Ангелски свят

32

Ранените скорпиони ме забелязват веднага. Сърцето ми направо спира, когато се обръщат и започват да съскат по мен.

Почти усещам непоносимата болка от ужилването, паниката от загубата на контрол върху тялото ми, докато съм в безсъзнание. Надеждата да не се налага да мина отново през всичко това ме кара да тичам с такава скорост, че едва не припадам.

Разтреперана от ужас, не обръщам достатъчно внимание къде стъпвам и се подхлъзвам в локва кръв.

Успявам да предотвратя падането си чрез странна танцова стъпка и баланс с ръка и меч.

Съсредоточи се!

Не допускай скорпионите да те наранят два пъти, само защото възможността за това те ужасява.

Избутвам всичко — страх, надежда, мисли — в тъмницата в главата ми и хлопвам вратата, преди да се взривят отново в ума ми. Все по-трудно ми е да отварям вратата на тази тъмница.

Единственото важно нещо на света сега е пътят ми към контейнера със затворниците. Разтърквам подметката на обувката си по земята, за да обърша кръвта.

Независимо от съскането си и врясъците, ранените скорпиони продължават да си лежат. Държа ги под око, за да съм сигурна, че не са започнали да пълзят към мен.

Преди да вляза в кръга от светлина, се оглеждам, за да се уверя в отсъствието на скорпиони, ангели или крилати плъхове, които да се насочат към мен. Не ми помага приспособяването на очите ми към светлината — сенките ми се струват много по-тъмни.

Гмурвам се в светлината, сякаш скачам във вода.

Веднага се усещам напълно разголена.

Сега вече всеки на кея може да ме види. Тичам с все сили към все още изправения прожектор до металния затвор. Всички пленници са се смълчали и са затаили общия си дъх.

Ключът не виси на изправения прожектор, не виси и никъде около него.

Оглеждам се към примигващата крушка, която Белиал запрати на кея. Ключът може да е паднал къде ли не.

Или се решавам да го търся в това море от натрошени дъски, или се предавам и се заемам да измъкна майка ми и Клара оттук.

А защо не проверя дали мечът ми е способен да реже метал?

С лекота срязваше кости по време на учебните ми сънища, а и нали е много специален? Преди да обмисля задълбочено идеята, вече съм вдигнала оръжието и замахвам с него.

Острието с лекота срязва катинара и металното резе на решетката.

Уха!

Не е зле.

Вдигам меча за втория катинар. Но преди да успея да го срежа, зад мен се разнася шумолене.

Завъртам се с все още вдигнат над главата меч, в очакване към мен да е припълзял ранен скорпион, готов за удар. Но не е ранен скорпион. Напълно здрав е.

Сгъва прозрачните си крила, сякаш току-що е кацнал. Пристъпва дебнешком напред, твърде човекоподобните му стъпала са боси. Странно, но щях да се чувствам по-добре, ако бяха ноктести лапи или с друга форма, която да му придава по-малко човешки вид.

Още два скорпиона ангели кацат зад първия.

Остава само още една ключалка. Обръщам се и я удрям с острието.

Катинарът излита във въздуха. Сега вече решетъчната преграда виси отключена. Достатъчно е пленниците да я вдигнат нагоре и да избягат.

Вместо това са се скупчили най-отзад, смразени от ужас.

— Хайде! — удрям по стената на контейнера, за да ги стресна и размърдам. — Бягайте!

Не чакам да видя дали ще го сторят. Току-що изложих майка си и Клара на опасността от ужасна смърт. Готова съм сама да се сритам, задето първо не ги убедих да тръгнат без мен.

Зад гърба ми преградата издрънчава.

Освободените затворници се втурват да бягат, пръскат се във всички посоки, а стъпките им отекват по дървения пристан.

Втурвам се в обратната на майка ми и Клара посока, с надеждата да привлека скорпионите встрани от тях. И чувам майка.

Тя надава смразяващ кръвта ужасен писък.