Божият гняв

XIV

Няколко дни след разговора в кабинета Ахмед вървеше по коридора, когато почувства една ръка на рамото си. Вдигна глава изненадан и зърна белия източен силует на учителя Айман да се привежда над него. Черната му брада докосваше рамото му.

— Проучих моллата ти — прошепна учителят в ухото му. — Той е суфи. — Айман се изправи и добави с обичайно висок глас: — Дръж се настрани от него.

След като даде съвета си, учителят му обърна гръб и продължи пътя си. Ученикът стоеше като закован, впил поглед в отдалечаващата се джелаба, без да проумее смисъла на онова, което току-що беше чул.

— Учителю! — успя все пак да извика след него. — Какъв е проблемът да си суфи?

Айман, който вече беше пред вратата на класната стая, обърна глава назад и му се усмихна загадъчно.

— Сега ще разбереш.

Урокът започна с обичайното рецитиране на Корана. Много ученици като Ахмед се опитваха да наизустят цялата Свещена книга и бяха способни да декламират първите сури, без да гледат в текста. Но половин час по-късно учителят съобщи, че в оставащото време от часа ще се посветят на изучаването на историята на исляма, което предизвика весело оживление в класа. Нямаше ученик, който да не обича да слуша славните епизоди, които учителят разказваше толкова изкусно.

— В началото ислямът преживял период на славен напредък — започна Айман, подхващайки темата, която вълнуваше всички. — Войската на Пророка, мир нему и благословение, подчинила цяла Арабия на волята на Аллах и веднага след това, следвайки божието повеление, низпослано в Свещения Коран и в сунната, нашите храбри муджахидини завладели и наложили исляма на съседните страни. Било време на непрестанна борба, на войни и битки, но ислямът винаги излизал победител.

— Аллаху акбар! — викнаха в един глас учениците, предусещайки, че ще последва още един славен епичен разказ.

Учителят направи знак да млъкнат.

— След известно време обаче битките дотегнали на някои от по-слабоволевите правоверни. Те били загрижени повече за собственото си благополучие, отколкото за изпълнението на повелите на Аллах, низпослани в Свещения Коран, и за разпространението на божието слово. Когато войската ни покорила народи, които не били арабски, като тук, в Египет, или в Сирия, тези слабоволеви правоверни установили контакт с християните, живеещи тук, и се повлияли от тях.

— Какво искате да кажете, господин учителю? Че имало правоверни, които се повлияли от кафирун? — попита един ученик, озадачен от казаното.

— Например виждали как християнските монаси живеят затворени в манастирите, твърдейки, че в молитвено съзерцание общуват с бога и намират мир и любов. Всички тези приказки повлияли на слабоволевите правоверни и много от тях заговорили за любовта на Аллах, а не за силата на Аллах. Така се родил суфизмът, движение, което проповядва любовта, мира и духовното начало. — Айман обходи с поглед класната стая. — Някой от вас, да не би да е суфи?

Три колебливи ръце се вдигнаха нагоре. Учителят се вгледа в тримата ученици и по лицето му се изписа презрение.

— Знайте тогава, че суфизмът не е ислям.

Тримата отвориха очи от изненада. Погледите на съучениците им се насочиха към тях и те внезапно се изпълниха със страх. Какво искаше да каже учителят с това?

— Но аз съм вярващ, господин учителю — заоправдава се почти уплашено единият от тях. — Изпълнявам пълния салят, спазвам заката, почитам…

— Спазването на някои предписания на исляма не прави човека правоверен — прекъсна го Айман със студен и рязък тон. — За да си истински мюсюлманин, трябва да изпълняваш всички повели без изключение. Всички. Ето това е казал Аллах в сура 4, аят 65, на Свещения Коран и това е постановено в сунната на Пророка, както е разказано и в съответния хадис. Пратеникът на Аллах е водил мъжете в битка, а сега суфите подценяват значението на войната, така ли? Суфите отричат примера на Пророка, мир нему и благословение, но се смятат за правоверни, а? Нима Аллах не е казал в сура 33, аят 21, на Свещения Коран: „Пратеникът на Аллах е прекрасен образец за вас“? И щом самият Пророк е водел войни и заповядвал да се убиват кафирун, нима това не е прекрасен пример? Щом той е заповядвал да се убива по време на война, кои са суфите, за да подценяват и обезсмислят войната? — Погледът на Айман се заби в един от учениците, които бяха признали, че са суфи, — пълничко момче с големи черни очи. — Къде в Свещения Коран е казано, че трябва да избягваме употребата на сила?

Въпросът увисна в напрегнатата тишина. Учителят не отделяше очи от ученика. Притиснат, ученикът разбра, че трябва да отговори. Беше се свил на мястото си и когато заговори, гласчето му затрепери едва доловимо.

— Какво… какво питате, господин учителю?

— Покажи ми къде в Свещения Коран е тази повеля на Аллах, в която се казва, че трябва да избягваме употребата на сила.

Момчето погледна объркано книгата, която държеше пред себе си.

— Ами… ето тук… в сура 3, господин учителю.

— Кажи аята.

Ученикът не го знаеше наизуст и отвори Корана с разтреперана от притеснение пухкава ръка. Намери трета глава и плъзна дебел палец по листите, мълчаливо проследявайки един по един аятите. Мигът се проточи, но учителят изчакваше и тишината драматично нажежаваше обстановката.

— Ето! — възкликна най-сетне ученикът с нескрито облекчение. — Тук е! Аят 134!

— Прочети го.

Момчето изпухтя, за да се освободи от напрежението, сякаш бе локомотив, който трябваше да изпусне парата. Тялото му трепереше и думите заподскачаха на пресекулки, когато зачете аята.

— „… за богобоязливите, които раздават и в радост, и в беда, и за сдържащите гнева си, и за извиняващите хората — Аллах обича благодетелните“.

— Това ли е?

Дебелото момче вдигна глава; потеше се обилно и преглъщаше с усилие.

— Има още сури, в които… в които Аллах казва същото, господин учителю.

— Разбира се, че има — съгласи се Айман с леден глас. — Например в сура 42, аят 37, бог обещава най-доброто на онези, „които отбягват големите грехове и скверностите и дори да се гневят, прощават“. — Сви рамене. — Е, и какво от това? Аллах иска да има опрощение между правоверните и да се прави добро. Нека да простим тогава и доброто да надделее между правоверните. Затова сме добри мюсюлмани. Но да се възвеличава ислямът също е добро дело! Да се извинят кафирун, които са приели исляма, също означава да простим! Но все пак има граници за прошката. Или няма такива? Какво казва Аллах в Свещения Коран за онези, които крадат? Казва ли да им се прости? Не! Повелява да им се отрежат ръцете! Какво казва Аллах чрез сунна за прелюбодейците? Повелява ли да им се прости? Не! Казва да бъдат бити с камъни до смърт! Какво казва Аллах в Свещения Коран за идолопоклонниците? Говори ли за прошка? Не! Повелява да ги избиваме от засада! Свещеният Коран трябва да се чете и разбира в неговата цялост, шериатът трябва да се почита в неговата цялост! Разбрахте ли?

Одобрителен шепот премина през класната стая.

Посочи дебелия ученик, който отново се беше умълчал, свит на мястото си.

— Суфите обезсилиха исляма — изрече с укор, сякаш онова момче представляваше цялата общност на суфите. — Когато кръстоносците кафирун нападнали исляма и превзели Ал Кудз, Аллах да ги прокълне завинаги, някои от суфите се възпротивили срещу употребата на сила, като казвали, че борбата, проповядвана в Свещения Коран, не била физическа, а духовна. Тези приказки отслабили исляма и заради проклетите суфи кръстоносците успели да унижат уммата. И когато по-късно монголците нападнали и превзели седалището на халифата Багдад, много суфи повтаряли същата ерес, твърдейки, че не трябва да се воюва с оръжия, че проблемите не се решават със сила… всички тези християнски приказки. И какъв бил резултатът от това? Ислямът отново бил обезсилен и уммата отново била унижена! И знаете ли кой въстанал срещу суфите и ги обявил за еретици? Ибн Таймия! Знаете ли какво казал Ибн Таймия?

Погледна класа, сякаш очакваше отговор, макар всички да знаеха, че въпросът беше реторичен и че никой нямаше да отговори.

— Ибн Таймия заявил, че суфизмът е християнско движение! — Вдигна пръст, за да подчертае твърдението. — Християнско движение! Смятат се за правоверни, но са християни! Също като християните суфите смятат, че като се молят на Аллах, те са с Аллах и Аллах е с тях. Къде е написано това в Свещения Коран! Никъде! Такива молитви са присъщи за християните кафирун, а не за един истински правоверен! Освен това суфите призовават светците, точно като неверниците християни и шиити, и по този начин отричат, че има един само бог! — Обърна се отново към ученика. — Те са обикновени кафирун, но се правят на правоверни! Затова не се оставяйте да ви мамят тези отстъпници! Ислямът, който се проповядва от суфите, не е ислямът, който е записан в Свещения Коран! Четете само онова, което наистина е в Свещения Коран, и ще се запознаете с божието слово. Не слушайте посредници, които правят тълкувания, както им е угодно!

Урокът неочаквано стана тягостен, най-вече заради присъствието на тримата ученици, които бяха казали, че са суфи, и заради начина, по който учителят беше обяснил движението. Всички естествено бяха слушали за суфите. Дори имаше суфистки поеми, които четяха в медресето или вкъщи. Но никой не се беше замислял, че суфисткото учение би могло да се разглежда като отклонение спрямо Корана и сунната на Пророка.

Това разкритие порази Ахмед, както никого от другите ученици. Докато класната стая се изпразваше, момчето премисляше онова, което учителят му беше казал преди това в коридора. Шейх Саад бил суфи! Прокълнатата дума отекваше безспир в главата му. Суфи! Шейхът бил суфи!

При толкова много нови неща, които го терзаеха, Ахмед се нуждаеше от още пояснения. Отиде при учителя и изчака съучениците си да излязат.

— Сега разбра ли защо трябва да се разграничиш от моллата? — попита го Айман със суров поглед.

— Да, господин учителю. Но все още не са ми ясни някои неща.

Класната стая се изпразни и Айман се запъти към вратата, придружен от последния ученик.

— Кажи.

— Суфите, господин учителю. В коя сура и аят на Корана се…

— Ето го! — отекна мъжки глас в коридора.

При вида на групата полицаи, обсадили вратата на класната стая, Айман се вцепени. Ахмед, който вървеше след него, загуби ума и дума.

— Той е! — повтори същият глас, сочейки към човека в джелаба, застанал до вратата.

Ахмед погледна към човека, който се беше обадил, а сега сочеше учителя по религия, и разпозна в него емира на медресето. Един от полицаите, явно шефът, махна към хората си.

— Хванете го!

Полицаите хванаха Айман на секундата. Един от тях изви ръката му и го принуди да се приведе.

— Какво става? — попита учителят с променен глас, извивайки се в усилие да се освободи. — Пуснете ме! В името на Аллах, пуснете ме! Искам…

Един от полицаите удари с юмрук Айман в корема, а двама други закопчаха с белезници ръцете му отзад, на гърба. След като го лишиха от възможност да се съпротивлява, полицаите повлякоха учителя по коридора. Всичко стана много бързо. Айман се спъна и падна, но полицаите не спряха и продължиха да го влачат по пода, докато накрая изчезнаха зад ъгъла.

Ахмед наблюдаваше всичко, парализиран от ужас.