Божият гняв

XLII

Пешавар.

За Ахмед това бе име легенда, символ на приключенска екзотика и героичен дух.

Колко пъти беше срещал това име в египетските вестници, разказващи славния летопис на джихада срещу съветските кафирун! Ахмед държеше куфар в едната ръка, а с другата стискаше дръжката на вратата и се мъчеше да запази равновесие в живописния, претъпкан с хора автобус, който танцуваше сред натовареното улично движение на Пешавар. Бронята на автобуса беше покрита на места със златиста ламарина, на други — с бароково оцветен алуминий, фаровете му бяха украсени с метални козирки. Със смайващия си колорит автобусът приличаше на пътуващ приказен дворец.

Минаха покрай величествена сграда в кафяво-червеникав цвят, увенчана с кубета, най-доброто от стила неомогул, и Ахмед хвърли въпросителен поглед към притисналия се до него пакистанец.

— Това е музеят — поясни човекът на английски.

Автобусът излезе на улица с необичайно хаотичен трафик и спря, тресейки се целият. От всички страни ехтяха автомобилни клаксони, ауспусите бълваха облаци сив дим, а хората пъплеха като мравки между колите. Изнервен от суматохата, Ахмед отново се обърна към своя анонимен спътник.

— Джамията „Мехмед Хан“ далече ли е? — попита той, изгарян от нетърпение.

Мъжът посочи напред.

— Точно пред нас е, на „Базар Кибер“ — обясни той. — Като стигнете там, завийте наляво и тръгнете по улицата на златарите. Джамията е по средата на улицата.

Ахмед скочи от автобуса и пресече морето от автомобили и каруци, докато стигне до отсрещния тротоар на задръстения булевард. Цялото пространство беше изпълнено с мъже, облечени в традиционни одежди. Жени не се виждаха никъде.

Улицата излезе на базара, в самото сърце на стария град, където суетнята беше още по-осезателна. Имаше магазини за очила, куфари, тенджери, дрехи, дюкянчета за всичко и нищо, по тротоарите бяха разпънати амбулантни сергии с мисуак, орехови пръчици за почистване на зъбите, както и сладкиши, ядки, фурми.

Припомняйки си инструкциите, които беше получил в Лисабон, египтянинът спря пред магазина за дрехи и посочи бяла традиционна туника, която висеше на закачалка.

— Как се казва това?

Продавачът погледна към туниката.

— Шалвар камиз.

Ахмед се усмихна на това неочаквано съвпадение между пакистанската дума камиз и португалската дума за риза. Навярно Вашку да Гама бе пренесъл португалската дума на индийския субконтинент, помисли си той. Или бе отнесъл думата от езика урду в Португалия.

— Дайте ми тази.

Търговецът го измери с очи, извади шалвар камиз от найлонов плик и я подаде на клиента. Ахмед посочи веднага към традиционните афгански шапки, наредени една върху друга на един рафт.

— А това какво е?

— Пакол.

— Дайте ми една от тях.

Плати, осведоми се накъде да тръгне за улицата на златарите и продължи пътя си със загънатите покупки в найлонова торбичка и куфар в другата ръка. Тук-там го блъсваше в носа острият мирис на подправките, които надничаха на пъстри купчинки от торби от зебло или изпълваха пластмасови съдинки. Из тия улички не се виждаха коли, само мотори и велосипеди, магарета и каруци, и най-вече пешеходци, всички облечени в шалвар камиз.

От средата на базара тръгваше тясна улица, пълна с витрини със златни накити, и Ахмед се досети, че това трябва да е улицата на златарите. Всъщност бе нещо като коридор, наистина много оживен и богат, но все пак обикновен проход между магазините.

Посетителят зърна няколко жени. Бяха първите, които срещаше на обществено място в Пешавар, и установи със задоволство, че бяха покрити от глава до пети с черни бурки, а очите и носът се криеха зад мрежа. По това си личеше, че беше в земите на целомъдрени хора, каза си той поразен, не като онова безсрамие в Португалия и дори, макар и в по-малка степен, в Египет!

Пое по улицата с енергична крачка и скоро видя минаре на джамия. Полюбува се на сградата и се приближи до златаря, който чакаше клиенти на вратата на магазина си.

— Това ли е джамията „Мехмед Хан“? — попита Ахмед.

Човекът потвърди.

— Да, тя е.

Ахмед се огледа наоколо и тъй като не откри онова, което търсеше, остави куфара на земята и извади лист хартия от джоба.

— Къде е пазарът „Шануарие“?

Златарят махна към вътрешен двор вдясно.

— Тук е, от тази страна.

Пространството бе затворено от всички страни; виждаха се тераси на апартаменти, някои с проснати цветни дрехи по въжетата. От клетките, оставени на балконите, се разнасяха птичи песни. Партерът беше зает от малки дюкянчета, с насядали пред вратите търговци, които си бъбреха тихичко. Нямаше никакво съмнение, че това беше пазарът, който Ахмед търсеше, макар че беше доста по-скромен, отколкото си го бе представял.

Ахмед извади листчето от джоба си и се озърна наоколо, за да открие търсения адрес. Намери го, вмъкна се във входа и заизкачва стълбите към втория етаж. Застана пред една врата с решетка и натисна звънеца.

Плешив мъж с шалвар камиз и дълга бяла брада отвори вратата и се вгледа в него.

— Ас салаам алейкум — поздрави мъжът с алжирски акцент. — С какво мога да ви помогна?

— Уа алейкум салям — отвърна Ахмед. — Идвам в името на сура 9, аят 5.

— „Убивайте съдружаващите, където ги сварите — отговори мъжът на паролата на арабски. — И ги хващайте, и ги обграждайте, и ги причаквайте на всяко място из засада!“ — След като приключи с декламирането на аята, мъжът разтвори ръце и го прегърна. — Добре дошъл, братко! Уведомен съм за пристигането ти!

Стопанинът на дома прие Ахмед и го поведе към стая, в която имаше две двойни двуетажни легла, като във войнишко спално помещение. Двете легла отгоре очевидно бяха заети, затова домакинът му предложи долното легло отляво.

— Тук ще спиш — каза той, оправяйки чаршафите. — Утре рано сутринта ще дойде един от братята да те вземе и с божията благословия ще те отведе в мухаям.

Очите на Ахмед блеснаха, когато чу вълшебната дума. Щяха да го заведат в мухаям! Нима е възможно? Мухаям беше името, с което наричаха тренировъчните лагери в Афганистан. Нима мечтата му най-сетне щеше да се сбъдне? Аллах, толкова време беше чакал този момент!

— Утре ли? — попита новодошлият, който едва сдържаше възбудата си. Опасяваше се, да не би да е разбрал погрешно. — Утре… още утре ще отида в мухаям?

— Инш Аллах! Трябва да си готов в шест сутринта.

Беше истина! Аллах, беше истина! Лицето му светна от радост, но положи усилие да изглежда сдържан.

— А в кой мухаям ще отида?

Домакинът предпочете да замълчи по този въпрос и излезе от стаята, оставяйки госта на спокойствие.

— Ако даде господ, ще разбереш, като му дойде времето.

Ахмед си почиваше в леглото, когато, час по-късно, стопанинът на дома отново се появи. Искаше да знае дали всичко е наред и огледа госта си от глава до пети, задържайки с неодобрение погледа си върху египетската джелаба.

— Нямаш ли шалвар камиз?

Гостът отиде да вземе торбичката и я отвори, показвайки на домакина си чисто белите традиционни одежди, които току-що беше купил от базара.

— Ето — въодушевено показа традиционната афганска шапка. — Купих и пакол.

Мъжът поклати глава укорително и се обърна към шкафа в стаята. Отвори едно чекмедже и измъкна оттам стара и дрипава туника.

— Утре ще облечеш това.

Ахмед взе мръснобялата дреха и сянка на разочарование премина през очите му.

— Това ли, братко?

— Да — потвърди той, протягайки ръка. — Дай си всичките документи.

— Защо?

— Те остават тук, заедно с куфара ти. Ще си ги получиш, като се върнеш.

Гостът извади документите от джоба си и ги подаде на домакина. Мъжът ги сложи в плик и взе писалка, за да ги опише.

— Как се казваш?

— Ахмед — отвърна новодошлият, недоволен от опърпаната шалвар камиз, която му бяха дали. Явно искаха да пристигне в мухаям с просешки вид, като дрипльо, молещ се за закат. — Ахмед ибн Бараках. Идвам от…

— Не искам да знам — прекъсна го мъжът. — Тук никой не казва откъде идва, нито истинското си име, братко. Трябва да си измислиш име, с което да те запишат.

Ахмед го погледна колебливо.

— Признавам, че не съм мислил за това.

— А би трябвало, братко. Всеки, който дойде, оставя живота си зад себе си, включително семейството и собствената си идентичност. Престава да е обикновен човек и с божията благословия става муджахидин.

Думата имаше толкова силен символичен смисъл, че Ахмед усети как сърцето му лудо заби. За първи път някой го наричаше муджахидин! Първо беше чул думата мухаям, а сега и муджахидин! Аллах, наближаваше джихад!

— Всички муджахидини ли си сменят името? — попита Ахмед.

— Всички.

— И ти ли?

— Разбира се.

— Как ти викат тук?

— Тук съм Абу Бакр — представи се мъжът. Беше ясно, че името бе вдъхновено от първия халифат. Абу Бакр размаха плика с получените документи. — Сега трябва да ми кажеш какво ще е името ти, защото трябва да надпиша този плик.

Ахмед потъна в историята на исляма, но не му се наложи да мисли дълго, защото откри онази историческа фигура, в която искаше да се превъплъти.

— Вече знам! — възкликна той. — Имам си име.

— Кажи го.

— Омар ибн ал Катаб! — съобщи със задоволство. — Приемам името на завоевателя на Египет и на Ал Кудз.

Абу Бакр поклати глава.

— Не може, вече имаме Омар. Освен това повечето от братята са избрали имената на великите халифи или великите войни, като Саладин и други. Трябва да си по-оригинален.

Ахмед прехапа долната си устна, докато търсеше в паметта си някой, чийто дух би искал да въплъти. Не мисли дълго.

— Смятам, че открих.

— Кой?

Гостът пое дъх уверено и усети как духът на славното ислямско минало докосва душата му в мига, когато произнесе името, на което най-много се възхищаваше, името, с което от сега нататък щеше да се назовава като муджахидин.

— Ибн Таймия.

Мъжът, който вече носеше името Ибн Таймия, беше привършил с утринната си молитва три минути преди вратата на стаята да се открехне и бялата брада на Абу Бакр да се появи в пролуката.

— Време е, братко.

Ибн Таймия остави куфара под леглото, взе сака, с който щеше да пътува, и бързо излезе от стаята.

— Дойде ли вече? — попита той.

— Да, водачът ти е тук — потвърди домакинът. — Избягвай да разговаряш с него. Ако те накара да направиш нещо, подчини му се, без да разпитваш. Не бива да му задаваш никакви въпроси. Разбра ли?

— Да.

Минаха по коридора и Ибн Таймия видя, че в антрето на апартамента чака момче с мургава кожа и лъскавочерна коса, явно афганец. Абу Бакр ги представи един на друг и водачът направи знак на Ибн Таймия да го последва.

Ибн Таймия се сбогува с Абу Бакр и тръгна по стълбите. Чу вратата на апартамента да се затваря зад него и след минути вече вървеше по стъпките на водача из „Базар Кибер“, безлюден и тих по това време на деня.

Край тротоара беше паркиран пикап, натоварен с мъже, жени и кокошки. Водачът махна на Ибн Таймия да влиза. Посетителят скочи отзад и колата се понесе с рев из пустите улици на града. След десетина минути напуснаха града.

Пикапът се отправи към легендарния проход Хайбер, спирайки само на поредицата контролни пунктове, издигнати от различните племенни милиции. Пътуването се проточи няколко часа. Край Садда напуснаха главното шосе и свърнаха по черен път. Все едно караха по магарешка пътека.

Подрусваха се сред облаци прах в продължение на километри. След няколко часа непрекъснат преход водачът махна към голите хълмове отдясно и съобщи:

— Афганистан!

Ибн Таймия впери поглед в хълмовете с удивление. След онова, което муджахидините бяха сторили на руските кафирун, тази земя беше станала свещена за него. От години слушаше разкази за победоносни битки, които разпалваха въображението му. И ето го сега тук, готов да прегърне тази благословена земя!

След минути пътят излезе на поляна с голямо дърво и няколко паркирани автомобила. Пикапът спря при останалите коли и всички наизскачаха навън. Без да разбира какво става, Ибн Таймия видя, че и водачът слезе, и последва примера му. Гърбът го болеше и краката му бяха изтръпнали, затова направи няколко упражнения за отпускане на мускулите.

— Къде сме? — попита Ибн Таймия на арабски, докато разкършваше снага.

Афганският му водач му направи знак, че не разбира. Ибн Таймия повтори въпроса на английски, но получи същия отговор. Посетителят разбра, че трябва да опита по друг начин.

— Афганистан? — попита той.

Водачът посочи спрените коли на друга поляна, отвъд дърветата, и изрече нещо на пущунски. Хора сновяха между двете пространства, разминавайки се под голямото дърво. Ибн Таймия се вгледа по-внимателно и различи двама души в сянката на дървото. Носеха черни шалвар камиз, униформата на пакистанската полиция.

И тогава разбра.

— Границата! — възкликна той. — Това е границата!

Последва водача и спътниците си от пикапа, които се бяха отправили към дървото. Видя, че двамата пакистански полицаи проверяват в двете посоки хората, натоварени с торби, и че всички носеха опърпани шалвар камиз. Тогава му просветна защо Абу Бакр не беше харесал новите дрехи, купени на базара, — ако беше тръгнал с новичките шалвар камиз, несъмнено щеше да привлече вниманието.

Водачът го погледна и раздвижи пръсти, уподобявайки ходещи крака, за да му даде да разбере, че трябва да върви, без да спира. Ибн Таймия се подчини и се нареди на опашката, без да поглежда към полицаите. Видя как водачът му се приближи до пакистанците, подаде пълна шепа с рупии, за да не задават въпроси, и отново тръгна, видимо спокоен.

Отпред имаше още пикапи, които напомняха таксита в очакване на клиенти. Отправиха се към тях, но Ибн Таймия усети, че група мъже с бели тюрбани, въоръжени с АК-47, не го изпускат от очи. Изглеждаха съвсем млади, най-много на петнадесетина години. По лицата им бе изписано недоверие.

Водачът също изглеждаше притеснен от присъствието на тези въоръжени момчета. Наведе глава и дискретно прошушна на Ибн Таймия една дума, която веднага му изясни всичко.

Талибан.

Бяха в Афганистан.