Божият гняв

LXII

Един слаб и висок полицай помогна на Ребека и Томаш да се качат в линейката. И двамата имаха ужасни болки, но съобщението на полицая им подейства като удар с камшик. Раните им не бяха с първостепенен приоритет.

Полицаят им показа часовника.

— Ето го.

Двамата се надвесиха над мястото и с разширени от ужас очи се взряха в цифрите, които блещукаха в полумрака.

— Три минути и десет секунди до експлозията — прошепна Томаш потресен. — Ще успеете ли да деактивирате бомбата?

Ребека машинално поклати глава.

— За три минути? Това е невъзможно!

Двамата се взираха един в друг, трескаво търсейки решение.

— Това бомба ли е? — попита полицаят, внезапно обхванат от тревога. — Най-добре е да се евакуира районът!

— Това е атомна бомба — каза Ребека. — Вече няма смисъл да се евакуира, който и да било. Прекалено късно е за това.

Томаш я изгледа.

— Вижте какво, Ребека. Трябва да намерим решение.

— Невъзможно е, Том! Трябва да отворим бомбата и да деактивираме задвижващия механизъм на куршума от обогатен уран. Това не се прави за… за…

Погледна часовника си.

— … за по-малко от три минути! Абсолютно невъзможно! Томаш взе черната кутия с циферблата на кехлибарения часовник и я разгледа.

— Това е клавиатура.

— Да, тя е част от системата за сигурност — каза Ребека. — Клавиатурата се използва за въвеждане на кода, който активира бомбата.

Информацията запали светлинка на надежда.

— Това означава, че трябва да има и код, който да я деактивира…

— Възможно е — допусна тя. — Проблемът е, че не знаем какъв е този код.

Томаш обърна глава към мъжа с бялата престилка, който лежеше проснат на улицата.

— Но те знаят — каза той. Вдигна очи към придружаващия ги полицай. — Някой от хората в линейката оживя ли?

— Пациентът — махна човекът от NYPD, отдръпвайки се, за да видят Ахмед. — Ранен е в белите дробове, но ще отърве кожата.

Томаш се приближи до бившия си студент.

— Ахмед! Ахмед!

Арабинът отвори очи, като чу да го викат по име. Погледна Томаш смаяно, не вярвайки на очите си.

— Професоре! — възкликна на португалски. — Какво правите тук?

— Това е дълга история — каза Томаш и направи опит да се усмихне. — Добре ли си?

Ахмед въздъхна тежко.

— Готов съм да отида в Рая — прошепна той. — Бог е велик и състрадателен и ще ме прибере в прекрасната си градина.

Когато чу думите му, Том осъзна, че трудно ще го убеди да им разкрие кода за деактивиране.

— Чуй ме, Ахмед — каза той меко. — Ти си свободен да ходиш в градината на Аллах, ако така желаеш и когато пожелаеш. Но, знаеш ли, аз не бързам и бих искал да остана още малко тук.

— Разбирам — съгласи се човекът на „Ал Кайда“. Говореше с видимо усилие заради раната в гърдите. — Ако умрете сега, ще отидете в Ада, защото сте неверник. — Разкашля се. — Но има решение.

— Кажи.

— Можете да приемете исляма сега — предложи той. — Кажете шахада, за да засвидетелствате, че приемате Аллах за единствен бог и Мохамед за негов Пророк. Веднага ще станете мюсюлманин и ще умрете като шахид. Бог, с неговото безкрайно милосърдие, ще ви приеме в Рая.

Тези думи прозвучаха на Томаш като смъртна присъда — беше очевидно, че Ахмед няма да проговори. Въпреки това не се отказа. Махна към часовника, чиито цифри проблясваха в здрача на два метра разстояние и отброяваха последните минути.

— Виждаш ли онова там?

Ахмед обърна глава.

— Остават още минута и половина, докато Аллах ме прибере в Рая — прошепна арабинът. — Господ е велик!

— Когато бомбата избухне, много хора ще загинат, Ахмед. Жени, деца, старци. Не допускай да се случи. Моля те, дай ми кода за деактивиране на бомбата.

— Ако жертвите са мюсюлмани, всички ще станат шахид и ще отидат в Рая с девиците и реките с безалкохолно вино. Ако са неверници, ще видят пламъците на Ада. Господин професорът още има време да смени вярата си.

Томаш дълбоко въздъхна.

— Чуй ме, Ахмед, откъде да знаем, че точно това е божията воля? Защо не дадем възможност на господ да избере?

— Не разбирам — прошепна арабинът и очите му се изпълниха с недоумение. — Какво да избира? Как може да оставим бог да избира?

— Дай ми някаква идея за кода — предложи му историкът. — Ако успея да стигна до ключа, който ще спре обратното броене на часовниковия механизъм, то ще е, защото бог е пожелал бомбата да не избухне. От друга страна, ако не успея, то ще е, защото бог е пожелал да избухне. Как ти се струва идеята? Не ми казвай, че се страхуваш да оставиш бог да вземе решението…

Ахмед отново хвърли поглед към часовника.

Минута до експлозията. Какво имаше да губи?

— Добре — съгласи се той. — Господ, в безкрайната си мъдрост, ще реши. Насочващата мисъл е следната: Thy mania by I.

Томаш се намръщи.

— Какво?

— Thy mania by I. Това води до кода.

— Това Шекспир ли е, или какво?

Човекът от „Ал Кайда“ хвърли последен поглед към часовника и се усмихна.

— Имате една минута, господин професоре — каза той, притваряйки очи. — Да бъде волята на Аллах и да се отприщи божият гняв!

Разбирайки, че няма да изтръгне нищо повече от бившия си студент, Томаш се довлече с мъка до часовника и изтрака Thy mania by I по клавиатурата. После впи поглед в кехлибарения циферблат.

Цифрите продължиха неумолимия си бяг.

— Е? — попита Ребека, изтерзана от напрежение. — Успя ли да спреш…

— Шшт! — нареди Томаш.

Историкът се съсредоточи над ребуса.

Thy mania by I.

Приличаше на староанглийски и буквално означаваше „твоята мания към мен“. Или „за мен“. Шекспир беше една възможност, но ако действително беше препратка към стих на известния английски пост, всичко беше загубено. Нямаше време да издири препратката към стиха, а още по-малко думата или фразата, която би трябвало да предотврати взрива.

Томаш погледна часовника с нескрито напрежение.

Две капки пот се стекоха по челото на Томаш. Печалната истина беше, че вече нямаше време за нищо. Надяваше се единствено, че може да става дума за анаграма. Но ако беше нещо друго, наистина всичко беше изгубено. Дали не беше анаграма?

А дори и да беше, времето изтичаше безжалостно.

Да видим, каза си той и нахвърли набързо ребуса на късче картон, откъснато от един кашон в линейката.

Thy mania by I.

Пронизваща болка в рамото го накара да изстене. Като че игла се движеше в пулсиращата рана, но той си пое въздух дълбоко, овладя страданието и макар и с усилие, отново успя да се концентрира.

Ако беше анаграма, помисли той, би трябвало да запази буквите, но да промени тяхната последователност, така че да стигне до нова фраза или дума, съставена от същите букви. И ако имаше такава фраза, прецени той, най-вероятно бе фраза, важна за исляма. Би трябвало да има двойна буква „y“, двойно „a“, едно „t“, едно „m“…

Дали не беше Allah u akbar? Не, буквите не съвпадаха. А първите аяти от Корана? Biçmillah Irrahman Irrahim? Не, и това не ставаше. Би трябвало да е нещо тайно, нещо, което само Ахмед знаеше. Тези ислямски фрази бяха прекалено очебийни, за да бъдат избрани за код.

Болката отново го прободе. Преви се надве, стисна зъби и изчака спазъмът да отшуми. Когато болката най-сетне утихна, той се взря в ребуса, знаейки, че каквото и да му струва, трябва да запази концентрацията си.

А ако беше име? Поклати глава, окуражен от тази насока на мислите си. Да, име. Maomé, или Muhammad не бяха подходящи: буквите не съвпадаха, а и бяха твърде очебийни и елементарни за код. Разбира се, бившият му студент би могъл да използва собственото си име.

Не, поклати глава. И това не ставаше. Ахмед не се връзваше. Беше много късо и също отпадате. Освен това в ребуса нямаше буквата e. Ако е име, би трябвало да е тайно, някакво име, което… което…

По дяволите, може би… може би…

— Ibn Taymiyyah! Ибн Таймия! — ахна той. — Това е! Ibn Taymiyyah!

Сграбчи клавиатурата и написа Ibn Taymiyyah, бойното име на Ахмед в „Ал Кайда“. Убеждаваше се в отчаянието си, че можеше да е единствено Ibn Taymiyyah. Само Ibn Taymiyyah!

Въведе буквите. Струйки пот се стичаха по носа и брадичката му, ръцете му трепереха от напрежение, погледът му бе вперен в часовника.

— Не! — възкликна сразен. — Не!

Часовникът не беше спрял.

Атомната бомба щеше да експлодира след двадесет секунди, изтривайки Манхатън от картата. Всичко беше изгубено! Кодовата дума, която можеше да спре обратното движение на часовниковия механизъм, не беше Ibn Taymiyyah Ибн Таймия! Беше нещо друго.

Но какво?

Очите му отново се спряха на ребуса, зададен от Ахмед, който Томаш беше надраскал на парчето картон. Thy mania by I. Да, явно не можеше да бъде Ibn Taymiyyah. Бойното име на Ахмед имаше три „y“, а в ребуса те бяха само две. Нямаше начин да е то.

— Том! — чу тревожен глас. — Том!

Разбра, че американката се моли до него, и нетърпимата болка в рамото го обля като ненаситна вълна. Болката прииждаше и се отдръпваше, но миговете за отдих ставаха все по-редки и кратки. Сега беше в пика си и разсичаше плътта му като кинжал, но Томаш знаеше, че в този момент трябва да превъзмогне всичко, дори и най-мъчителното страдание, дори и тази раздираща болка в рамото. Стисна устни и вдиша дълбоко, мъчейки се да се абстрахира от всичко. Обилна пот се лееше от челото му и се стичаше като водопад, докато най-сетне вълната се отдръпна и Томаш успя отново да се съсредоточи.

Нямаше време за търсене на алтернативни решения на ребуса. Освен това интуицията му подсказваше, че Ibn Taymiyyah беше правилният път, но нещо не се връзваше. Какво? Какво можеше да бъде?

Вгледа се в буквите от думите, съдържащи разрешението, и реши да изпише по друг начин тайното име на Ахмед.

— Том, това ще гръмне! — изстена Ребека. В гласа й се усещаше паника. — Том!

Още по-обилна пот беше избила по лицето на Томаш и се спускаше на тънка струйка по брадичката му. Историкът машинално прокара ръка по челото, за да избърше потта. Съзнаваше, че времето лети и има възможност да направи един-единствен последен опит.

Отново прецени тайния ключ. В интерес на истината, буквите от ребуса съвпадаха напълно с тези от името. Всички. С изключение на третата буква „y“. Къде беше сбъркал? Впи очи в двете „y“ от ребуса, сякаш с взиране можеше да стигне до скритата тайна. Ами ако… ако… правописът беше различен? По дяволите, защо не? Спомни си в този миг, че арабският правопис не беше еднозначен при изписването на Ibn Taymiyyah и че в някои текстове името беше написано само с две…

— Ох, господи, ще умрем!

Времето се беше изчерпило.

С разтреперани пръсти Томаш взе клавиатурата и с последно отчаяно движение написа Ibn Taymiyah с две букви „y“, вместо с три. Може и да грешеше, но нямаше какво да губи. Веднага натисна enter и стисна очи. Макар че не беше вярващ, той се прекръсти със затворени очи и предал съдбата си в божиите ръце, най-сетне се примири със смъртта.

Времето застина.

Замръзна.

Замръзна и се превърна във вечност. Понеже нищо не се случваше, историкът полуотвори едното си око и боязливо надникна към циферблата.

Часовникът беше спрял.