Божият гняв

XXV

Кхъ! Кхъ!

Остър и задушлив мирис на изгорели газове изпълни ноздрите му и нахлу в белите му дробове. Томаш се разкашля задавено и погледна навън. Облак с виолетови оттенъци се стелеше по улиците, носейки се над хилядите и хиляди мотори и автомобили, които като мравки пъплеха из прашните артерии на Лахор. Но най-зле бяха авторикшите, чиито ауспуси бълваха гъсти кълба дим, — приличаха на фабрични комини на колела.

Дробовете му се раздираха от кашлица.

— Извинете — обърна се към шофьора. Имаше чувството, че се задушава. — Бихте ли затворили прозорците?

— Yes, mister — съгласи се таксиметровият шофьор.

Пакистанецът завъртя ръчката, за да затвори прозореца на вратата, и все така в движение, с една ръка на волана, се наведе на другата страна и се пресегна да завърти и другата ръчка.

— Внимавайте! — извика Томаш, забелязвайки, че таксито се движи към една авторикша.

Шофьорът направи рязък завой и избегна сблъсъка в последния момент. После обърна глава назад и показа жълтите си зъби в гримаса, напомняща карикатурна усмивка.

— Не се притеснявайте, мистър. Тук, в Лахор, винаги е така.

Прозорците бяха затворени и купето на таксито най-сетне заприлича на запечатана дишаща кутия сред невероятно разпрострелия се облак от замърсен въздух.

Томаш вдиша дълбоко с облекчение.

Сега вече беше по-добре.

Погледна навън към градския пейзаж. Лахор беше равнинен и прашен град, който създаваше впечатление за хаотичност. Къщите бяха ниски, сградите имаха тухления цвят на недовършен строеж. Тежка, безкрайна пелена от смог беше увиснала по линията на неравния хоризонт — мъгливата завеса беше толкова плътна, че утрото изглеждаше мрачно. Мръсната мъгла освобождаваше постепенно големите артерии, поели огромното движеше на автомобили, и се издигаше нагоре, към небето, превръщайки се в призрачна сянка.

— Далече ли е Замзама? — попита клиентът с нескрито нетърпение.

Булевардът, на който излезе таксиметровият шофьор, беше така задръстен, че изглеждаше невъзможно да се придвижат напред.

— Не, мистър.

Отговорът го успокои.

— Колко време има дотам? Пет минути? Десет?

Таксиджията се разсмя.

— Не, мистър. Предвид натовареното движение, ще ни отнеме най-малко час…

Томаш обърна очи.

— О, не.

Облегна се на седалката и се настрои за дълго и мъчително пътуване. Заклещено в капана на това адско улично движение, таксито се придвижваше педя по педя. Нищо чудно, че щяха да пътуват цял час. Последните двеста метра им бяха отнели около 10 минути!

Чувстваше се уморен след поредицата от въздушни полети и връзки. В последните двадесет и четири часа непрекъснато се беше прехвърлял от полет на полет: от Лисабон до Лондон, където нямаше директна връзка същия ден за Пакистан; от Лондон до Манчестър, където успя да хване нощния полет на пакистанските въздушни линии; от Манчестър до Исламабад, където се беше приземил на разсъмване; и най-накрая от Исламабад до Лахор. Четири полета, докато се добере дотук. Добре че беше използвал това време, за да работи.

Притвори очи и опита да се отпусне. Но работата, с която беше зает по време на пътуването, нахлу в главата му с толкова ярки и конкретни образи, че му напомни компютърните игри, които оставаха запечатани в ретината му, след като беше играл часове наред. Макар и със затворени очи, той виждаше букви и числа, които се свързваха в невероятни комбинации като в огромно судоку97.

— По дяволите? — изруга той и отвори очи.

Разбра, че няма да мигне, докато не разреши мистерията, която го беше обсебила. Предавайки се пред очевидността, той се наведе и отвори ръчния си багаж, откъдето извади бележника. Прелисти го и се върна на онзи ред, който го преследваше като призрак, щом притвореше клепачи.

В полето край реда и на следващите страници се рояха опитите му да разбие шифъра. Нещата не вървяха, установи той. Може би щеше да е по-добре, ако приложи нов подход към шифрованото послание. И той като криптоаналитиците на NEST беше тръгнал от предположението, че си имат работа с изключително сложен шифър, след като създателите му явно разполагаха с толкова модерни средства, че бяха успели да скрият посланието под снимка. Но дали бяха на прав път? Последователните провали, неговите и на криптоаналитиците от NEST, доказваха, че допускат някаква грешка.

Ами ако смени перспективата? Ако се опита да се постави на мястото на онези, които бяха изпратили посланието? Или да проумее позицията на получателя в Лисабон?

Потри слепоочията си, погълнат от мистерията.

Първото нещо, което забеляза, бе, че посланието, изпратено от мюсюлмани, навярно араби, беше написано на латиница. Тази подробност, каза си той, не е за пренебрегване. Това явно показваше, че получателят не би могъл да отвори писмо, написано с арабски йероглифи. Разбира се, след като го беше отворил в кибер кафе, както твърдяха от NEST, нормално беше компютрите в това кибер кафе да нямат софтуер на арабски. Затова и съобщението беше написано с букви от латинската азбука.

Но можеше да се направи и друг извод на основата на същия факт. Онзи, който беше изпратил посланието, очевидно нямаше и най-малка представа, че адресът е под наблюдение. А след като бе скрил посланието под порнографска снимка, едва ли бе сметнал за необходимо да използва сложен шифър. Защо да го прави, след като се чувства сигурен? Освен това би могло да се допусне, че получателят в Лисабон не е способен да разчете текст, шифриран по прекалено усложнена система. Така представени, нещата изглеждаха по-ясни.

Шифърът вероятно бе елементарен.

— Разбира се… — прошепна Томаш. — Как не ми хрумна по-рано?

— Извинете, мистър?

Португалецът погледна с недоумение таксиметровия шофьор, който се взираше в огледалото за обратно виждане. Мислите му бяха обсебени от мистерията и когато спря поглед на лицето на пакистанеца, му трябваше време, за да разбере смисъла на въпроса.

— Няма нищо — каза той, съсредоточавайки се отново върху бележника. — Говоря на себе си.

Веднага се зае да нахвърля обичайните решения, прилагайки ги към посланието. Ключът вероятно бе прост. Опита шифъра на Цезар, но без резултат. Приложи шифър със заместване, отново неуспешно. Използва таблица на Виженер с надеждата, че ще открие разрешение, но и този път се провали.

— Трябва да се поставя на мястото на онзи, който го е изпратил, и на онзи, който го е получил — прошепна замислен.

Вторачи се отново в посланието, сякаш упоритото взиране щеше да му открие тайната. Ако изпращачът беше от „Ал Кайда“, най-вероятно си имаше работа с арабин. А дори и да не бяха араби, със сигурност бяха ислямски фундаменталисти, което означаваше, че при всички случаи знаят арабски, та дори и единствено заради наизустяването на Корана. С други думи, възможно бе оригиналното послание да е на арабски, независимо че бе написано с латински букви.

На арабски.

Да, но на арабски се пише отдясно наляво! Как, по дяволите, му беше убягнала такава важна подробност?

Отново се върна на шифъра на Цезар, шифъра със заместване и таблицата на Виженер, но този път четеше всичко в обратен ред. И се провали за сетен път. Въздъхна обезкуражен. С последни сили се захвана да изписва поредицата от цифри и букви в гигантски размери, като че уголемяването можеше да изтръгне скрития в ребуса текст.

Очерта буквите несъразмерно уедрени, толкова големи, че не се побраха всички на един-единствен ред в тефтера и затова се наложи да ги пренесе на два реда с еднакъв размер.

— Seis-Ayhas-Um-Ha-Oito-Ru?

Изведнъж му се стори, че така получената форма има потенциал. Отляво надясно нямаше смисъл. А отдясно наляво?

Sahya-Seys-Ur-Oito-Ah-Um.

Отново не.

Освен ако не са географски координати. Ур, както добре знаеше, бе първият град в света. Там се бе родила писмеността. Както и Авраам. Намирал се е в Шумер, днешен Ирак. В близост до него днес бе разположена американска въздушна база. Дали това не бе следа? Дали посланието не съдържаше всъщност координатите на място? Дали не бе мястото, където щеше да бъде извършен атентат?

В Ур?

Възможно е, заключи той. Но разделените цифри — шест от едната страна, осем от другата и една самотна, не се връзваха с координатите. Замисли се над различни пътища, по които числата биха могли да се свържат. На пръв поглед би могъл да съчетае единствено шест с едно, тъй като едната цифра се намираше под другата, поради което пробва да свърже горния ред с долния. Започна в една посока, без резултат, после опита в другата.

Господи…

Посланието изплува изведнъж пред очите му, ясно и чисто като сълза. Взе писалката и възбудено надраска стрелки, очертаващи пътя до тайната, скрита под шифъра.

— Открих! — извика той.

Шофьорът почти подскочи от уплаха.

— Какво? Какво има?

Осъзна, че въодушевлението го бе довело до самозабрава, и се изчерви засрамен.

— Нищо! — увери го той, връщайки се в настоящето. Надникна навън. — Много ли остава?

Колата мина край зелено хокейно игрище и излезе на голям булевард от европейски тип, с оръдие от XVIII век, поставено в началото му.

— Пристигнахме.

Колата спря край тротоара и през прозореца Томаш зърна една жена, изваяна като скулптура, да чака до оръдието. Главата й бе покрита с оранжев копринен шал. Като че надарена с шесто чувство, жената се обърна по посока на таксито, свали слънчевите очила и впери в него огромните си сини очи.

Беше Ребека.