Божият гняв

XXXII

Ахмед очакваше с нетърпение посещенията на майка си в затвора „Тора“. Баща му не искаше да го види, казваше, че синът му е позор за семейството, но майката си оставаше майка. Затворниците, които не бяха от специалните крила, имаха право на посещение два пъти месечно и майка му не бе пропуснала нито едно. Беше от първите посетители и обикновено носеше домашно приготвена храна, която доставяше огромна радост на Ахмед и компенсираше оскъдния порцион в затвора.

Отначало пазачите внимателно проверяваха всичко, отваряха съдовете и бъркаха с мръсни пръсти в храната. Когато чу оплакванията на ученика си от тези проверки, Айман му обясни какво трябва да направи, за да ги избегне.

Бакшиш.

— Какво?

— Трябва да плащаш на пазачите.

Идеята бе проста, но гениална. От момента, в който пазачите започнаха да получават своето, в пари или тютюн, всичко действително стана много по-лесно.

Лицето на майка му бе застинало в неизменен израз на горест — не беше леко да имаш син в затвора. Но този ден, в мига, в който я съзря, Ахмед разбра, че се е случило нещо: погледът й беше друг, нямаше я предишната мъка и дори излъчваше щастие, което го изненада.

— Какво става? — попита той веднага щом седнаха в залата за посещения.

Тя го изгледа със светла усмивка.

— Не ми казвай, че не знаеш…

— Не разбирам за какво говориш.

— Жалбата, която подадохме, е била разгледана.

— И какво от това? — каза Ахмед равнодушно.

Майка му го изгледа почти възмутена, шокирана от хладната безучастност на момчето.

— Защо се държиш така? — учуди се тя. — Сине, съдията реши, че трябва да те пуснат на свобода! Малко ли ти се струва това?

Ахмед сви рамене.

— Това е само една формалност — отбеляза той без ентусиазъм. — Нищо не струва.

— Какво искаш да кажеш?

— Майко, аз съм тук от година и половина. Излежал съм половината от присъдата. При условие че няма оплаквания от поведението ми, нормално е съдията да ме освободи условно.

— Ама… ти май се оплакваш? Условно или не, важното е, че ще бъдеш на свобода! Съдията е наредил да те пуснат! Нима смяташ това за малко?

— Кога ще ме пуснат?

— След две седмици.

Ахмед се разсмя насила.

— Ти наистина ли вярваш в това?

— Разбира се, че вярвам. — Майка му го изгледа недоверчиво. — Защо? Не трябва ли?

— Разбира се, че не.

— Защо?

Ахмед посочи пазача, който охраняваше залата.

— Защото всички те са лъжци! Защото правят каквото си искат! Нима вярваш, че онези там ще ме пуснат някога?

— Но решението не е на пазачите, сине. Нито на правителството. А на съдията.

— И какво от това? Свидетел съм на четири случаи с братя от „Ал Джамаа“, които имат връчени заповеди за освобождаване. И знаеш ли какво се случи? Още са тук! Правителството изобщо не зачита съдийските решения! Ако съдиите решат да ни пуснат, правителството се позовава на специални мерки заради извънредното положение и продължава да ни държи затворени. Ще излезем оттук, когато правителството реши, а не когато съдилищата наредят…

Майка му си върна усмивката.

— Ти да не си случайно от „Ал Джамаа“?

— Ами… всъщност не съм.

— Така ни каза и чичо Махмуд, който се познава с хора от полицията. Изглежда, полицията е разбрала, че не си от „Ал Джамаа“, и затова няма да прибягва до извънредното положение, за да попречи на освобождаването ти.

Ахмед се взря в очите на майка си.

— Мамо, сериозно ли говориш?

— Разбира се.

— От полицията са казали това на чичо Махмуд?

Тя вдигна крехката си ръка и нежно прокара пръсти по лицето му.

— Сине — каза благо тя, — ще се върнеш у дома.

Айман, който познаваше практиката на правителството в подобни случаи, също посрещна скептично новината. Но подробностите от разговора на чичо Махмуд с полицията го убедиха в скорошното освобождаване на ученика му.

— Майка ти е права — отбеляза Айман, поклащайки глава утвърдително. — Истина е, че не си член на „Ал Джамаа“. Навярно са проверили и очевидно не са намерили никакъв документ, който да те свързва с нас. Следователно напълно естествено с да те освободят.

Седяха в столовата на затвора. Беше обяд и току-що бяха сервирали супата. Ахмед изслуша разсеяно думите на учителя си и махна апатично.

— Все ми е тая.

Айман го изгледа с любопитство.

— Май не изглеждаш особено доволен…

— Какво ще правя навън? Вие казахте самата истина, братко: живеем в джахили общество, което се преструва на правоверно. Как ще се чувствам там, навън, без да мога да направя нищо, за да наложа волята на Аллах? Как може един истински правоверен да живее в джахилия?

Учителят вдигна очи и огледа столовата, изпълнена с обядващи затворници.

— Повечето от братята излизат оттук пречупени и се страхуват да се изправят отново пред кафирун, които твърдят, че са вярващи и господстват над нас. — Погледът му се върна на Ахмед. — А ти? Как смяташ, че ти е повлиял опитът, който получи тук, в затвора? И ти ли си изплашен?

— Аз ли? Страх? — възкликна Ахмед. Очите му пламтяха от възмущение, че учителят му е могъл да допусне подобно нещо. — Никога! За какъв ме мислите?

— Тогава?

— Аз съм изпълнен с гняв! Възмутен съм! Нима бих могъл да приема онова, на което ни подлага правителството? Никога! Как е възможно да си помислите, че съм толкова слаб! — Постави ръка на гърдите си. — Ние сме правоверни, а те преследват правоверните! Как се осмеляват! Как изобщо можете да допуснете, братко, че ме е страх от тези… от тези псета? Ако смятате, че тези слуги на дявола са ме уплашили, лъжете се!

Айман разтвори ръце с одобрителен жест.

— Слава на Аллаха, ти си истински правоверен! — възкликна той. — Прости ми, че се усъмних в теб, но трябва да знаеш, че са малко онези, които реагират като теб. Когато ги хвърлят в затвора и ги подложат на изтезания, повечето от братята се пречупват. Но някои, малцина храбреци като теб, придобиват закалка. Те са авангардът на исляма, хората, които вървят през океана на джахилията с факел в ръка и водят човечеството към бога.

Когато чу тези думи, негодуванието на ученика му потъна в наплив от чувства. Заля го зашеметяваща вълна от гордост.

— Ако имаше как, аз също щях да издигна факел — постави той ръка на гърдите си.

Айман забарабани с пръсти по дървената маса, на която седяха.

— Има начин.

— Какъв?

— Примера на Пророка, мир нему.

Ахмед присви очи.

— Какво намеквате?

— Джихад.

Ученикът остана безмълвен. От дълго време мислеше над това. Откакто започна наистина да разбира Корана и сунната на Пророка, непрекъснато се питаше дали не бе негов дълг да се подчини на повелите на Аллах, да разпространява вярата с проповед, когато е възможно, и със сила, ако проповедта не постига целта. Включването на Ахмед в „Ал Джамаа“ никога не бе обсъждано между него и учителя му, но витаеше около тях като призрак при всичките им разговори.

Но имаше нещо, което ставаше все по-ясно за него: ако наистина вярваше в Аллах и в неговото писание, трябваше да му се подчини. Подчинението всъщност не беше избор, а божия заповед. А повелята, изразена в последното Откровение, низпослано на Пророка, гласеше, че цялото човечество трябва да се подчини на исляма. „И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах!“ — се казва в Корана, сура 8, аят 39. Аллах, нима има по-ясна повеля от тази? Как един правоверен може да пренебрегва божията воля? Бог заповядва да се сражават с кафирун, докато всички се подчинят!

А той, Ахмед? Щом се имаше за правоверен, не трябваше ли да е последователен във вярата си? Щом се беше подчинил на волята на Аллах, не трябваше ли да изпълнява нарежданията му? Как би могъл да се преструва, че не вижда как тази недвусмислена повеля грее записана със златни букви в Корана? И така беше! Беше я чел! Беше я научил наизуст! „И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах!“ И щом беше истински правоверен, беше длъжен да се подчини, друга алтернатива нямаше — неговите лична воля и мнение не струваха нищо.

Волята на Аллах стоеше над всичко.

Обърна лице и се вгледа непоколебимо в Айман: решението беше взето, покорността пред бога най-сетне бе пълна.

— Какво трябва да направя?

Две седмици се бави отговорът на въпроса. Айман каза, че трябва да се посъветва с братята, преди да реши кой е най-добрият път, и Ахмед заживя в очакване на инструкциите. За първи път бе в абсолютен мир със самия себе си. Беше решил да се присъедини към джихад и да изпълни божиите повели. Аллах, нима има по-голяма радост в живота от тази да следваш божията воля?

Дните се изнизаха и получи официално известие с датата и часа, в който щяха да го пуснат на свобода. Щеше да стане след седемдесет и два часа. Показа известието на учителя, който го помоли да има търпение. Скоро щеше да има новини.

В навечерието на освобождаването му, когато се сбогуваше в двора с другарите от други килии, които повече нямаше да види, Айман се появи и му направи знак да го последва към един по-уединен кът до стената.

— Братята ми дадоха отговор — съобщи му учителят с шепот, озъртайки се наоколо, за да се убеди, че никой не ги подслушва. — Всичко вече е уредено.

— Е и?

— Искаме да продължиш да учиш.

Решението накара Ахмед да зяпне от почуда.

— Да уча ли? Но за какво ми е да уча? Аз искам да се бия! Искам да се присъединя към джихад!

Айман го изгледа укорно.

— Спокойно, братко. Успокой се и ме изслушай. Знаеш ли коя е най-често употребяваната дума в Свещения Коран след божието име?

Смазан от разочарование, ученикът поклати глава.

— Не.

— Илм — каза учителят, като докосна с показалец слепоочието си. — Знание. В триста аята на Свещения Коран Аллах призовава правоверните да използват разума и знанието. Самият Пророк, мир нему, го е потвърдил: „Първото нещо, сътворено от Аллах, е разумът“. — Посочи челото си. — Следователно трябва да използваме главата.

— Добре, аз използвам главата си. Но искам да я използвам, за да участвам в джихад, както Аллах повелява на правоверните!

— И ще го правиш — увери го Айман. — Можеш да си спокоен за това. Но преди това трябва да натрупаш знания.

— Какви знания?

Бившият му учител отново се огледа наоколо, за да се увери за сетен път, че никой не ги подслушва.

— Инженерство.

Като чу думата, Ахмед се намръщи.

— Защо?

— Спомням си, че в медресето учителят по математика много те хвалеше. Предполагам, че ти се отдава тази материя. Или се лъжа?

— Не, прав сте. И какво?

— Братята казват, че имаме нужда от инженери. Ти, изглежда, си призван за това. И тъй, искаме да завършиш учението си и да станеш инженер.

Ахмед въздъхна примирен.

— Добре, щом е такава волята ви…

— Да, такава е волята на нашите братя.

— Но нали ми гарантираш участие в джихад?

— Като му дойде времето, ще получиш инструкции и за това, иншаллах. Но това ще стане едва след като завършиш курса по инженерство.

— Добре.

— Вече сме избрали мястото, където ще учиш.

Въпреки покрусата си Ахмед почти се разсмя.

— Аллах, това се казва организация! — възкликна той. — Къде ще ходя? Надявам се да бъде поне в Кайро…

Учителят поклати глава.

— Нашата страна стана прекалено опасна, има много полицаи из университетите, които следят студентите. Освен това не забравяй, че имаш досие. Налага се да напуснеш Египет.

— Какво?

— Тук веднага ще те хванат.

— Тогава искам да отида в Земята на Свещените джамии — каза той твърдо. — Това е единствената страна, която прилага шериата и се придържа стриктно към него.

Айман отново поклати глава.

— Не — повтори той. — Няма да ходиш в Саудитска Арабия, там вече имаме много хора. Няма нищо общо с обичайните маршрути. Мислим да те изпратим на друго място.

— Къде?

— В Европа.

Новината направо потресе ученика.

— Аз? В Европа? — Не можеше да повярва на ушите си. — Но… да не сте си загубили разсъдъка? Искате да ме пратите при кафирун?

— Спокойно, братко — помоли Айман, поставяйки ръка на рамото му, за да го успокои. — Просто искаме да те пратим там, където никой няма да те следи и където ще се чувстваш сигурен. Ислямският свят е пълен с джахили правителства, които само изпълняват онова, което кафирун им наредят. Тук няма да си на сигурно място. Трябва да отидеш там, където ще останеш абсолютно незабележим.

Ахмед потърка брадичка замислен.

— Отиването ми в Европа е голяма жертва — каза той. — Ако наистина искате да замина за земите на кафирун, имам едно условие. Моля да ми помогнете да се оженя.

Айман го изгледа смаян.

— За бога, нима имаш годеница?

— Обещана ми е, когато бях на дванадесет години.

— Ти си пълен с изненади, братко — възкликна учителят. — Бъди спокоен, ще имаш подкрепата на „Ал Джамаа“. Всъщност бракът е идеалният начин да останеш незабележим. Просто… перфектно!

Ахмед изпълни гръдния си кош с въздух, напълно доволен от развоя на събитията.

— В такъв случай съм съгласен — каза той. — Къде искате да отида? Има много братя, които отиват в Лондон…

— Точно така, и това е проблемът. В Лондон има прекалено много братя и кафирун започнаха да душат подозрително. Не можем да те пратим там. Ще трябва да заминеш за по-спокойно място, където няма да се набиваш на очи.

— Какво има предвид „Ал Джамаа“?

— Ал Андалус — съобщи учителят. — Искаме да отидеш в един от големите градове в Ал Андалус.

— Кордовския халифат?

— Да.

— Искате да отида в Кордова?

С усмивка, разкриваща развалените му зъби, Айман поклати за пореден път глава и най-сетне съобщи запазената за ученика му дестинация.

— Ал Лушбуна.

— Къде?

Учителят извади от джоба си измачкан лист хартия, разтвори го и го показа на ученика си — беше малка географска карта на Европа. Насочи изкривения си пръст към един град в най-западния край на Иберийския полуостров.

— Кафирун го наричат Лисабон.