Божият гняв

XLV

— Наталия!

Изрусената жена, която надникна от вратата, беше закръглена, с толкова гънки, че телесата й заплашваха да излязат извън роклята — уникална дреха в яркочервено, прилепнала на гърдите, разкроена надолу в дантелена пола, която стигаше до бедрата. Телосложението й беше от онзи тип, който жените ненавиждаха, защото минаваше за пълно, но пълнотата й беше последното нещо, което мъжете виждаха в пищните заоблени форми.

— Викате ли ме, полковник?

— Ела тук, девушка!

— Но спектакълът ми всеки момент ще започне…

— Само за минутка.

Наталия се приближи, ясно съзнавайки какъв животински ефект имаше похотливото й тяло върху мъжете.

— Какво има, полковник? — измърка тя, плъзгайки ръка по гърдите на руснака. — За какво ви трябва вашата Наталия?

Алексеев посочи Томаш.

— За да те покажа на този господин тук — каза той. — Дай му целувка…

Русокосата в червено се усмихна лукаво и отиде при португалеца, който размени тревожен поглед с Ребека. Американката му направи знак, че всичко е наред, което Томаш разбра като указание, че не бива да противоречи на руснака.

Наталия се наведе над него и приближи лице. Португалецът усети евтиния парфюм и топлите й месести устни да се залепват за неговите. Понечи да се отдръпне, притеснен от американката, която седеше до него и всичко виждаше, но влажната и страстна уста наистина беше изкусителна. След устните влезе в действие и езикът, който проникна мокър в полуотворената уста на историка и започна да я изследва лакомо.

Целувката трая почти минута и приключи изневиделица. В мига, в който жената се отдръпна от устните му, Томаш почувства ръцете й между краката си.

— Е? — попита полковникът.

Наталия обърна глава и намигна със синьо-зелените си очи, сякаш искаше да каже, че мисията е изпълнена.

— Твърд е.

Полковникът се разкикоти шумно и плесна Наталия по дебелото дупе.

— Знаех си аз! — възкликна. — Знаех си! Никой не може да устои на моята Наталия! Още не се е родил мъжът, който би останал равнодушен пред тази жена!

Наталия погледна от вратата.

— Мога ли да отида, полковник? Вече е време за моя спектакъл и…

— Отивай, девушка. Срази ги!

Жената хвърли на Томаш прощален поглед, пълен с обещания, и обърна гръб, полюшвайки бедра. Когато излезе, полковникът се обърна към португалеца.

— Е? Как ви се струва?

Томаш размени поглед с Ребека, сякаш очакваше нови инструкции. Американката сви рамене — след онова, което беше видяла, като че бе готова на всичко.

— Ъмм… хубава е — каза португалецът.

— Искате ли да я пробвате? Трябва да знаете, че е скъпо, но си струва!

— Аз… такова… ще го оставим за друг път.

— А, ще съжалявате! Това момиче така ни обработва, че после не можеш да мръднеш. Преди време имах такава сесия с Наталия, че без малко да ме сложат на системи. Знаете ли, с тази нейна уста тя може да…

Ребека се прокашля, отегчена от играта и разговора.

— Полковник, моля ви, имаме проблем, който трябва спешно да разрешим.

Алексеев повдигна гъстите си вежди и въздъхна дълбоко, примирявайки се с неизбежността на разговора, който трябваше да проведат.

— А, да! Снимката, нали?

— Точно така.

— Кажете какво искате да знаете.

— Изпратихме ви снимка. Обяснете ни какво е това.

Руснакът се приведе на канапето и взе чашата с водка от масата.

— Блин, това е най-лошото на Русия! — възкликна той, отпивайки глътка. — Вижте, трябва да разберете, че когато Съветският съюз се разпадна, през 1991 година, Русия наследи най-голямата ядрена индустрия на планетата, в това число най-големия арсенал от ядрено оръжие и най-големите количества от обогатен уран и плутоний за военни цели в света. Всичко това се намираше в десетки комплекси, които бяха добре укрити и липсваха на картата. Имахме десет тайни града, обитавани от почти един милион души, където беше съсредоточена цялата съветска атомна индустрия. Със срива на икономиката и неспазването на реда и дисциплината страната заприлича на раздаден двор. Инфлацията скочи на две хиляди процента, не се плащаше навреме на хората, които понякога оставаха месеци наред без заплати, сградите започнаха да се рушат, ядреният материал не се съхраняваше както трябва, дори и електрическите заграждения бяха деактивирани, защото нямаше пари за електричество. За да добиете представа за ситуацията, ще ви кажа само това: имаше складове с тонове обогатен уран, които се пазеха зад врати, заключени единствено с катинари! И знаете ли какво правеха пазачите, охраняващи тези складове? Знаете ли какво правеха? Измъкваха се, за да си вземат храна и нещо за пиене… или да се срещнат с някоя девушка!

— Това наистина е лошо…

— Представете си!

— Сред целия този хаос кой материал според вас е бил най-уязвим за трафик?

— Страната разполага с десетки хиляди ядрени глави, съхранявани на стотици места. Най-голям риск според мен представляват преносимите тактически ядрени оръжия, като RA-155 на сухопътните войски и RA-115-01 на военноморските сили. Те не са големи, тежат само тридесетина килограма и могат да бъдат взривени от един-единствен войник за десет минути. Съхраняват се на предна линия, където сигурността е относително слаба. Много от офицерите, отговарящи за защитата им, вече се пенсионираха, но продължават да живеят в комплекси те, където въпросните тактически ядрени оръжия са складирани. Тези хора знаят къде е материалът, имат лесен достъп, а получават ниски пенсии. Експлозивна комбинация! Кой може да ми гарантира, че ако някой им предложи щедра сума, която би ги спасила от беднотията, те ще откажат?

— Очевидно е — съгласи се Ребека. — Но има ли вече потвърден обир?

— На тактическо ядрено оръжие? Не мога да ви кажа.

— Генерал Лебед, съветник на бившия президент Елцин, заяви публично, че някои от тези оръжия са изчезнали…

— Не мога да говоря за това.

Ребека извади от чантата си снимката на Закариас.

— Добре, но при всички случаи това, за което говорим тук, не са ядрени тактически оръжия, нали? — каза тя и показа снимката на кутията с надписа на кирилица и ядрения символ. — Това е обогатен уран. Откъде е дошъл този материал? Какво можете да ни кажете за това?

Полковникът извади очила от джоба, постави ги на носа си и се наведе над снимката, за да я разгледа внимателно.

— Значи това е въпросната снимка?

— Не сте ли я видели?

— Скъпа моя, вие сте я изпратили до Москва. — Вдигна очи от снимката и ги впи в Ребека. — А аз съм в Ереван, нали?

Американката го погледна въпросително. В очите й проблясваха тревожни искри.

— Не ми казвайте, че нямате отговор.

Алексеев прибра очилата, завъртя се на канапето, обръщайки се отново към вратата.

— Саша!

Вратата леко се открехна и охранителят отново надникна.

— Да, полковник?

— Владимир пристигна ли вече?

— На път е, полковник.

— Щом дойде, веднага го доведи при мен.

— Да, полковник.

Щом вратата се затвори, Алексеев отново се намести удобно и се взря в посетителите.

— Имам пълно доверие в човека от ФСБ, който разследва този случай — каза той. — Поръчах му нарочно да дойде тук, за да ни каже какво е открил.

Ребека въздъхна с облекчение.

— Слава богу! — каза тя и видимо се отпусна. — Вече се бях притеснила.

Полковникът стисна чашата, която беше оставил на масата, и глътна последните капки водка.

— Вие трябва да разберете едно — каза руският офицер веднага щом преглътна изгарящия алкохол. — С инфлация две хиляди процента лозунгът в Русия бе „Всичко е за продан!“. В един момент всичко се продаваше! Калашников, мини, танкове, самолети… всичко! Намери се дори един адмирал, който продаде шестдесет и четири кораба, включително самолетоносачи от флота в Тихия океан! — Полковникът се разсмя. — Виждате ли докъде бяха стигнали нещата? Човекът продал руска ескадра!

— Кажете ми нещо за обогатения уран.

Руснакът се облегна на канапето и изпухтя, сякаш му беше неприятно да навлиза в темата.

— Ммм, да. Обогатеният уран! — Приведе се напред и напълни още веднъж чашата с водка. — Знаете ли с какво количество обогатен уран разполага Русия? Деветстотин тона.

— А за производството на атомна бомба са достатъчни петдесет килограма — отбеляза Ребека.

— Така е — въздъхна Алексеев. — Най-лошото е, че в голямата си част този обогатен уран не се съхранява добре. Направихме проучване и бяха установени повече от двеста склада със сериозни проблеми по отношение на сигурността, в това число липсващи заграждения и счупени прозорци, леснодостъпни за крадци.

— Знам — каза американката. — Нашето правителство похарчи милиони долари, за да ви помогне да възстановите съоръженията. Но щом парите секнаха, отново настъпи хаос с безопасността. Да се ограби руски ядрен комплекс, явно е по-лесно, отколкото да се ограби банка.

— Ситуацията е сложна — призна полковникът, бършейки капчиците пот, стичащи се по челото му. — Нещата се влошават допълнително от факта, че обогатеният уран до осемдесет процента или повече може да бъде използван не само във военни съоръжения, но и на други места. Използваме обогатен уран в четиридесет ядрени реактора за научни изследвания, в реактори на кораби и подводници и за производство на горива. Голяма част от този делящ се материал се съхранява в леснодостъпни хранилища.

— Достъпни до каква степен? За какво говорим?

— Ами вижте, ще ви дам един пример. През ноември 1993 година капитан от нашата флота влязъл в доковете на „Севморпут“, близо до Мурманск, през неохранявана врата и проникнал в сградата, където се съхранява гориво за ядрените подводници. Взел оттам пет килограма обогатен уран, сложил този материал в торбичка и напуснал доковете по същия начин, по който бил влязъл. Никой нищо не разбрал. Научихме за случая месеци по-късно, когато капитанът бил заловен да продава обогатен уран.

— Но това е много тревожно! — отбеляза Ребека.

Руският офицер сви рамене.

— Смятате ли? — попита той. — Онова, което наистина ни безпокои, е, че в тази история няма нищо необикновено. Има много други подобни случаи. Онова, което се е случило в „Севморпут“, вече се е случило в морската база „Губа Андреева“ и в базата за подводници „Вилючинск-3“ например. А има и случаи с цивилни граждани, като тези в Луч, в Саров или в Глазов. Беше заловен мъж, откраднал високообогатен уран от Подолск, който бе осъден на три години условно, защото съдията го съжалил. Крадецът искал пари, за да си купи нова печка и хладилник.

— Колко случаи като тези има вече в Русия?

— Няколко, както виждате.

— Колко?

Алексеев въздъхна, подразнен от натиска над него.

— Само Международната агенция по атомна енергия е установила осемнадесет инцидента в Русия в периода между 1993 и 2002 година.

— Това е цифрата, която обявява агенцията. Какъв е истинският брой?

— По-висок.

Ребека се приведе към събеседника си и впи сурово очи в него, като звяр, който не изпуска плячката.

— Какъв е броят?

Руснакът взе бутилката с водка и си напълни чашата.

— Не мога да ви кажа — прошепна той. — Тази информация е поверителна. Но бих могъл да ви открия, че по време на прехода на Съветския съюз в Русия сме загубили ядрен материал, достатъчен за производството на двадесет атомни бомби.

Американката отвори широко очи.

— Колко?

— Двадесет бомби.

— Исусе!