Ангелски свят

12

Тази нощ сънувам странен сън.

Намирам се в село от глинени колиби със сламени покриви. Накладеният голям огън озарява нощта и всички похапват, пийват и се щурат наоколо маскирани. Музиката вие, хората танцуват около кладата и хвърлят разни предмети в нея.

На лице са всички белези на празненство, но гостите са в голяма степен напрегнати. Все се озъртат през рамо към тъмното и само от време на време се разнася писклив смях. Голямата клада простира по склона на хълма дълги сенки, а те се местят и гърчат като живи същества.

Навярно се плаша, понеже танцуващите носят костюми на чудовища, прекалено реалистични за моя вкус. Няма гума и пластмаса да ми напомнят, че това е само маска. Хората са надянали кожи, животински глави и нокти, които ми се струват твърде истински, за да съм спокойна.

Рафи стои наблизо в сенките, възправен гордо с леко разтворени снежнобели крила. Направо дъхът ми спира при вида на широките му рамене и мускулестите ръце, обградени в рамка от крилата му. Натъжава ме мисълта, че, извън този сън, той вече не ги притежава.

Селяните го поглеждат — особено когато минават покрай него — но не изглеждат стреснати или уплашени, както бих предположила. Държат се, сякаш са свикнали да виждат ангели и не му обръщат особено внимание. Или поне мъжете не го правят.

Жените, от друга страна, се събират около него. Кой знае защо не съм изненадана.

Те носят тъмни рокли, които приличат на театрални завеси. Гримът на лицата им е подчертан с черни кръгове около очите и кървавочервени устни. Една носи дяволски рога. На дланите на някои са привързани животински нокти. Има и такива, наметнати с кози кожи с все копитата и рогата, и съответния грим.

Изглеждат причудливо варварски и трепкащата светлина на огъня подсилва дивашкия им вид. Дори с крилата си, единствен Рафи има „нормален“ вид.

Странно, но в сънения ми ум нахлуват отделни мисли на Рафи. Виждам хората, както той ги вижда — чужди и примитивни. В сравнение със съвършенството на ангелите, тези човешки дъщери са грозни и миришат като прасета. Той се опитва да си представи какво са видели Наблюдателите в тях. Не открива нищо, заслужаващо да рискуват дори леко мъмрене, да не говорим — преизподнята.

Но така или иначе, жените са безкрили. Как понасят ангелите и това?

— Къде са съпрузите ни? — пита една жена. Говори гърлен език, по принцип неразбираем за мен, ала в съня си го владея.

— Осъдиха ги да паднат в преизподнята, задето са се оженили за човешките дъщери.

Рафи владее гласа си, но все пак долавям нотка на гняв. Това са били най-добрите му воини и верни приятели.

Жените се разплакват.

— За колко време?

— До настъпването на Съдния ден, когато най-сетне ще бъдат съдени. Няма да ги видите никога повече.

Жените се прегръщат и ридаят.

— Ами децата ни?

Рафи мълчи. Как да каже на една майка, че той е тук, за да излови и убие дечицата й? Дошъл е на земята, за да спести на Наблюдателите си болката от принудата да избиват собствените си деца. Нищо че те са нефилими — чудовища, които ядат човешка плът — но що за извратено наказание е това за един баща? Той не може да допусне такова нещо, не и за своите войници.

— Да ни накажеш ли си дошъл?

— Дошъл съм да ви защитя.

Не е планирал да закриля съпругите. Но Наблюдателите са го умолявали. На колене. Непоносимо му е да преглътне мисълта, че най-страховитите му воини ще стигнат до там да молят, за каквото и да е, още по-малко — за човешки дъщери.

— От какво?

— Съпругите на Наблюдателите са дадени на бесовете адови на разтерзание. Тази нощ те ще дойдат за вас. Трябва да ви заведем на безопасно място. Да вървим!

Заглеждам се в различните костюми около кладата и осъзнавам, че това навярно е дребна версия на Вси Светии от времената, когато хората са вярвали, че по улиците се скитат чудовища и демони. И тази нощ те ще се появят в плът и кръв.

Жените се гушат една в друга, ужасени.

— Казах ви да стоите настрани от делата на богове и ангели — обажда се сивокоса жена, прегърнала закрилнически по-младо момиче. Облечена е в агнешка кожа, с все главата, надвиснала над челото й. Сложени са й допълнителни бивни, които я превръщат в същински саблезъб звяр.

Рафи решително се отдалечава от селото.

— Или идвайте с мен, или останете тук. По силите ми е да помогна само на желаещите помощта ми.

По-възрастната жена избутва дъщеря си към ангела. Другите я следват, гушат се една в друга и бързат да не изостанат — същинска причудлива менажерия са.

Докато се отдалечаваме, свирнята около кладата се усилва. Темпото нараства и ритъмът пулсира, докато дишането на жените се слее с него.

И точно когато очаквам кресчендото да стигне пика си, музиката спира.

В нощта изплаква бебе.

После внезапно плачът му секва. Секва твърде рязко, за да бъде причината естествена и от напрегнатата тишина косъмчетата по ръцете ми се накъдрят.

Жена изкрещява със сломено сърце. Във вика й няма изненада, само болка и мъка.

Този вик поражда у мен желание хем да хукна към огъня и да видя дали бебето е добре, хем и да бягам надалеч от тези варвари селяци. Общо взето не ми изглеждат изненадани и разтревожени от събитията около кладата, сякаш са част от привичните им ритуали.

Иска ми се да обясня на Рафи, че не всички сме като тези хора. Че аз не съм такава. Но съм само призрак в собствения си сън.

Рафи тихичко изважда меча си, целият нащрек.

Те идват.

Точно когато музиката подема отново, този път съпроводена от напев, Рафи се завърта да погледне зад гърба си.

По склона на хълма гъмжи от сенки.