Божият гняв

Епилог

Бирата се лееше от препълнените чаши и гръмки смехове изпълваха бара. Група мъже с униформи от NYPD се приближиха до канапето, където седеше Томаш, хванаха го за дясната ръка и го издърпаха към средата на бара.

— Хайде, Том! — каза единият от тях. — Вие сте героят на деня! Елате да празнуваме!

Томаш кимна към Ребека, която беше останала отзад.

— Но аз вече празнувам! — запротестира той. — С ангел!

Един от полицаите се обърна към русата жена.

— Извинете, мис Скот. Ще ви го отнемем само за минутка!

Дясната ръка на Ребека беше гипсирана, но махна с лявата в знак, че няма проблем.

— Всичко е наред, момчета…

Полицаите помъкнаха Томаш към пианиста.

— Вие сте човекът, Том! — настоя единият от тях, обзет от ентусиазъм. — You’re the man!

— В последната секунда! — извика друг и миг по-късно го вдигна на раменете си. — Той обезвреди бомбата в последната секунда! Това го няма и в Холивуд! Нито у Спилбърг!

— You’re the man!

Томаш се разсмя и се остави полицаите да го носят на конче. Превивайки се от смях, хората от NYPD го оставиха да тупне на стола до пианиста.

Музикантът изчака да му дадат знак и плъзна пръсти по клавишите, изтръгвайки мелодията от инструмента. Като чуха първите ноти, нюйоркските полицаи изпълниха гърди и ревнаха в хор с пълни чаши, вперили погледи в португалеца.

Хорът се заля в смях и Томаш се възползва от бъркотията, за да се върне при Ребека.

— Господи, ама вие наистина сте герой! — усмихна се тя. — Впечатлена съм!

— И за вас ли?

Усмивката на американката грейна още повече. Ребека облиза устните си лукаво, наведе се към историка и го прегърна нежно.

— Шегувате ли се? След всичко, което направихте днес следобед, за мен вие сте… вие сте бог!

Томаш я придърпа към себе си и му се прииска да я целуне, но не се осмели. Предпочете да усети топлината й и лекото ухание на златните й коси.

— Мога ли да ви помоля за нещо? — прошепна той, притискайки я още по-силно.

— Каквото поискате — отвърна Ребека. — За вас съм готова на всичко. Наистина на всичко.

Като чу тези думи, португалецът усети огромна и неудържима ерекция да издува панталоните му.

— А ако излезем навън?

— Искате да си тръгвате ли?

— Да. Тези полицаи са симпатични, но истината е, че въобще не ги познавам — Погали я по косите. — Хиляди пъти предпочитам да празнувам с вас.

Ребека леко отдръпна глава и погледна Томаш в очите.

— Добре — съгласи се тя. — Нека да празнуваме на друго място. Но нека да останем още малко.

Португалецът нацупи устни.

— О, защо? Защо не можем да излезем веднага?

— Не може, Том. Не забравяйте, че хората от Вашингтон са на път и ще се присъединят към нас. Мистър Белами и всички от NEST идват насам. Трябва да останем поне малко с тях, нали?

Томаш се опита да прикрие разочарованието си. Искаше му се на минутата да излезе с Ребека и беше решил да я целуне в асансьора. Вече си представяше как се любят двамата — той с гипсирано ляво рамо, тя с гипсирана дясна ръка. Щеше да е интересно. Не беше доволен от това, че не могат да си тръгнат веднага, но бързо се примири. В крайна сметка това беше само отлагане на божествените мигове, които влажните устни и горещото тяло на американката обещаваха.

Само отлагане.

— Добре — съгласи се Томаш. — Кога пристигат?

Ребека погледна часовника си.

— След половин час.

Нощният Ню Йорк приличаше на огромна корона с блестящи бижута, искрящи като диаманти сред рубини, сапфири и изумруди. Истинско вълшебство беше да наблюдаваш големия град от високо, усещайки пулса му през големия прозорец на Rainbow Grill на шестдесет и петия етаж на сградата на RCA146.

В пиано бара хората от NYPD не спираха да пият бира и да пеят, но Томаш и Ребека предпочитаха да наблюдават грейналия в светлини град, хипнотизирани от ярките цветове, трептящи в изумителен хореографски ритъм.

— Нямам търпение да изляза оттук — сподели историкът, който вече не мислеше за нищо друго. — Как мислите, много ли ще се забавят? Вече мина половин час…

Американката погледна часовника.

— Имате право — установи тя. — Закъсняват с двадесет минути. Може би е по-добре да се обадя на…

— Fucking гений!

Португалецът позна басовия и провлачен глас и се обърна. Видя познатото лице на шефа на NEST, застинало в подобие на усмивка.

— Мистър Белами!

— Какво повтарям аз от години? — попита американецът, без да сваля очи от Томаш. — Вие сте един fucking гений!

— Беше късмет…

— Какъв ти късмет! Никой не може да направи онова, което вие сте направили, само с късмет! Поздравления и за двамата! — Махна към Ребека. — И вие също, бейби. Отлично сте се представили!

— Благодаря, мистър Белами.

— Бях информиран, че президентът ще връчи и на двама ви Президентския орден на свободата, най-високото гражданско отличие, за специален принос в защитата на националната сигурност на Съединените щати. А човекът от ФБР, който, за жалост, загина, също ще бъде награден посмъртно с медал. Беше герой.

Споменът за Тед помрачи лицата на Томаш и Ребека. Не бяха приятели, но все пак бяха прекарали три дни заедно, докато наблюдаваха дома на Ахмед. Беше загинал пред очите им. Странно чувство на близост завинаги щеше да ги свързва с Тед.

Томаш почувства необходимост да разведри обстановката.

— Е, мистър Белами? Сам ли пристигнахте?

— Разбира се, че не.

Неочаквано Ребека се озърна неспокойно, поглеждайки към входа на бара, търсейки колегите си от NEST.

— Къде са останалите?

— Дойдох с кола с ескорт — каза Белами. — Сигурно всеки момент ще пристигнат.

— И Анна ли ще дойде?

— Разбира се.

Като след подадена от суфльор реплика, веднага щом шефът на NEST млъкна, малка, но шумна компания нахлу в пиано бара. Щом видяха Ребека, новодошлите се втурнаха към нея. Начело вървеше мургава красавица с дълги къдрави коси. С овлажнели очи тя се хвърли в прегръдките на Ребека.

— О, бейби!

— Скъпа!

Томаш, изумен, не вярваше на очите си. Ребека и Анна бяха слели устни с такъв плам и страст, че сърцето му се сви, а копнежът му стихна и се превърна в дълбоко огорчение.