Божият гняв

VI

Момчетата се струпаха край канала, вперили очи в белите къщи на другия бряг, и стискаха гневно юмруци за саморазправа. Ахмед беше между тях и гледаше към къщите със същото чувство.

— Трябва да дадем урок на кафирун — през зъби изрече Абдулах с развети от вятъра коси. — Не чухте ли учителя? Кафирун ни мразят и правят всичко възможно да унижат уммата. Трябва да отмъстим за края на халифата!

Думите му възпламениха момчетата като огън, стигнал до фитила.

— В името на Аллах, още днес да го направим — провикна се Ахмед, забивайки юмрук в дланта си. Обърна глава с явно предизвикателство, изписано на лицето. — Кой ще дойде с мен?

— Аз! — отговориха в надпревара останалите.

Вгледаха се един в друг. Решението бе взето, но не бяха наясно как да постъпят по-нататък. Едно е да решиш, друго — да действаш. Обърнаха се към Ахмед.

— Какво да направим?

Момчето се замисли за момент.

— Да отидем всички до вкъщи и да си облечем по една джелаба. — Махна към моста над канала. — Ще се срещнем тук след половин час. Който не се яви, е отстъпник!

Групата се пръсна. Ахмед се промъкна тайно вкъщи. Не искаше да среща нито родителите си, нито братята и сестрите си, за да не го питат за нещо. Пристъпи тихомълком в стаята, отвори шкафа и измъкна дългата бяла джелаба, която носеше на петъчните молитви в джамията. Облече се набързо и тръгна да излиза, когато изневиделица се натъкна на най-малката си сестра.

— Къде си тръгнал? — учуди се тя.

Ахмед остана за миг безмълвен и неподвижен като камък, после отрони:

— Аз ли? Отивам… отивам… отивам до джамията.

— По това време?

Момчето я отстрани от пътя си и припряно тръгна навън, опасявайки се, да не би да се появи още някой.

— По нареждане на шейха — успя да извика, преди да изчезне.

Срещнаха се отново до моста на канала. Ахмед бе трети, но скоро дойдоха и останалите. Всички носеха джелаби, както се бяха уговорили.

— И сега? — попита смутено един от тях.

Ахмед махна към белите къщи от другата страна.

— Сега ще пресечем моста и ще отидем при кафирун.

— А като стигнем там? Какво ще правим?

Добър въпрос. Ахмед потърка замислено брадичка. Да, не беше мислил за това. Щяха да пресекат моста, да влязат в християнския квартал и… и… и после? Очите му се плъзнаха по канала и се спряха на заоблените речни камъни, пръснати по протежение на двата бряга.

— Съберете камъни — викна той, сочейки към речните камъни. — С тях ще ударим по кафирун!

Момчетата се втурнаха тичешком към канала и напълниха джобовете си с камъни. После с натежали джелаби се изкачиха до моста, спирайки за момент за кураж. Бяха стигнали вече до граничната бразда. Щяха ли да имат сили да направят следващата крачка?

— В името на Аллах, да тръгваме! — извика Ахмед, за да вдъхне кураж не толкова на другите, колкото на себе си.

— Аллаху акбар! — изкрещяха останалите.

Групата тръгна напред: десет момчета, облечени с бели роби, с джобове, препълнени с камъни. Пресякоха моста разтреперани от страх, с вкаменени лица, излъчващи решителност, каквато не изпитваха. Само ако ги видеха родителите им! Но те бяха мюсюлмани, а от другата страна беше неприятелят, кафирун… кръстоносците. Нима не беше техен дълг да наложат уважение към исляма?

Навлязоха в християнския квартал и се умълчаха, да не би гълчавата да привлече нежелано внимание. Напусна ги всякакво упование. Какво ли щеше да им се случи сега? Дали нямаше да ги връхлети някой кръстоносец, размахал сабя? И какво щяха да правят, ако наистина се случи? Въображението им тутакси заработи и вече им се привиждаха кръстоносци иззад всеки ъгъл.

Може би ще е по-добре да приключваме с това, помисли си Ахмед, като стигнаха до първата къща от другата страна на моста. Ръцете и краката му трепереха от напрежение. Извади камък от джоба си и се прицели в къщата.

— Тази става — каза той. — Хайде да нападнем.

Другите от групата, нетърпеливи да се измъкнат оттам колкото може по-бързо, също извадиха камъните, които носеха в джобовете на джелабите си.

— Аллаху акбар! — изреваха в хор, за да си вдъхнат кураж.

Дъжд от камъни се изсипа над къщата без видими последствия. Извадиха още камъни от джобовете и повториха мятането. Тази втора вълна завърши със звук от счупени стъкла.

Спряха за миг в боязливо очакване.

— Какво е това? — чуха глас на възрастен мъж отвътре.

Обзети от паника, те направиха полукръг и хукнаха като обезумели. Спуснаха се тичешком по улицата от червеникава пръст, вдигайки облак прах със сандалите си, прекосиха моста и продължиха нататък, докато стигнаха квартала си, където се спряха, за да си поемат дъх и да се насмеят, обзети от нервно напрежение и възбуда.

В името на Аллах, колко горди се чувстваха само! Бяха дали урок на кафирун.

В часовете по религия учителят Айман говореше надълго и нашироко за историята на исляма и най-вече за големите сблъсъци с кафирун. Описваше клането, извършено от двестахилядната армия на Източната Римска империя над трите хиляди войни на Мохамед, толкова живо, сякаш беше станало миналата седмица; по същия начин разказваше за войните с кръстоносците за Ал Кудз, или Йерусалим.

— Когато Омар завзел Ал Кудз, решил да не се моли в храм, за да не се осмели никой да го превърне в джамия. — Заповядал никой да не притеснява християнските кафирун и разрешил на юдейските кафирун да се завърнат, понеже достъпът до Ал Кудз им бил забранен от християните. А знаете ли какво сторили християнските кафирун, когато покорили Ал Кудз по време на кръстоносните походи?

Учениците останаха смълчани в очакване учителят сам да отговори на въпроса си.

— Избили всички вярващи! Мъже, жени, старци, деца… никой не се спасил. Никой! Всички правоверни минали под ножа. — Гласът се изпълни с вдъхновение и зазвуча прочувствено и патетично. — Но не спрели дотук. Позволили си да превърнат свещения Купол на Скалата в църква, представяте ли си! А знаете ли какво направили със свещената джамия „Ал Акса“? Знаете ли? Сменили й името и започнали да я наричат Храм на Соломон! Храм на Соломон!… Направили от свещената джамия в Ал Кудз дом за емир кафир. Ето това сторили!

Ропот на възмущение се разнесе из залата.

— Кафирун ни мразят — заключи той, повтаряйки изречението, с което завършваше всяка една от тези истории. — Те искат да изкоренят исляма.

Историите се редяха една подир друга. Айман обичаше да разказва, а учениците обожаваха да слушат. Съпоставяше поведението на християните с това на мюсюлманите, като повтаряше и добавяше нови подробности към историята за Саладин, великия мюсюлмански емир, който, като завоювал Йерусалим, освободил всички християни и дори обезщетил вдовиците и сирачетата на християнските войници, загинали в битка.

— Как смятате, кафирун заслужавали ли са подобно милосърдие? — питаше учителят след всяко ново описание на делата на Саладин.

— В името на Аллах, не! — отговаряше класът.

— Кафирун са избили три хиляди мъченици от воините на Мохамед! Кафирун са избили всички правоверни в Ал Кудз! Кафирун на Наполеон са нахлули в Египет и Сирия! Кафирун дойдоха в земите ни да се разпореждат с нашия петрол! Кафирун ни наложиха марионетни правителства, които да ни управляват по тяхна воля! Кафирун ни налагат закони в разрез с шериата! Нима заслужават уважение?

— В името на Аллах, не!

Нападенията над християнския квартал започнаха да стават по-дръзки. Ахмед и групата му пълнеха джобовете на джелабите с камъни, пресичаха моста и извършваха нападения над все по-отдалечени къщи. Осмелиха се да обсипят с камъни дори един ресторант, но щом се появеше някой възрастен, бягаха и тичешком се прибираха в квартала си. В края на всеки такъв рейд адреналинът ги караше да се чувстват безстрашни като Саладин, макар и не толкова милостиви.

Ахмед знаеше, че родителите му не биха одобрили нападенията, но вярваше, че така изпълнява своя дълг на добър мюсюлманин. Той смяташе, че изпълнява дълга си на правоверен наполовина. Другата, духовната половина, беше свързана с уединението в джамията и ежедневното наизустяване на Корана. Но най-голямото духовно предизвикателство идваше всяка година, в един и същи месец.

Рамадан.

Когато свещеният месец настъпи за първи път, след като се беше запознал с шейх Саад, Ахмед реши тайно да спазва саум42 — четвъртия стълб на исляма. Децата бяха освободени от саум, както повтаряха родителите му и моллата, но Ахмед вярваше, че негов дълг на добър мюсюлманин е да го спазва.

— Саум ни помага да добием някаква представа за онова, което теглят по-несретните сред нас, които нямат какво да ядат — обясни му шейхът, когато един ден се заговориха за Рамадана. — Добрите мюсюлмани трябва да постят в смирение пред бога.

През свещения месец Ахмед ставаше преди зазоряване, както и преди, но сега споделяше със семейството си лека и доста безвкусна закуска на мъждукащата светлина на лампите в хола. Избягваха солта, за да не ожадняват, тъй като трябваше да се въздържат от пиене на вода и други напитки. Саум започваше призори, когато майка му приготвяше следобедната закуска за училище.

Петте му братя и сестри излизаха от вкъщи някъде около осем сутринта. Ахмед заедно с двама от по-големите си братя ходеше на медресе, а сестрите му отиваха на друго училище. Щом пристигнеше в училище, момчето изхвърляше храната и не хапваше нищо цял ден. Трудно му беше без храна първите часове и дни, но след известно време започна да свиква и въпреки известно усещане на отпадналост и раздразнителност, успяваше скришом да спазва саум.

Така откри, че най-хубавото време на Рамадана беше привечер. Когато слънцето се спускаше отвъд хоризонта в червено и от джамията се разнасяше меланхоличният зов на мюезина за молитва, майка му пръсваше по масата фурми и тук-там кани с вода и всички на секундата ги омитаха, и най-малките също, макар че възрастните знаеха, че те не са постили. После следваше вечерната молитва и голямата вечеря, която бе наистина разкошна. Масата се изпълваше с най-изискани ястия, като богато подправени кушари43, вкусни фалафели44 или молохия45, поднесена с хляб балади46 и сирене домиати47, обилно полято с чай и кисело мляко. Накрая идваха задължителните десерти — различни баклави, които момчето поглъщаше лакомо.

Ахмед посрещна Рамадан като време за добри дела. Освен грижата за вечерята, майка му използваше дните на леност и безделие, за да приготви храна за бедните. Синът, милостив и обзет от добри намерения, използваше петъците, в които не се работеше, за да й помага. Носеше тенджерата в джамията, където храната се разпределяше между нуждаещите се.

Когато за първи път спази тайно саум и настъпи Лайлат ал Кадр, Нощта на могъществото, в която се чества низпосланието на първите сури от Корана, Ахмед не можа да мигне. Цяла нощ се моли с упование в даденото пред бога обещание, че не ще пропусне нито една молитва.

„Записано е в Свещената книга: «Нощта на могъществото е по-добра от хиляда месеца»“ — беше му казал шейх Саад на един от уроците в джамията, рецитирайки аяти 3 и 4 от сура 97. — „Слизат ангелите и Духът [Джибрил] през нея с позволението на техния Господ за всяка повеля“.

Нощта на могъществото имаше значи повече мощ, отколкото хиляда месеца? Ангели се спускат на земята по волята на Аллах? Той сам отвори Корана и прочете и препрочете сура 97. Истина беше, там го пишеше! Как да не се възползва от това и да се моли през цялата нощ, след като е по-ценна от хиляда други? Затова се моли часове наред, но честно казано, нямаше за какво толкова да моли бог. Разбира се, като добър мюсюлманин би било по-достойно да се помоли за бедните и онеправданите. И той се помоли. Трябваше да се помоли и за това да бъде винаги честен и доблестен, както повелява Коранът, и Аллах да му дава сили, за да може да следва законите му и да не допусне да се поддаде на съблазън. И той се помоли.

Оттогава насетне започна да спазва саум през целия месец Рамадан, макар и тайно, молейки се през Нощта на могъществото чак до зори. Към обичайните молитви, които знаеше от седемгодишен, добави онези, които беше научил от учителя Айман. От дванадесетата си годишнина започна да се моли за онеправданите и за безсмъртието на душата си. Но по това време сметна за уместно да се моли и за исляма в този труден час, трябваше да се моли и да се яви наследник на Пророка, трябваше да се помоли за възстановяването на халифата.

И той се молеше.

Някой почука леко на вратата по обед. Месец беше изтекъл от Рамадана и цялото семейство беше седнало на масата, похапвайки печено яре.

— Ахмед, върви да видиш кой е — нареди баща му, който държеше голям къс месо.

Синът му стана и отиде да отвори вратата. Отвън стоеше някакъв мъж с покорен поглед и приведено тяло.

— Господин Бараках тук ли е?

Ахмед погледна към хола.

— Татко, за теб е.

— Кой е?

— Някакъв господин. Иска да говори с теб.

Господин Бараках изтри ръцете си в салфетка и стана. Ахмед се върна на масата, без да се интересува от разговора, който се поведе на вратата.

След минута обаче баща му извика силно:

— Ахмед, ела тук!

Тонът му прозвуча неочаквано властно и момчето стреснато подскочи на стола.

— Ела тук, казах!

Ахмед стана, като се питаше какво би могло да ядоса толкова баща му. Боязливо пристъпи към вратата, откъдето баща му не беше помръднал. Посетителят стоеше на улицата с приведена глава като разкаян грешник.

— Да, татко?

Шамарът изплющя внезапно и с такава сила, че момчето се олюля и се блъсна в стената.

— Срам нямаш ли? — извика баща му, като го дръпна отново към вратата. — Възпитание нямаш ли?

— Какво има, тате? — едва успя да промълви той. — Какво съм направил?

Получи още един шамар, този път по другата буза.

— Какво си направил ли? И имаш наглостта да питаш какво си направил? — Хвана го за врата и го застави да погледне посетителя в лицето. — Познаваш ли този господин?

С премрежени от сълзи очи Ахмед се взря в непознатия.

— Не — пророни той, поклащайки глава.

— Този човек живее от другата страна на канала, в християнския квартал. Казва, че ти и приятелите ти сте хвърляли камъни по къщата му. Истина ли е?

Ахмед изтръпна и се вгледа по-внимателно в посетителя с покорния поглед и превит гръб. Това ли беше кафир? Това ли беше онзи страшен кръстоносец? Тези хорица ли скверняха исляма?

— Отговори — настоя баща му, разтърсвайки го като чувал с картофи. — Истина ли е?

Ред беше на Ахмед да сведе глава.

— Да — прошепна той.

Без да пуска сина си, господин Бараках се обърна към посетителя, извини му се и се сбогува с него. Когато непознатият се отдалечи, затвори вратата и повлече момчето към стаята му. Щом затвори вратата, Ахмед видя баща му да сваля колана от панталоните си и разбра какво го очаква.

Проклет кафир.