Божият гняв

XVIII

Рус мъж със зачервена от слънцето кожа разглеждаше с интерес стоките, изложени по протежение на малката уличка, успоредна на „Мидан Хюсеин“.

— Мистър, мистър! — провикна се Ахмед с очарователна усмивка, приближавайки се до своя потенциален клиент. — Елате да видите пещерата на Али Баба!

— О, така ли? — усмихна се западнякът. — Какво толкова специално има там?

— Пълна е със съкровища.

Животът на Ахмед след училище преминаваше в бродене из уличките на сука в търсене на западни клиенти. Беше изучил туристическия жаргон на английски с помощта на Ариф и усъвършенстваше езиковите си умения с чужденците.

Много западняци го намираха за забавен и се оставяха да ги води из лабиринта на „Хан ал Халили“ до магазина за наргилета, досами сянката, хвърлена от минарето на „Ал Гоури“. Имаше дни, когато зарибяваше толкова много клиенти и получаваше толкова много пиастри, че му се събираха по пет и по десет египетски лири.

— Машаллах, Ахмед! Машаллах!

Ариф, собственикът на магазина, беше толкова доволен от усърдието на младия помагач, че започна да се обръща към него с „моето момче“. Канеше го да обядва заедно с него на масата в малката трапезария, откъдето Ариф често-често поглеждаше към жените, които се хранеха в кухнята. Ариф имаше няколко дъщери, всичките хубавици и приказливи, но момчето като че имаше очи само за красивата Адара. Жените обикновено стояха настрана, но винаги, когато момичето идваше за нещо, Ахмед се изчервяваше и свеждаше глава.

Никога не беше разменял и дума с нея, откак работеше в магазина за наргилета. Хитър като всеки търговец, Ариф скоро надуши интереса, който протежето му хранеше към неговата дъщеря. Това не го разстрои. Не беше много сигурен дали Ахмед беше идеалният избор за Адара, която бе доста вироглаво момиче, но не беше убеден и в противното, поради което реши внимателно да следи помощника си.

Поведението на Ахмед му хареса. Откри, че момчето като добър мюсюлманин харчи част от спечелените пари за закат, милостинята, която се разпределя между бедните. Ахмед ревностно следваше съветите на шейх Саад, понеже беше разбрал, че повечето от онова, което моллата му беше предал, не бяха само идеи на суфите, а истински ислям. И тъкмо този ислям съзря Ариф у Ахмед. Коранът и сунната повеляваха да се отнасяме към другите с щедрост и уважение — добродетели, които се проявяваха най-вече в справедливото разпределение на закат между онеправданите. Ахмед се стремеше да бъде сред най-ревностните правоверни, поради което дори за миг не забравяше своя дълг, а това не убягваше на Ариф.

Аллах беше повелил да се уважава семейството и Ахмед, макар да избягваше да стои вкъщи, даваше на майка си част от спечелените в сука пари.

— Откъде си ги взел? — попита го майка му първия път, когато момчето й подаде две банкноти по една лира.

— От сука — отговори честно, така, както беше наредил Аллах в Корана. — Работя в магазин за шиша.

Родителите свиха рамене и го оставиха да прави каквото иска. Стига да не отсъства от медресето и да завърши годината, другото не ги интересуваше.

Но Ариф, комуто нищо не убягваше, вече беше стигнал до някои заключения.

— Какво мислиш за Адара?

Въпросът на Ариф свари Ахмед неподготвен. Момичето току-що беше минало през трапезарията и тайният му обожател го беше проследил със зле прикрит интерес.

— Моля? — възкликна момчето стреснато, като че го бяха хванали да посяга скришом към баклавата.

— За Адара говоря. Какво мислиш за нея?

Ахмед се изчерви и усещайки как пронизващите очи на шефа му го обезоръжават, сведе поглед.

— Аз… аз… не знам.

— Не знаеш ли? Не я ли виждаш? И таз добра, та тя току-що мина оттук…

Младежът остана неподвижен на мястото си, ужасен от начина, по който се беше оставил да го прочетат като отворена книга.

— Би ли искал да се ожениш някой ден за нея?

Ахмед вдигна очи и лъч на надежда грейна по лицето му.

— Аз ли?

Ариф се разсмя.

— Да, ти. Кой друг? Мислиш ли, че би могъл да си добър съпруг за Адара? Тя е добро момиче.

С разтуптяно сърце и гърло, свито от вълнение, момчето само поклати глава утвърдително и отрони:

— Да.

— Е, ще трябва да я поукротиш, разбира се. Дъщеря ми е малко вироглава и й трябва твърда мъжка ръка. Смяташ ли, че ще се справиш с тази задача?

Ахмед отново промълви:

— Да.

— Това предполага да си винаги добър мюсюлманин, а не мек като кафирун, които ми водиш тук, в магазина. Мислиш ли, че мога да съм спокоен за това?

Сега гласът на Ахмед придоби плътност и твърдост — той беше решил да бъде добър мюсюлманин и решението му бе за цял живот, каквото и да му струваше.

— С божията благословия, няма да ви разочаровам!

Ариф се засмя и го потупа по гърба. Договорът беше сключен — сега оставаше само да остави Ахмед и Адара да пораснат.

С порастването двамата се заеха. Без никой да им нарежда. През следващите години животът на Ахмед преминаваше сутрин в медресето, а следобед — в сука. Бяха времена на възмъжаване и трупане на опит.

Общуването с туристите предизвикваше у момчето отвращение, което с мъка прикриваше. Не одобряваше непристойно разголения вид, в който западните жени се явяваха на обществени места, — позволяваха си да откриват дори раменете и бедрата си, приличаха на леки жени, вулгарни и безсрамни. Пророкът не беше ли повелил целомъдрие? Къде са булата, които да ги пазят от безпътните погледи? Понякога се случваше дори да види двойки туристи, които се държаха за ръце на публично място!

Повдигаше рамене със смесица от гняв и примирение. Бяха кафирун, какво да се прави… Разказите за кръстоносците казваха цялата истина, заключаваше той. Учителят Айман — Аллах да го пази, където и да го бяха отвели, — бе съвършено прав, убеди се Ахмед. Тези варвари не зачитаха елементарните правила на честта, достойнството и доброто възпитание, всички бяха животни, отдали се на първичните си инстинкти. кафирун може и да бяха богати, но въпреки това си оставаха обикновени диваци.

Каква разлика само между онези жени и Адара! Месеците се нижеха неусетно, образувайки години, а междувременно тялото на Адара се бе заоблило по момински. Веднага след първата менструация баща й нареди да се забулва, преди да излиза на улицата, да не би голата й млечнобяла кожа неволно да предизвика сексуална възбуда у мъжете. Ахмед одобри от все сърце това решение, та нали Пророкът, според хадиса, беше казал, че жената, като стане на възраст да има менструация, не би трябвало да излага на показ каквато и да било част от тялото си, освен лицето и ръцете? Жените кафирун бяха вулгарни, но достатъчно беше човек да спре погледа си на дъщерята на Ариф, за да усети онази почтеност и скромност, която е типична за правоверните. Каква разлика само! Кафирун се разголваха без свян, докато Адара излизаше напълно забулена, както божият пратеник препоръчваше.

Но проблемът е, че след известно време момичето започна да проявява непокорство и да си харесва дрехи, които според Ахмед бяха неподходящи за избраницата му. Отначало той не каза нищо, но когато това поведение започна да бие на очи, не се сдържа и реши да говори с Ариф.

— Адара излиза на улицата недостатъчно забулена — каза един ден на обяд, премервайки внимателно думите си. — Ето, сега я видях да излиза, правейки нещо, което привлича вниманието на мъжете.

— Какво? — разтревожи се Ариф, притеснен за репутацията на дъщеря си. — Какво видя да прави?

— Носеше високи обувки — разобличи я Ахмед, снишавайки глас. — Внушава на мъжете да си представят краката й…

Шефът му удари с юмрук по масата, обзет от внезапна ярост.

— Аллах, това не може да бъде! Щом се върне, ще си поприказвам с нея!

— Трябва да носи ниски обувки — каза Ахмед и вдигна показалец. — И още нещо: ухаеше на шампоан. Това е опасно! Разсейва мъжете, отдалечава ги от Аллах, внушава им греховни представи.

Ариф скочи рязко, без да може да сдържи възмущението си на обиден баща.

— Прав си! — извика той. — Като се върне, ще си получи заслуженото! Мен безсрамници в тоя дом не ми трябват!

Общуването със западняците откри на Ахмед нови идеи. Един ден, докато вървеше из улиците на сука, запътен към магазина за наргилета, един от туристите го попита какво мисли за правителството на Египет. Момчето се разсмя и повдигна рамене.

— Нищо не мисля, мистър. Аз съм обикновен мюсюлманин.

— Но не би ли искал да има демокрация в страната ти?

Ахмед посрещна въпроса с равнодушно изражение.

— Какво е това, мистър?

Този път туристът се разсмя.

— Демокрация? Никога ли не си чувал за демокрация?

— Аз ли? Не, мистър.

— Ами това е да можеш да избираш президента си — поясни европеецът. — Да можеш да кажеш мнението си за това как да се управлява страната и какви да бъдат законите. Не би ли ти харесвало?

— Но за какво ми е това, мистър?

Въпросът се стори толкова наивен на туриста, че за момент не знаеше какво да каже.

— Ами… за да можете да смените президента си например. Представи си, че според теб той не управлява добре. Вместо да го премахваш физически, можеш да го заместиш с друг, който ще управлява по-добре.

— Ама той няма да се съгласи, мистър.

Туристът отново се разсмя.

— Разбира се, че няма! Затова са нужни демократични закони, които да позволят да бъде заместен. Нима няма да ти харесва да ги има?

— На нас нови закони не ни трябват, мистър — отвърна Ахмед, забавяйки крачка, тъй като почти бяха стигнали до магазина за наргилета. — Ние си имаме подходящи закони за управление.

— Какви? Тези на диктаторите, които ви командват?

Момчето посочи нагоре.

— Тези на Аллах.

С времето забеляза, че сукът беше пълен с полицаи. Едни бяха униформени и се виждаха отдалече. Но имаше и други, цивилни, които се смесваха с тълпата и проникваха навсякъде като мравки.

Ахмед за първи път осъзна присъствието им, когато видя непознати да изземват нечия стока, пръсната по опънатия на тротоара килим, — маркови ризи, радиоапарати, парфюми.

— Контрабанда — обясни му лаконично Ариф, докато наблюдаваше сцената, облегнат на вратата.

Седнал на стъпалото пред магазина за наргилета, Ахмед стъписан гледаше как мъжете закопчават с белезници търговеца, хванат на местопрестъплението.

— Всеки ли може да го задържи?

Ариф се засмя.

— Тези типове не са кои да е, момче — каза съвсем тихо, та само младежът да го чуе. — Полицаи са.

Случката отвори очите на Ахмед за нова действителност. Имаше цивилни полицаи, които шетаха из пазара. Оттук насетне започна да се вглежда по-внимателно във всичко, което ставаше наоколо. Винаги, когато видеше полицаи в акция, спираше и внимателно ги наблюдаваше. Запечатваше лицата им, отношението, изражението, какво казваха, как вървяха и как гледаха.

Така лека-полека започна да отсява онова, което ги отличаваше. Разбра, че тези хора не се усмихваха, не бяха спонтанни като другите на пазара. Напротив, лицата им бяха напрегнати, намръщени и съсредоточени. Имаха и специфичен вървеж — походката им не беше естествена и непринудена, въпреки старанията им, а по-скоро скована, което нямаше как да преодолеят.

Ахмед се научи да ги разпознава и най-вече да ги отбягва. Неговата работа бе да привлича клиенти за магазина, нещо, което се стремеше да върши добре. Макар че трябваше да общува с кафирун, не смяташе работата си за чак толкова неприятна. Някои туристи изглеждаха приятелски настроени и дори му даваха бакшиш от по петдесет пиастри, та дори и по лира, но момчето не се оставяше да бъде заблудено. Никога не забравяше предупреждението на Аллах в сура 5, аят 51, от Корана: „О, вярващи, не вземайте юдеите и християните за ближни! Един на друг са ближни те. А който измежду ви се сближи с тях, е от тях“.

Така Аллах забраняваше приятелството с хората на Писанието и Ахмед не го забравяше. Ето защо всеки път, когато го виждаха да минава из лабиринта от улички в сука, следван от двойка туристи, и го питаха накъде отива, един и същи отговор беше на езика му:

— Водя това куче кафир и курвата му в пъкъла!