Божият гняв

XXII

Пазачът отвори металната врата и Ахмед видя море от глави и тела да се извръща към него. Пазачът го бутна в килията и вратата се затръшна зад него. Тежка смрад на изпражнения изпълваше претъпканото помещение. Беше непоносимо горещо и задушно. Затворниците бяха натъпкани като сардини в кутия, плътно застанали един до друг.

— Кой си ти, синко? — попита го негов другар по килия, старец с бяла брада.

Ахмед се представи и отговори на въпросите от подробния разпит, на който беше подложен. По някое време, докато разказваше историята си, затворниците нададоха одобрителни възгласи, хвалещи юмруците и словесните нападки, които бяха станали причина за задържането му.

— Тия кафирун трябва да разберат, че не могат да идват тук, на наша земя, и да се държат като кръстоносци — отбеляза мъжът с бялата брада, изтръгвайки отново многогласно одобрение. — Добре си направил, синко.

Подът на килията беше покрит с бели плочки, имаше две квадратни прозорчета на тавана и клозет в ъгъла. Наистина не беше лесно да се раздвижи човек в това пространство, имаше прекалено много хора. Когато Ахмед каза какво мисли по въпроса, вместо отговор получи неочакван въпрос:

— Имаш ли пари?

Ахмед недоверчиво изгледа мъжа, който го беше запитал.

— Защо питаш?

— Защото с пари се купуват разни услуги. Имаш ли пари?

Без да е проумял смисъла на въпроса, Ахмед извади от джоба си монета от двадесет пиастри. Всички впериха погледи в парата като лешояди.

— Не стигат — каза мъжът. — Имаш ли още?

От джоба му колебливо се показа още една монета от двадесет пиастри.

— Четиридесет пиастри. Може и да стигнат. — Мъжът се приближи до вратата на килията и извика: — Пазач! Ей, пазачо!

Миг след това се отвори малкото прозорче на вратата и пазачът, дебел и небръснат мъж, надникна в килията.

— Какво искате?

— Тук не може да се диша. Отвори вратата за десет минути, моля.

— Какво печеля от това?

Мъжът обърна глава и изгледа Ахмед.

— Покажи му.

Разбрал най-сетне какво става, новият затворник показа двете монети на пазача.

— Четиридесет пиастри.

Ключът се превъртя три пъти в бравата с отчетлив звук, вратата се отвори и свежият въздух нахлу в килията като река. Въздухът в помещението се промени и затворниците задишаха с пълни гърди, приятен хлад съживи изпитите и изпотени лица. Но блаженството им бе кратко. Пазачът се появи след десетина минути и тръшна вратата. Капанът щракна отново.

Олекна им едва привечер, когато вратата се отвори и затворниците бяха изведени като стадо овце в коридорите на затвора. Уплашен, Ахмед тупна по рамото затворника, който вървеше пред него, и го попита накъде отиват.

— На вечеря.

Влязоха в зала с голяма маса, охранявана от трима пазачи, седнали в края. Арестантите се подредиха на опашка и един по един се запътиха към пазачите. Когато дойде ред на Ахмед, пазачът, разбирайки, че пред него стои нов затворник, го изгледа от глава до пети, сякаш го преценяваше.

— Как се казваш, кучи сине?

— Ахмед ибн Бараках.

Пазачът му подаде алуминиева чиния и му викна да сяда. Готвачът се приближи с голяма бака и му сипа ориз, зеле и овче сирене. Понеже не им дадоха прибори, наложи се да се храни с ръце, но това не го притесни. Нали и Пророкът се бе хранил така. Ахмед дори беше горд, че се храни като божия пратеник.

Когато приключиха с вечерята, ги върнаха в килията на втория етаж на сградата. Усещането за клаустрофобия го връхлетя отново, щом заключиха вратата. Вече беше нощ и арестантите налягаха на плочките, готвейки се да спят. Ахмед отново си помисли, че са натъпкани като сардини в кутия. На всеки се полагаха само две плочки и половина. Нечии крака бяха опрени в главата му, собствените му крака докосваха главата на друг. Опита да се абстрахира от това и да заспи.

Не успя. Въпреки всичките си старания оставаше буден. Какво правеше тук, питаше се непрестанно. Искаше му се да си е вкъщи, да отиде в медресето, да броди из сука и да търси клиенти за магазина за наргилета, искаше му се да се порадва на снагата на Адара, на обяд в кухнята на Ариф. За бога, нима беше изгубил всичко това? Ами сега? Какво ще стане с живота му? Сълзи бликнаха от очите му, хълцаше като дете. За всичко това беше виновно правителството, каза си той. Как е възможно в собствената му страна някакъв кафир да е по-важен от правоверен?

Обръщаше се ту на едната, ту на другата страна в оскъдното пространство, с натежало от чувство за несправедливост сърце. По времето на Пророка такова нещо не би могло да се случи. Ако можеше да изложи случая си направо пред божия пратеник, Мохамед не само че щеше да го оневини за всичко, ами и похвала щеше да получи за това, че не се беше оставил кафир да го обиди! Колко правоверни са били опростени, заради това че са погубили живота на кафирун! Та нима Ахмед не би бил опростен за това, че беше защитил честта си? Не, няма и съмнение, че това правителство е в ръцете на кафирун!

По някое време пикочният му мехур се обади и му се наложи да стане. Прескачайки легналите на пода тела, Ахмед стигна до клозета. Смрадта на изпражнения тук беше особено силна, облаци мухи бръмчаха наоколо и Ахмед съжали налягалите затворници. Как въобще можеха да спят тук? Истина е, че до клозета имаше повече място, което не беше за чудене — всеки гледаше да е по-далече. Но нямаше как, при толкова народ някои бяха съумели да си намерят място само тук.

Ахмед дълго уринира във вонящата дупка и след като приключи, отново на подскоци се върна на мястото си. Но когато се върна, разбра, че мястото му бе изчезнало, телата се бяха наместили едно до друго и бяха запълнили освободеното пространство. Потърси друго място, но навсякъде беше едно и също. Нямаше празно пространство. Заснова напред-назад с растящо отчаяние, но навред се виждаха само проснати едни до други тела и никаква пролука, където да се настани.

— Искаме да спим — недоволно се обади глас, комуто явно пречеше бродещият наоколо призрак.

— Нямам място — оплака се Ахмед.

Последва гневно шъткане отвсякъде.

— Лягай!

Новакът се огледа наоколо обезсърчен. И тогава разбра как стояха нещата. Естествено, че имаше място. Там, където лежаха онези, които не бяха открили свободно пространство. Примирен, съкрушен и ужасен, Ахмед запрескача телата за сетен път и с погнуса легна на единственото незаето място.

До клозета.

Когато се събуди на следващото утро, Ахмед започна опознаването на дневния режим, на който щеше да се подчинява, докато беше в затвора „Абу Заабал“. Малко след утринната молитва съкилийниците му бяха подбрани като овце и подкарани към столовата, където им сервираха закуската. Варена бакла с хляб. Същата тази сутрин, докато бъркаше с пръсти в кашестата бакла, напипа нещо твърдо. Почуди се и измъкна предмета от храната.

— Какво е това? — попита той, показвайки нещото, напомнящо малка тръбичка.

Другарите му до него, братята Валид, се разсмяха.

— Фас — каза единият от тях.

Невярващ на очите си, Ахмед доближи тръбичката до носа си и подуши. Миришеше на пепел и тютюн — наистина беше фас.

— Каква свинщина!

— Пазачите са — добави другият брат Валид, свивайки рамене. — Нарочно хвърлят боклуци в храната, за да ни ядосват…

Ахмед научи, че храната в „Абу Заабал“ беше нещо като кутия с изненади. Можеше и на нищо да не попадне, както се случи при първата вечеря, но винаги съществуваше възможността да се натъкне на нещо невероятно. Обикновено имаше камъчета или пясък, примесени с храната, но според някои пазачите се хвалели, че са храчили в тенджерата, когато са били с хрема.

Но най-лошото идваше след закуска. Водеха затворниците на терасата на втория етаж на сградата, където пазачите ги караха да тичат в кръг обратно на часовниковата стрелка. Щом някой забавяше ход, пазачите го засипваха с ругатни и го удряха с колан. Ахмед не разбираше смисъла на тези обиколки, но тичаше заедно с другите и като тях отнасяше по някой удар.

Късно сутринта отново ги водеха в килията. Не след дълго Ахмед започна да гледа на това пренаселено, задушно и смрадливо пространство като на спасителен остров. Онова, което му се струваше абсолютно нетърпимо при пристигането му, постепенно заприлича на истински оазис. Бяха му казали, че килията е предвидена за двадесет човека, а в момента затворниците в нея бяха шестдесет. Това го бе възмутило отначало, но вече беше престанало да го смущава.

Килията се беше превърнала в спасително убежище.

Така изкара пет месеца. Не си доспиваше, храната не струваше, измъчваше се заради съсипания си живот, понякога пазачите му се нахвърляха без повод и го биеха. Подаде специална молба и семейството получи разрешение да му праща по малко пари, което му позволяваше да си купува цигари, зеленчуци, сирене и дини в стола. И понеже никой нямаше нож, разцепваха дините, като ги удряха в пода.

Единственото нещо, което го зарадва през това време, беше писмото от Ариф. Бившият му шеф се обръщаше към него с топли и сърдечни думи, наричаше го сине мой, уверяваше го, че нищо в сърцето му не се беше променило и че онова, за което се бяха договорили три години преди това, продължаваше да е в сила. Адара му беше обещана и щеше да бъде негова, каквото и да се случеше.

Но един ден, докато тичаха в кръг и коланите на пазачите плющяха по изоставащите затворници, се появи някакъв служител на затвора.

— Ахмед ибн Бараках! — извика той името, записано на лист хартия. И тъй като никой не отговори, повтори името, този път по-високо: — Ахмед ибн Бараках!

Ахмед дишаше тежко, по лицето му се стичаше пот и дрехите му бяха залепнали за тялото. Едва на второто повикване разбра, че е за него. Какво ли искаха този път? Да не би е да е сторил някоя глупост? Пак ли щяха да го наказват? Мина му през ум да се престори, че не е чул, но бързо заключи, че ще стане още по-лошо. Ако бяха дошли да го наказват, щяха да го накажат още по-сурово за неподчинение. Ето защо забави ход и задъхан се представи пред служителя, който беше изкрещял името му.

— Аз съм — каза той, докато си поемаше дъх на пресекулки. Гърдите му трескаво се надигаха и спускаха. — Ахмед ибн Бараках.

— Бегом в килията да си вземеш нещата. След пет минути да си в централния двор — заповяда той, извърна се и извика следващото име: — Мохамед бин Валид!

Така, без да разбира какво става, Ахмед беше вкаран заедно с още осем затворници в затворническа кола. През прозорчето с решетки видя как се отдалечават от „Абу Заабал“, минаха покрай болницата и училището на селото, а после вдигнатият от автомобила прахоляк закри всичко и затворниците се отпуснаха на местата си.

Между тях бяха братята Валид.

— Дали няма да ни пуснат на свобода? — попита единият брат, но явно и сам не вярваше в това.

— Това е невъзможно — каза Ахмед, за да не се надяват напразно. — Имам още да лежа.

— И аз — каза вторият брат.

— И аз — добави друг затворник.

Бързо установиха, че никой в колата не бе излежал присъдата си, и надеждите им помръкнаха. След като не възнамеряваха да ги освобождават, защо ги бяха извели от „Абу Заабал“? Един от затворниците огледа внимателно другарите си и очите му светнаха.

— Не забелязвате ли нещо?

— Какво?

— Всички сме от „Мюсюлманско братство“.

Вторачиха се едни в други, осъзнавайки, че до един бяха привърженици на радикалната ислямска организация.

— В името на Пророка, имаш право!

Ахмед се прокашля.

— Аз не съм.

Изгледаха го с любопитство.

— А какво си направил, та те арестуваха?

— Набих един кафир — гордо каза той. — И съдът, вместо да ме защити, мен, правоверния, защити кафирското куче, Аллах да го прокълне завинаги!

Одобрителен хор огласи затворническата кола.

— Говориш и се държиш като истински правоверен, братко — заяви един от спътниците му с нотка на уважение. — Може и да не си от „Мюсюлманско братство“, но все едно че си.

Откритието, че принадлежат към една и съща ислямска организация и споделят едни и същи идеи, ги накара да се замислят. Явно фактът, че почитаха Корана и сунната на Пророка, беше критерият, по който бяха подбрани и изтеглени от „Абу Заабал“. Това поставяше важни въпроси. Какво ставаше? Какво щяха да правят с тях? Накъде ги водеха?

Все по-напрегнато поглеждаха навън, опитвайки се да познаят пътя. Откриха, че пътуват през провинция Калюбия в посока Кайро.

След два часа големият град остана зад гърба им. Приближаваха Маади, на югоизток от столицата. И тогава забелязаха табела с надпис.

Тора.

— Аллах Ар Рахим, Милосърдния, да се смили над нас — прошепна един от затворниците, като видя табелата.

— Защо? — обезпокои се Ахмед, с недоумение в очите. — Познаваш ли това място?

— Да.

— Е и? Къде отиваме?

Мъжът, който беше проговорил, се отдръпна от прозореца на затворническата кола и седна на мястото си с дълбока въздишка, свел очи съкрушен.

— В преизподнята.