Божият гняв

X

Тялото на Ахмед се полюшваше напред-назад под монотонния припев, с чиито звуци се мъчеше да свикне.

— „Но те вземат за лъжа Часа — заприпява звучно, рецитирайки все същите аяти от сура 25 за пети пореден път, — а ние приготвихме пламъци за онези, които вземат за лъжа Часа. И когато те ги зърнат отдалеч, ще доловят тяхната ярост и вой. И когато бъдат хвърлени там на тясно място, завързани, ще зоват за погибел. И ще им се каже…“

Млъкна.

Из къщата се разнесоха възбудени гласове. Наведе се към затворената врата на стаята, мъчейки се да долови приглушените звуци. Идваха от хола, установи той. Беше гласът на баща му. И на майка му. Дали не се караха отново? Това нямаше да свърши добре, помисли си мрачно — след малко баща му щеше да набие майка му. Не можеше да издържи още една такава сцена, но в момента, в който понечи да си запуши ушите, дочу още гласове. Отново наостри слух. Какво беше това? Чуваше… чуваше и братята си, всички обсъждаха нещо много възбудено. Какво ставаше, за бога?

Поколеба се. Седеше на пода, с Корана пред него, поставен на курси — сгъваема дървена подпора, която улесняваше четенето и най-вече позволяваше Свещената книга да стои на коленете му в подобаваща благоговейна поза. Но гълчавата наруши рецитирането, поради което той затвори Корана и го прибра внимателно на полицата. После отвори вратата и надникна навън.

— Какво става?

Врявата не спираше и никой не отговори на въпроса му. Заинтригуван, той излезе в коридора и се запъти към хола. Намери семейството си потънало в разгорещен спор около включения телевизор, на чийто екран се виждаше мъж с вратовръзка, който говореше нещо.

— Какво е станало? — попита отново и впери поглед в телевизора с очакването, че там ще намери отговор.

— Не сме съвсем наясно — отвърна баща му, без да сваля очи от екрана. — Нещо се е случило по време на военния парад и, изглежда, са стреляли по президента.

— Кой президент?

— Как кой? Садат, разбира се!

— Стреляли са по Садат? Защо?

— Тъкмо за това спорим. Аз мисля, че се отнася за съперничество между тях самите, властта поражда много врагове. Но брат ти смята, че са ционистите.

Ахмед махна към телевизора.

— Какво казват по телевизията?

— Нищо — отговори по-големият брат, свивайки рамене. — Казват, че президентът е в болница.

— И нищо повече?

— И че е обявено извънредно положение.

Скоро стана ясно. Че няма да има новини по телевизията. Цялото семейство беше превъзбудено и никой не го сдържаше вкъщи.

Въпреки големия пек навън, всички наизлязоха на улицата и се сблъскаха със съседите — всички чувстваха едно и също, никой не можеше да устои на нервното напрежение, което ги бе обзело. Разговорите се въртяха около една и съща тема: какво се е случило и кой го е извършил. Едни казваха, че е преврат на генералите, други, че всичко е нагласено, първите се възмущаваха от казаното от вторите, някои настояваха, че зад това стоят евреите и че мирният договор от Кемп Дейвид си е направо капан, — факт е, че гълчавата се беше прехвърлила на улицата.

Майката на Ахмед, която беше отскочила да нагледа тенджерата на огъня, изскочи от вкъщи запъхтяна.

— Бързо! Бързо! Елате да видите!

Хукнаха към вкъщи — и семейството, и съседите — и отново забиха поглед в екрана. Мъжът с вратовръзката беше изчезнал. На негово място се бяха появили изображения от Корана и се чуваше глас да рецитира Свещената книга. Останаха като вцепенени, мъчейки се да стигнат до смисъла на всичко това. Защо цитираха Корана по телевизията?

— Радиото! — викна господин Бараках.

Бащата на Ахмед отиде забързано до стаята да вземе малкия приемник за къси вълни. Върна се в хола, сложи апарата на масата, включи го, настрои го на станцията, която имаше навик да слуша. От радиото се разнесе звучен и меланхоличен глас. Излъчваха някаква музикална програма и звуците се носеха като вълни, на приливи и отливи, ту изчистени и ясни, ту глъхнещи надалеко, а по средата се чуваше свистене, типично за предаванията на къси вълни.

— Колко е часът? — попита по-големият брат на Ахмед.

Бащата погледна часовника си. Оставаха четири минути до кръглия час.

— Новините са след четири минути.

Зачакаха около апарата, изгарящи от нетърпение. По телевизията продължаваха да рецитират Корана. Ахмед разпозна аятите на сура 2. Музикалната програма по радиото, която сякаш нямаше край, междувременно свърши и далечен, тържествен глас изпълни хола.

— Слушате BBC Лондон, предаване на арабски език.

Последва пауза, изпълнена с напрежение, и внушителният камбанен звън на „Биг Бен“ бавно отекна в тишината.

Гласът се разнесе отново.

— Почина президентът Ануар ал Садат. Египетският държавен глава днес стана жертва на атентат в Кайро. Все още няма сведения за извършителите, но…

Учебните занятия бяха подновени едва след седмица. Военното положение, въведено от Мубарак, накара Ахмед и цялото му семейство да си стоят вкъщи дни наред, както и по-голямата част от египтяните. В началото не се знаеше нищо за извършителите и мотивите на атентата, но два дни по-късно по телевизията съобщиха, че са установили самоличността на убийците.

— Кои са тези хора от „Ал Джамаа“? — попита Ахмед баща си по време на обяда, след като бяха изслушали новините.

— „Ал Джамаа ал Исламия“ — поправи го господин Бараках, изричайки цялото име на движението. — Те са радикали.

— Какво е това?

— Ама и ти, сине, не спираш с твоите въпроси! — отвърна баща му нервно. — Те са мюсюлмани, които държат да се прилага шериатът.

— Луди хора! — добави майка му, надвесена над тавата, за да отреже парче от овчето месо. — Луди за връзване!

— Млъкни, жено! Ти пък какво разбираш?

— Разбирам, че така нещата могат само да се влошат…

— Няма такова нещо! — отсече съпругът й, подавайки чинията си. — Мубарак с твърда ръка ще държи тия хора, ще видиш.

— Ами ако не стане така?

— Ако не стане… това наистина би могло да свърши зле.

— Да убият президента! — занарежда отново майка му, поглеждайки нагоре, сякаш се допитваше до Аллах. — Къде се е видяло такова нещо. Господи? Дано Всемилостивият всичко да оправи! Инш Аллах!60

— Сигурно си мислят, че сме в Америка! — възкликна баща му, готвейки се да налапа първото парче от овнешкото. — Там убиват президенти…

— Садат не трябваше да се спогажда с ционистите — обади се по-големият син, който беше стоял дотогава мълчалив. — Лошо направи!

— Вярно е — съгласи се господин Бараках, дъвчейки. — Президентът трябваше да е по-предпазлив. Не зачете уммата, нито мъчениците във войните срещу ционистите. Така си е.

— Садат си го просеше… — настоя по-големият му син. — Знаете ли какво изрекъл един от онези, които са стреляли по него? „Убих фараона!“

Баща му се разсмя.

— Фараонът ли? Добре го е казал!

Разговорът продължи оживено, но Ахмед вече не слушаше. Главата му се въртеше и умът му беше все там, при онова, което баща му беше казал за радикалите. Значи това са мюсюлмани, които искат да се прилага шериатът? И какво лошо има в това? шериатът е божият закон, даден от Аллах в Свещената книга. Ако „Ал Джамаа“ искат да прилагат божия закон, нима това не е справедливо? Главата на Ахмед беше пълна с въпроси и предположения, но той съзнаваше, че сега не е моментът да ги изказва гласно — в страната цареше атмосфера на страх, породена от смъртта на президента и чистката, предприета междувременно от вицепрезидента.

Най-добре беше да си мълчи.

Медресето отвори врати следващата седмица и Ахмед отиде на училище още първия ден. Усещаше, че няма да издържи дълго време да не говори — трябваше да разбере всичко. Главата му кипеше и се нуждаеше от незабавни отговори. „Може би ще ги открия в часа по религия“, помисли си той и с нетърпение зачака да започне урокът.

Когато учителят Айман се появи, забеляза, че по лицето му беше изписано странно изражение — радост и безпокойство се бяха слели в едно и той ту се усмихваше, ту в следващия момент се оглеждаше през рамо. Изглежда, страхът бе завладял всички и учителят не беше изключение. Напрежението стана осезаемо, но Ахмед вярваше, че урокът по религия щеше да му покаже пътя.

Но не това се случи. Урокът беше едно огромно разочарование. Вместо да говори за онова, което живо го интересуваше, учителят Айман накара учениците да рецитират Корана хорово и нищо повече.

Рецитирането на Свещената книга беше много хубаво нещо, укори се веднага Ахмед, гузен заради разочарованието си. Как можеше въобще да е недоволен от рецитирането на Корана? Та това бяха думите на Аллах Ас Самад, Всевечният! Всеки, комуто се отдаваше възможност да ги произнесе, трябваше да гледа на това като на голяма чест!

Малко след като часът беше свършил и всички бяха излезли от стаята, Ахмед последва учителя. Не беше го планувал, но бе факт, че вървеше след него.

Айман прекоси коридора с дългата бяла джелаба, която се спускаше почти до пода. Момчето го следваше безмълвно на два метра зад него. Учителят, комуто нищо не убягваше, скоро усети, че е следен, и се закова намясто, след което се извърна и застана лице в лице с Ахмед.

— Какво има? — попита неочаквано остро той. — Защо вървиш след мен?

Момчето се стресна от агресивния тон и ококори очи.

— Ами аз… трябва да говоря с вас, господин учителю.

Айман веднага се огледа, сякаш търсеше скрита заплаха.

— Защо? Случило ли се е нещо?

— Не, господин учителю. Просто… исках да питам за някои неща, които не са ми ясни.

— За какво се отнася?

— За онова, което се казва в Корана.

Учителят го изгледа въпросително.

— И таз добра! — възкликна учуден. — Аллах говори много ясно в Свещения Коран. Достатъчно е да се прочете написаното и да се спазват неговите повели.

— Така е, господин учителю, но моллата от моята джамия казва друго.

— Друго ли? Какво?

— Става въпрос за кафирун.

Тялото на Айман видимо се отпусна. Махна с ръка към ученика да го последва.

— Ела — каза той и закрачи отново по коридора. — Да отидем в кабинета да поговорим.

Ситнейки след преподавателя, Ахмед усети как го обзема блажено спокойствие. Учителят Айман знаеше всичко, отдъхна си той, без да изпуска от очи носещата се пред него джелаба. Учителят щеше да изясни истината.

Истината за кафирун.