Божият гняв

XXXIII

Силуетът на Закариас беше изникнал пред Портата Аламгири, което вероятно означаваше, че момчето бе чакало известно време своя бивш преподавател зад стените на крепостта. Вече с възстановена връзка, Томаш ускори крачка и се приближи до него. Момчето размени набързо поглед с историка и продължи напред, сякаш нищо не се беше случило, прекосявайки площада между крепостта и джамията.

— Той си отива! — съобщи Томаш пред микрофона, която Ярогнев беше поставил в дрехата му.

— Bluebird, установихте ли контакт с Charlie?

— Тоест… той ме видя, да.

— Даде ли ви знак?

Томаш се поколеба, без да откъсва очи от фигурата в шалвари, която вървеше пред него.

— Не съм сигурен — каза той. — Погледна ме и ме позна. Но не мога да кажа със сигурност дали ми е дал знак. Може би. Не знам.

— Последвайте го.

Историкът се подчини и тръгна след Закариас. Огледа се наоколо, опитвайки се да открие Ребека и Сам, но не ги видя. Площадът не гъмжеше от хора, както допреди малко, макар че постоянно имаше движение.

— Bluebird — отново го повика Ярогнев. — Какво е положението?

— Запътил се е към голямата порта, която се намира от другата страна на площада.

— Това е Портата Рошнай — осведоми го гласът. — Продължавайте да вървите след него.

Закариас се приближи до портата и премина от другата страна. Томаш последва примера му и като излезе на улицата, видя, че бившият му студент се озърта назад, сякаш искаше да се увери, че човекът, с когото бе пожелал да се срещне, продължава да го следва. Тази размяна на погледи окуражи историка. Томаш ускори ход и скъси разстоянието между себе си и момчето.

Сега вървяха из тесните улички на стария град. Свикнал със сука в Кайро, Томаш очакваше тази част на града да е по-живописна, със сергии, пръснати навсякъде, и екзотични очарователни улички. Но тук нямаше нищо такова. Старият град беше мръсен и потънал в развалини, с порутени сгради и провиснали електрически кабели. Улиците бяха подгизнали и кални поради прекъснати водопроводи и открити отходни канали, навсякъде гъмжеше от мотори, мулета, магарета, каруци, авторикши и тук-там по някой и друг автомобил сред какофония от клаксони и надути до дупка радиоапарати. Нямаше очарование, нито екзотика, само безкрайна мръсотия.

Бившият му студент свърна по една уличка, потънала в мръсотия, както всички останали, и влезе в нещо, което наподобяваше импровизирана чайна. Нямаше външни стени, само пластмасови столове и огромни съдове за ферментация на мляко. Закариас седна на един стол и очите му трескаво зашариха във всички посоки — приличаше на подгонено животно.

— Bluebird, какво е положението?

— Не сега!

Кррррр.

Томаш забави крачка, влезе в заведението и седна в близост до Закариас. Видя, че момчето си поръча ласи114, и последва примера му. После мълчаливо зачака нещо да се случи.

— Нещата са сложни, професоре.

Бяха първите изречени от Закариас думи. Бившият му студент заговори на португалски, но почти без да движи устни и непрекъснато поглеждаше към улицата. Ако някой го наблюдаваше отдалече, би си помислил, че си тананика или изрича някаква молитва.

Долавяйки опасението му да не би някой да забележи, че водят разговор, Томаш опря лакът на масата и подпря брадичката си така, че пръстите закриха устата му и никой не можеше да види движението на устните.

— Какво става? — попита той.

— Мислех, че съм ги заблудил, но когато влязох в крепостта, видях един от тях. За малко да се паникьосам.

Томаш хвърли поглед към улицата, опитвайки се да различи подозрителен силует, но не забеляза нищо необичайно. Хора сновяха напред-назад, мотори профучаваха с грохот и облаци пушек, но всеки следваше своя път.

— Следят ли те?

— Да.

— Защо?

— Защото знам твърде много и вече им казах, че не съм съгласен с онова, което вършат. — Прехапа устни, сякаш се винеше за това. — Тази моя голяма уста! Никога няма да се науча да си мълча!…

— Но какво по-точно знаеш?

— Знам, че ще има голям атентат. Ще бъде нещо ужасно, по-страшно от 11 септември.

— Още по-страшно? — смая се историкът. — Къде?

— На Запад.

— Да, но къде по-точно?

Закариас поклати глава.

— Не знам.

— В Европа или в Америка?

— Знам само, че ще бъде на Запад.

— И кога ще бъде?

— Всеки момент.

— Какво значи това? Днес, утре, идната седмица или след месец… кога?

— Всеки момент значи всеки момент.

Сервитьорът приближи и те млъкнаха. Мъжът остави алуминиева чаша пред Закариас и подаде на Томаш друга, след това веднага се върна при големите съдове с ферментирало мляко.

Историкът поднесе чашата към устните си и опита напитката — имаше вкус на прясно квасено кисело мляко. Остави алуминиевата чаша и изтри бялата течност, останала по устните му.

— Разбрах, че атентатът е неизбежен — каза той. — Но кой ще го извърши?

— Един португалски мюсюлманин.

Томаш отвори уста от изненада.

— Какво?

— Сериозно. Един тип от Лисабон.

— Как се казва?

— Ибн Таймия.

Професорът изглеждаше скептичен.

— Това име не прилича на португалско…

— Такова му е името.

— И той ще извърши атентата сам?

— Разбира се, че няма да е сам.

— Тогава кой ще е с него?

— „Ал Кайда“.

Като чу името, Томаш почувства как косата му се изправя. Трябваше да пийне още една глътка ласи, за да се успокои и да подреди мислите си. Всичко това придобиваше неимоверни мащаби и надхвърляше възможностите му да го осмисли. „Ал Кайда“! По дяволите, в какво се бе забъркал! Добре би било да се чуе с Ребека или с някой друг от американците и да се посъветва с тях, но знаеше, че не бива да го прави — той бе главното действащо лице в момента.

— Откъде всъщност знаеш всичко това?

— „Ал Кайда“ се обърна за помощ към хората, с които съм сега. Те ще трябва да прекарат през Пакистан материал, докаран от Афганистан. И понеже сме малко, ме помолиха да помогна. Така си дадох сметка какво става.

— А откъде знаеш, че има португалец, замесен в това?

— Ибн Таймия? Разговарях с него.

— Наистина ли?

— Да, бил съм с него не повече от десетина минути, но го разпознах в Лисабон и завързах разговор.

— Ти си се познавал с него?

— Да. Видях го веднъж в джамията и няколко пъти във факултета.

— Кой факултет?

Закариас хвърли бърз поглед към бившия си преподавател.

— Нашият — каза той и отново обърна глава настрана. — Факултетът по социални и хуманитарни науки в Нов лисабонски университет.

— Ти се шегуваш…

— Дори си мисля, че е бил ваш студент.

Томаш отново го изгледа поразен. Разговорът придобиваше сюрреалистични нюанси. Негов студент сега е в „Ал Кайда“? И този бивш негов студент ще извърши голям атентат? Невероятно.

— Извинявай, не си спомням човек на име Ибн Таймия да е посещавал моите лекции… — каза той, след като положи усилие да си припомни.

— Нима господин професорът помни имената на всички свои студенти?

— Разбира се, че не. Прекалено много са. Но име като това не бих могъл да пропусна. Ибн Таймия е име с много силен исторически заряд!

Закариас сви рамене.

— Може и да не е бил ваш студент — допусна той. — Но че съм го виждал във факултета, в това не се съмнявам.

Историкът изправи гръб на стола, решен да загърби тази тема. Имаше други приоритети.

— Добре, после ще поговорим за това — прошепна той. — А сега ми обясни какви са тия твои приятели, от които се опитваш да избягаш.

Закариас замълча за миг, сякаш се страхуваше да назове конкретно име.

— Чували ли сте да се говори за… „Дашкар-и-Тайба“? — прошепна той, озъртайки се отново, за да се убеди, че никой не може да ги чуе.

— Групировката, която се свързва с атентатите в Мумбай през 2008 година. С тях ли си се забъркал?

— Да, за съжаление.

— Но… как се случи?

Младежът сви рамене, сякаш сам не проумяваше как се е забъркал в тази каша.

— Знаете ли, дойдох тук, за да уча в един учебен център близо до Лахор — каза той, като махна неопределено. — Казва се Муридке, не знам дали сте го чували.

— Не.

— В Муридке има учебен център. Намира се на около четиридесет километра оттук. Има болница, училища, джамия, лаборатории… всичко. Наричат го образователен комплекс, но в известен смисъл е тренировъчен лагер.

— Тренировки? Какви тренировки?

— За джихад.

Томаш впери в него изпитателен поглед.

— Дошъл си в Пакистан да се готвиш за джихад?

— Не съвсем. Дойдох в Муридке, без да съм наясно в какво се забърквам. В края на краищата комплексът се управлява от „Джамаат-уд-Дава“, Асоциация по верски въпроси, която стопанисва стотина училища из цял Пакистан, мрежа от болници и социални институции. Доверих им се. — Закариас се поколеба, преди да продължи. — Не знаех, че „Джамаат-уд-Дава“ всъщност е само фасада на „Лашкар-и-Тайба“.

Настана тишина, нарушена от грохота на мотоциклет, който преминаваше пред заведението.

— Властите знаят ли за това?

Закариас се разсмя горчиво.

— Властите подкрепят това — обясни той.

— Пакистанското правителство подкрепя тази организация?

— Правителството няма думата — отговори младежът. — Зад всичко това стоят ISI115, тайните пакистански служби. Те командват в страната. Свързани са с талибаните, с „Лашкар-и-Тайба“, а навярно и с „Ал Кайда“, не знам.

Историкът поклати глава.

— Какви хора…

— Ония типове от „Лашкар-и-Тайба“ ме привлякоха в Муридке. Бях много наивен и въобще не си дадох сметка с какво съм се захванал. Когато разбрах, беше твърде късно.

Закариас зарея поглед из руините на стария Лахор. Изглеждаше потънал в мислите си, вглъбен в размисъл за обърканите обстоятелства, които неумолимо го бяха тласкали към този момент и това място, като листо, понесено от капризен вятър.

— Ония типове от „Лашкар-и-Тайба“ са те проследили до крепостта, така ли?

Момчето се намръщи.

— Не знам — каза то, потръпвайки, сякаш духът му в този момент се върна в тялото му. — Видях един от тях, в това съм сигурен. Но може и да е съвпадение.

Томаш се почеса замислено по брадичката. Много му се щеше да поиска инструкции от Ярогнев и Ребека, но в момента това му се струваше неуместно.

— Какво ще правиш сега?

— Не знам. — Закариас замълча нерешително. — Искам да се махна оттук, но ми се струва, че е прекалено рисковано.

— Аз не съм сам тук.

— С кого сте?

— Силите за сигурност.

Информацията ужаси Закариас. Момчето отвори широко очи, сякаш му бяха споменали дявола.

— Какво? Не ми казвайте, че сте говорили с пакистанската полиция! — Лицето му помръкна от безпокойство. — О, не! Нали чухте какво казах? Тези типове са свързани с „Лашкар-и-Тайба“, от едно и също тесто са! — Огледа се наоколо объркан. — Господи, какво ще правим сега?

— Спокойно — каза Томаш. — Не съм разговарял с пакистанската полиция.

— Тогава с кого?

— С американци.

Закариас надникна към улицата и се опита да различи лица на хора от Запада.

— Къде са?

Историкът направи неопределен жест навън.

— Тук са някъде…

— И тези типове ще могат да ме измъкнат оттук?

— Разбира се. Още сега, ако искаш. Ще те скрият в кола и ще те откарат във военна база наблизо. После ще те качат на самолет на американските военновъздушни сили и ще те отведат оттук. Само да кажеш.

Момчето издиша струя въздух. Сякаш притесненията, с които бе живял досега, отлитаха безследно.

— Слава богу!

— Какво ще правим?

Закариас скочи, изпълнен с енергия и ентусиазъм.

— Да тръгваме! — възкликна той, без да крие, че разговаря с Томаш. — Няма време за губене. — Махна по посока на мястото, откъдето бяха дошли. — Но първо трябва да отидем до крепостта.

— Защо?

Момчето хвърли банкнота на масата и излезе на улицата, съпроводено от бившия си преподавател.

— Донесъл съм доказателство.

— Какво доказателство?

— Доказателство, че се готви голям атентат. Но като видях онзи от „Лашкар-и-Тайба“ в крепостта, се паникьосах и го хвърлих в една кутия, не исках да ме хванат с него. Сега трябва да отидем да го вземем! Когато видите…

— Ибн ал Калб!

Сърдитият вик прекъсна разговора и парализира Томаш. Видя как един черен силует застана между него и Закариас, зърна острието, което проблесна на слънцето, и като в сън се устреми към бившия си студент.

— Аххх!

Непознатият прониза Закариас.