представлява, асфалтът е толкова неравен и надупчен, колкото са и чувствата ми, с които понасям приближаването към величествения, приличен на имение хотел. Изумително е, че стои непокътнат, а е така близо до морето.

Минаваме покрай главния вход с изглед към голяма кръгла алея с фонтан с цветно осветление. Странно, но все още работи. Алеята е в края на стария път. Сега той води през ръба на скалата.

Продължаваме по територията отстрани, където асфалтът още е здрав и голяма част от голф игрището се шири над величествената гледка на океана под нас. Тревата е и зелена, и окосена, сякаш още живеем в Предишния свят.

Илюзията разваля единствено празният плувен басейн, прекатурен наполовина през скалния ръб в края на терена. Докато го подминаваме, чудовищно огромна вълна се удря в канарите, пръсва живописно ветрило пяна и отнася със себе си парче от басейна.

Основният корпус на хотела напомня провинциално имение от любовен роман от времената на Регентството. Паркираме, а прислугата ни подбира като стадо през задния вход. Качваме се по стълбите и влизаме в банкетна зала в кремаво и златно, превърната в, както изглежда, задкулисно пространство на театър.

Навсякъде има подвижни закачалки с костюми. Пищни рокли, маски с паунови и щраусови пера, шапки от трийсетте години и бляскави диадеми, изискани фракове, раирани костюми и елегантни смокинги. И сякаш това не стига, от всички рафтове и ръбове из залата висят прозрачни крилца като за феи.

Цяла армия в хотелски униформи се суети около костюмите и камара напълно втрещени „гостенки“. Пред огледалата са насядали безразборно и по-зрели жени, и момичета, слагат си грим или седят неподвижни, докато някой друг ги гримира. Има също и жени, които се обличат и после дефилират пред персонала в бляскави старомодни рокли и още по-старомодни обувки на висок ток.

Гримьорите се щурат от тоалетка на тоалетка с пудра и четка в ръка. Във въздуха около една маса се кълбят несметно количество лак за коса и парфюм и в резултат над нея сякаш се върти цял облак мъгла.

Персоналът размества с шеметна скорост закачалките с костюмите. Изумително е как не катастрофират едни с други. Това създава впечатлението, че през помещението в изблици на нервна енергия се стрелкат перушини и пайети. Всички са видимо на нокти.

Има прекалено много жени, за да служат само за лъскави трофеи на Уриил. В залата сигурно са събрани над сто души, но никой не говори. Атмосферата е по-подходяща за погребална агенция, отколкото за гримьорна за специално парти или пиеса, или за каквото там се готвят.

Стоя зашеметена на входа. Нямам представа какво се очаква сега от мен. Хаосът ми харесва. Разчитам да ми се отвори възможност да се измъкна и да потърся Пейдж и Белиал. Положението се подобрява още повече, когато Маделин сякаш забравя за нас, упътва се към група фризьори и започва да им дава заповеди.

Разхождам се из залата сред панделки и пайети. Единствените прошепнати слова, които чувам, повтарят една и съща мантра: „Хвани си ангел пазител или край“.

Озовавам се сред групата двойки момичета, заети да се подготвят в един ъгъл на балната зала. Двойничката ми вече е там. Чифт по чифт превръщат жените в еднояйчни близначки, каквито няколко от тях и бездруго са.

Затова значи жените трофеи на Уриил ми се сториха толкова уплашени, когато ги видях в предишното гнездо. Били са мобилизирани от затворническите килии на Алкатраз и вероятно са знаели какви кошмари ги очакват, ако не задоволят архангела. Когато бях там, си мислех, че клубната сцена на гнездото е нереална, но едва сега осъзнавам колко ли налудничаво е изглеждало цялото чудо за момичетата, попаднали там от онази фабрика за кошмари.

Точно когато си помислям, че сме забравени достатъчно отдавна, за да се измъкна тихомълком, асистентът на Маделин — Дейниъл — се втурва да й каже нещо. Гласът му се разнася навсякъде в причудливата тишина.

— Брюнетки. Дребни, но с хубави пропорции, заръча той! — Гледа шефката си с укорително изражение: „Аз нали ти казах“.

Маделин оглежда момичетата, застанали по двойки. Всички застиват като зайци в очакване ястребът да ги връхлети. До една съседките ми се опитват да избегнат вниманието на началничката, свиват се и се стараят изобщо да не гледат към нея.

Тя оглежда мен и двойничката ми, Анди. Ние сме най-дребните брюнетки. Изпъва устни в тънка черта.

— Няма да рискуваш всички ни, нали? — пита Дейниъл. Казва го с тон, който подсказва, че тя ще го направи. — Трябва да дадем най-близкото възможно до неговото желание. Знаеш го! — Страхът се излива от него през напрегнатия му поглед и скованите рамене.

Маделин затваря очи и си поема дълбоко дъх. Когото и да защитава Доктора, трябва да е много специален за нея.

— Добре — издиша тя. — Подгответе ги!

Дейниъл ни поглежда. Всички присъстващи проследяват погледа му и ни зяпват. Не ми харесва смесицата от симпатия и облекчение в очите им.

На мен и Анди ни обръщат специално внимание, въпреки че персоналът изглежда замаян и притеснен. След вихър от душове, лосиони, парфюми, фризури, рокли и сериозно гримиране, двете се изправяме пред Маделин.

Маските ни не са пластмасови отливки, а бляскав грим. Игриви панделки от сини и сребърни сенки се преплитат от слепоочията ни, покрай очите и надолу по скулите.

Носим еднакви рокли с копринени поли в бургундскочервено. Прилепват по нас като втора кожа. Диадеми с паунови пера. Широк ластик държи найлоновите ни чорапи до средата на бедрото. Красиви, бляскави, пищни, но неудобни обувки на висок ток.

Хората се борят за оцеляването си по улиците, а аз си упражнявам маниерите на десетсантиметровите токове на патъци, които ми стискат на пръстите.

Маделин ни обикаля в бавен кръг. Трябва да призная, че изглеждаме като близначки. Косата ми е подрязана до рамото, както на Анди, и е наплескана с толкова много лак, че е нужен ураган, за да отклони и едно косъмче от еднакво накъдрените ореоли около главите ни.

— Миглите са чудесна идея — отбелязва Маделин.

Носим шокиращо дълги фалшиви мигли с краища, потопени в сребро. Съмнявам се, че Уриил би си ме спомнил от кратката ни среща в подземието на гнездото, но е успокоително да знам, че в момента дори собствената ми майка не би ме познала.

Маделин довършва огледа и кима.

— Елате с мен, момичета, вие ще поемете следващата смяна при архангела.